Николай Марангозов

Марангозов, Николай (псевд. на Николай Цанев Нейков) (с. Късовци, дн. към гр. Плачковци, Габровска обл., 2.01.1900 – София, 3.11.1967). Учи в колиби Нейчовци, Ловешка обл., и в Трявна, завършва Априловската гимназия в Габрово (1920). Учител в Садово (1921–1923). Следва архитектура и същевременно работи в Дрезден и Берлин (1923–1932). Архитект на свободна практика (от 1932), архитект във „Въздушни войски“ (1942–1943), в „Балкантурист“ (1946–1947), главен редактор (1958–1965) на сп. „Картинна галерия“. По негови проекти са построени аерогарата в София, първите хотели в курорта „Дружба“ (дн. „Св. Константин“) край Варна и др.

За пръв път печата през 1908 във в. „Славейче“ (Казанлък). Като гимназист редактира сп. „Луна“ (Габрово, 1919). Сътрудничи на в. „К’во да е“, „Литературен критик“, „Студентска борба“, на сп. „Златорог“, „Смях и сълзи“, „Стара планина“, „Летец“, „Сердика“ и др., на немското сп. „Der Sturm“. Превежда предимно поезия – oт З. Н. Гипиус, С. П. Шчипачов, Н. С. Тихонов, А. Т. Твардовски. К. В. Симонов, Р. Гамзатов, Й. Бехер, М. Цимеринг, В. Незвал и др.  

Николай Марангозов е автор на стихотворения и поеми в класически и свободен стих. Обогатява жанрово българската поема с редица разновидности – поема-репортаж, поема-пътепис, поема-легенда, автобиографична поема и др. Тематичният обхват на поезията му е широк: от селския примитив и дивата природа до урбанистичния пейзаж и завоеванията на техническата цивилизация; от интимните трепети до гражданските и социалните вълнения, войната и следвоенните промени; от фолклорните предания и легенди до културно-историческите мотиви; от съприкосновението с корените до „интериорите“ на отчуждената и скептична душа. Творческата еволюция на Марангозов е показателна за тенденциите в българската литература между двете световни войни – от символизма през авангардните течения до реализма. Ранните му стихове, отпечатани в стихосбирката „Под разцъфналите липи“ и в сп. „Луна“, са в лоното на символизма. Цикълът „Хербарий“ (1919–1922), включен по-късно в сборника „Годишни кръгове“, е опит за пародийно преодоляване на символистична поетика. Стремежът към новаторство намира завършен художествен израз в стихосбирката „Нула. Хулигански елегии“, издадена в отсъствие на автора от Гео Милев, който измисля заглавието и псевдонима Н. Янтар. В бели, скъсени до минимум стихове Марангозов смесва елементи от полюсни семантични и стилистични равнища в ярка експресионистично-сюрреалистична образност при подчертано иронични, самоироничнн и гротескови ракурси. Осъщественото от Марангозов спояване на авангардни художествени принципи с елементи на родния примитив дава основание на Гео Милев да отправи известния си призив за „оварваряване“ на българската поезия.

Лириката на Марангозов от последвалото десетилетие продължава линията на „Нула“. Към края на 30-те години авангардистката теза за примитива като израз на универсално човешкото се преражда у Марангозов в народностно-демократична естетика и поетика. Поемите „Легенда за село Късовци“ и „На повратки в село“ са поврат към традиционната  реалистична образност и силаботоническия стих. Последвалите поеми и стихотворни цикли – „Заник и поник в Балкана“, „Родословие“ и др., се отличават с пластична образност и вкус към автентичното, с народнопесенна мелодика и етнографски колорит. Разнопосочните дирения на Марангозов са споени от стремежа към създаване на родно изкуство.

Други псевд.: Валерий Есен, Любокрас, Николаус

Цветанка Атанасова (текст и библиография)