Нино Николов

Николов, Нино Якимов (Троян, 29.04.1933 – София, 6.04.2002). Завършва гимназия в София през 1950, след което следва унгарска филология и журналистика в Университета „Йотвьош Лоранд“ – Будапеща (ELTE, 1950–1955), специализира естетика в Будапеща (1956–1959) и международни отношения в Москва (1960–1962). Преводач в Комитета за културни връзки с чужбина (1956); работи в будапещенското бюро на БТА (1957); в МВР (1960); в МВнР (1963). Главен редактор на бюлетина „Книгите по света“ (1963–1966), директор на Българския културен център в Будапеща (1969–1972; 1984–1989); заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (1972–1974), главен секретар (1974–1979); председател на Творческия фонд на СБП (1979–1984); заместник главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1989–1990), преподавател по унгарска литература в Софийския университет (1990–1993); заместник-председател на българския ПЕН (от 1994). Член на СБП.

Първата публикация на Нино Николов е стихотворението „На път за родината“ във в. „Народна младеж“ (№ 255, 25 окт. 1953). В ранната му поезия често се среща темата за борбата, за строителството на социализма, в някои стихотворения се откроява наивната вяра на младостта, съчетана с пропагандистки нотки („Споделени минути“, 1959; „Годините не си приличат“, 1967; „Светлини край релсите“, 1967). Още в ранните творби са налице и темите за любовта, носталгията по дом и родина, които стават определящи в по-нататъшното му творчество. Много често споделя впечатленията си от творци, държави и неочаквани пейзажи, с които животът го е срещнал („Безсъние“, 1974). Унгария заема значително място в творчеството му не само чрез неговата преводаческа дейност – от народното творчество до съвременната поезия, близо 30 000 стиха; той ѝ посвещава много произведения в личното си творчество: стихотворения, статии, предговори на книги и др.

По-късният творчески период на поета е белязан със сериозни промени в авторовите нагласи. В лириката му се наблюдава повече самовглъбяване. В стихосбирката „Свечеряване“ (2000), в осемстишията, които пише, след като узнава смъртната си диагноза, той достига най-дълбока откровеност – тези стихове са философски обобщения за живота и неговия смисъл, нелишени от тъга и огорчение.

Нино Николов е автор още на публицистични статии, есета и художествени преводи от унгарски, руски, фински и английски език, повечето от които са издадени в сборници.

Превежда книги от Ш. Вереш, С. Сталски, Т. Бартош, А. Арбузов, А. Йожеф, И. Сабо, Ф. Шанта, М. Лермонтов, Ш. Петьофи, Л. Наги и др. Преводът на финския национален епос „Калевала“ (1992) е връх в преводаческата му дейност, за което е удостоен и с награда.

Носител е на Голямата награда на СПБ (1993), Звезден орден на Унгария, на финландския орден Златен лъв, I степен.

Негови творби са преведени на рус., унг., нем., чеш., пол. и др. ез.

Светла Кьосева

                                                                                                                                                                                                                                                                                                   Библиографията е изготвена от Нина Зафирова