Никола Георгиев

Георгиев, Никола Георгиев (Казанлък, 24.11.1937 – София, 23.09.2019). Завършва гимназия в София (1956) и българска филология в Софийския университет (1961). Защитава дисертация на тема „Лириката. Развой на понятието. Същност“ (1972). От 1962 започва да преподава в Софийския университет, ръководител на катедрата по теория на литературата към Факултета по славянски филологии (1991–1995), професор (от 1995). От 1965 до 1967 е лектор по български език и литература в Пражкия университет, през 1979 – в Ленинградския университет (дн. Санкт Петербург), през 1985 е гост-професор в Университета в Залцбург. Изнасял е лекции в академични институции в Лондон, Кардиф, Киев, Пенсилвания и др. Участва в множество редакционни и съставителски колегии.

Никола Георгиев е виден български литературовед, чиято значимост за българското литературознание е без аналог. Огромен брой от хората, занимаващи се с литература в България, признават неговото вдъхновяващо влияние върху професионалния им избор и заслугата му за това, че са се научили да анализират и проблематизират, да работят с текст, да търсят различни гледни точки. Десетилетия наред непримиримият изследователски дух и заразителният интелектуален чар на Никола Георгиев стимулират мисленето в България за литературата и мисленето изобщо, поколения литературоведи го ценят като свой най-важен учител.

Изследванията на Никола Георгиев трасират множество посоки в литературознанието: литературнотеоретични, литературноисторически, аналитични, различни подходи към работата с текста, различни връзки между текстовете и пр. Общото в неизбродимо широкия тематичен и идеен диапазон на изследванията му е метапозицията на надредното литературознание – отказът да се приеме една гледна точка за крайна и единствена, тъй като, по собствените му думи, „всяка, наистина всяка литературоведска идея и концепция е едностранчива, непълноценна, уязвима“. Обединяваща за всичките му текстове и лекционни курсове е убедеността в продуктивната сила на противоречията, напреженията, съмненията, увереността, че „по-добре тревожно, отколкото самодоволно литературознание“.

Още в „Поява и утвърждаване на единното родово понятие лирика“ (откъс от дисертацията му с пълен обем около 700 стр., публикуван през 1969 в Годишника на Софийския университет и отново през 2017 в първия том на избраните му съчинения) Никола Георгиев съчетава теоретичните си търсения с исторически поглед към понятието лирика, представяйки ги през енциклопедично богата история на идеите през вековете. Лириката е обект на изследователското му внимание и през произведенията на отделни автори – още в ранните му статии в периодичния печат („Език и литература“, „Литературна мисъл“, „Български език“, „Пламък“ и др.) са разгледани ключови аспекти на творчеството на Ботев, Яворов, Смирненски, Вапцаров и др. Също посветена на лириката и също емблематична за характерната за Н. Георгиев сплав от оригинални идеи и широка ерудиция е многократно преиздаваната му книга „Анализ на лирическата творба“ (1985). В нея анализът е представен като „среща между текста на литературната творба и литературоведското мислене, в хода на която и в края на която литературоведът конструира образ на творба“ с „вероятностен и временен характер“ – именно като ръководство в аспектите на тази среща книгата е придобила незаменима роля: от училищната скамейка, през учителската катедра, до академичните изследвания.

В годините на битка между т.нар. импресионисти и структуралисти в българския литературен живот Никола Георгиев е причисляван към вторите. Ранните му текстове и лекции носят пристрастие към руския формализъм, Пражкия лингвистичен кръжок и нехарактерно за онова време внимание към терминологията, детайлите, структурата и нейните елементи. Така и първата му книга, „Българската народна песен. Изобразителни принципи. Строеж. Единство“ (1976), рязко се различава от обичайното тогава разглеждане на фолклора в плана на родното и народопсихологическото, предлагайки научна гледна точка към народната песен и нейните структурни принципи. Анализите на Никола Георгиев на разнообразни литературни произведения са новаторски, те изобилстват с гледни точки и открояват най-различни вътрешни сблъсъци и противоречия в творбата.

Освен повишена бдителност към текста разработките на Н. Георгиев предлагат и основополагащо внимание към междутекстовите връзки. Отношенията между текстовете са разгледани както теоретично, така и в конкретни анализи, които открояват неочаквани пропасти и мостове между „Процесът“ на Кафка и „Швейк“ на Хашек, „Бай Ганьо“ на Ал. Константинов и „Нова земя“ на Ив. Вазов; изследват цитиращите хора Санчо Панса и Самуел Уелър, Йозеф Швейк и Остап Бендер; търсят най-различни по-мълчаливи и по-приказливи диалози в литературата и литературознанието.

Въпреки своята дългогодишна вярност към литературата като изследователски предмет и отказа да ѝ изневери с други полета, Никола Георгиев създава множество текстове, които съдържат разнообразни (и никога банални) философски, културологични, социологични, политически, публицистични, народопсихологически и пр. аспекти. Тази широта на мисленето и ерудицията е видна както в цели книги (като „Нова книга за българския народ“ и „Учител по литература ли? Не съм от тях“), така и в по-кратки негови текстове и интервюта.

В последните няколко десетилетия мненията и съмненията на Никола Георгиев не са спрели да предизвикват нови и нови размисли и текстове, трудовете му са сред най-популярните в българското литературознание, следата им е забележима и в прякото позоваване на тях, и в неексплицираното им влияние върху толкова много хора, и в текстовете, стъпващи върху поставени от тях проблеми. Въпросите и неразрешимите противоречия, които Никола Георгиев откроява, са закодирани и в оксиморонните названия на посветените на неговото дело сборници и конференции: „анархистът законодател“, „канонът на различието“, „невидимата школа“ и пр.

Негови изследвания са публикувани в множество чуждестранни издания на различни езици, сред които английски, немски, полски, словашки, сърбохърватски, чешки. Особено важен е приносът му в изследването на чешката литература: Хашек, Чапек и др.

Носител на националната награда за литературна критика Иван Радославов и Иван Мешеков (1997), на международната награда Готфрид фон Хердер на Виенския университет (2000), на званието Доктор хонорис кауза на Пловдивския университет (2003).

Калина Захова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...) 

и Велислава Маринова (Статии за...)