Петър Увалиев

Увалиев, Петър Христов (София, 12.01.1915 – Лондон, 11.12.1998). Произхожда от интелектуален калоферски род и отраства в среда, отворена към света. Дядо му, също Петър Увалиев, владее пет езика, работи като адвокат в Бургас и Пловдив. Баща му Христо Увалиев е роден в Цариград, следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия педагогически институт в София (автор е на „Обучението по френски език. Методически бележки“, 1915). Майка му Гина Здравкова е възпитаничка на Екатерина Каравелова, специализира френски език в Гренобъл, работи като учителка, през 1937 става директор на училище „Иван Денкоглу“ в София. Петър Увалиев учи в Италианското училище „Алесандро Манцони“ в София (1922–1928), завършва Френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив (1932) и Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специалност „Право и държавни науки“ (1936). Владее английски, испански, италиански, френски, немски, старогръцки, латински и няколко балкански езика. През 1936 постъпва на работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи, служител е и в самото МВнР (1936–1947). През 1942 заминава за Рим като трети секретар на българската легация. След отстраняването на Бенито Мусолини от власт през 1943 е въдворен във Венеция заедно с други дипломати. През октомври 1945 се връща в България и отново постъпва на работа в МВнР. Назначен е за втори секретар на българската легация в Лондон през 1947. Дни преди заминаването си сключва брак с Ивайла Вълкова. Със заповед от 6.12.1948 е назначен за първи секретар в посолството в Прага. Отказва назначението и на 9.12. подава молба за политическо убежище в Англия. Молбата му е удовлетворена. В България е обявен за „невъзвращенец“ и бракът му е разтрогнат. През юли 1952 Софийският градски съд го осъжда задочно на 5 години лишаване от свобода и парична глоба. През 1962 се жени за Соня Мадлен Джойс. През 1968 получава британско гражданство. Има решаващ принос за изтеглянето на Георги Марков в Лондон през 1970 и за назначаването му като редактор в Би Би Си. (По-късното изостряне на отношенията им ще бъде използвано, за да бъде направен опит да се набеди Увалиев за убийството на Марков.) През 1970 се сближава и с Людмила Живкова, дошла да следва в Англия. С нейно съдействие му е разрешено връщане в България, а когато през 1973 се ражда дъщеря му Мила-Георгина, Живкова се оказва вдъхновителка за името на детето.

Работи като сценарист, режисьор, художествен ръководител на театрални постановки в Англия, САЩ, Италия, Франция и Германия. Сътрудничи на изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони и Тонино Гуера. Заедно с Карло Понти създава филмовата компания „Бридж филмс“ и е копродуцент на „Милионерката“ (1960), продуцент на „Фотоувеличение“ (1966), „Дилемата на лекаря“ (1958), „Клевета“ (1959) и „Диаманти за закуска“ (1968). Сценарист е на „Съдебна грешка“ (1962), режисьор – на „Непознат вкъщи“ (1967).

От 1968 е канен да журира на редица световни художествени форуми. Оценен е на световно ниво като театрален и филмов режисьор и продуцент, като теоретик на изкуството, критик и публицист. През 1972 е избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека.

Първите литературни публикации на Петър Увалиев датират от 30-те години на ХХ в. – стихове в ученически издания. През 1936–1947 сътрудничи със статии, рецензии и есета върху литература, театър, изобразително изкуство и кино в сп. „Златорог“, „Театър“, „Изкуство и критика“, в. „Балкан“, „Свободен народ“, „La parole Bulgare“, „Слово“, „Мир“, „Днес“ и др. Поканен е в екипа на Сирак Скитник, който през 1936 осъществява първите предавания по Радио София (Българско национално радио). Пише текстове за песни в сътрудничество с композитора Йосиф Цанков, автор е на известни шлагери. Поставя пиеси в софийски театри.

От юни 1949 публикува критика за изкуство и кино в английски и италиански специализирани издания (сред които Art News and Review). Пише литературна критика на английски, испански, италиански и френски език за чуждестранната периодика. Пак през 1949 става и нещатен сътрудник на българската секция на радио Би Би Си Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи. Автор е на над 4500 емисии на културни теми по Радио Лондон на български език. Прави предавания на френски за France Culture. Изявява се като гост-лектор в университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико.

Автор е на книгите: „Търнър: структурен разрез“ (1985; прев. на англ., исп. и фр.) – високо оценена от Роман Якобсон; „От оптема до зрително изречение: опит за граматика на видимото“ (1986; прев. на англ. и фр.); „Европа, намерена и загубена. Есета“ (1988; англ.); „Багряна и целомъдрените. Митоанализ на „Кози рог“. Българският облик на Шекспир“ (1992; англ.).

Превежда на френски и италиански език произведения от Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Николай Марангозов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стоян Загорчинов и др.

През 1994 е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със Златно перо от Съюза на българските журналисти. Провъзгласен е за почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1992) и на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ (1999). Първи носител на наградата Оборище (1999) на Сдружението на възрожденските градове в България за принос към българската култура и национално наследство.

Псевд.: Пиер Рув (Pierre Rouve)

Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова