Пламен Дойнов

Дойнов, Пламен Иванов (Разград, 10.04.1969). Завършва гимназия в родния си град (1987) и история и културология в Софийския университет (1991). Директор на Национален студентски дом (1998–2004). Редактор на в. „Литературен вестник“ (от 1993), заместник главен редактор и управител (1996–1998). Доктор по теория и история на литературата с дисертация на тема „Българската поезия през 90-те години: тенденции, тематични кръгове и поетически почерци“ (2007). Асистент и главен асистент в Нов български университет (2005–2010). Избран за редовен доцент с хабилитационен труд „Годините на литературата – основания, характеристики, история: 1907, 1956, 1968 като репрезентативни години на българската литература през ХХ век“ (2010), професор (2019). Един от основателите на департамент „Нова българистика“ (1994) в Нов български университет и негов ръководител (2012–2020).

Директор на научноизследователската програма „Литературата на Народна република България“ (1946–1990). Ректор на Нов български университет (от 2020). Заместник-председател на Сдружението на българсите писатели от 2003.

Пламен Дойнов е автор на 11 стихосбирки, на 14 литературноисторически монографии, на 4 пиеси. Съставител е на над 50 научни и документални сборници в 8 издателски поредици в областа на литературата история от периода на Народна република България. През 90-те години на ХХ в. той е създател (съвместно с Георги Господинов, Бойко Пенчев и Йордан Ефтимов) на Авторски литературен театър. Импровизациите и пародиите, но и възраждането на устойчиви културни символи, които те осъществяват в спектаклите „Тела и текстове“ (1992), „Смъртта на кръга „Мисъл“ (1994), „Живи и мъртви в българската поезия“ (1996), „Резерватът „Висящите градини на България“ (1997), „Как ехото заглъхва“ (1998), маркират кодовете на една нова постмодерна поетика. Оригиналността на този синкретизъм между театър и литература, обозначава настойчивите провокации за преосмисляне на миналото, за промяна в ценностната система на настоящето, предполага популярноста на тези спектакли като им придава своеобразен статут на коректив на традиционната, твърде консервативна или идеологически деформирана представа за литературата.

Лиричическият Аз във всяка от поетическите книги на П. Дойнов е различен. Той е провокативен, променящ се, но неизменно социално ангажиран. Във „Висящите градини на България“ (1997) поетът разказва възможната българска история през националната митология, сакралната символика и романтика, пречупвайки ги през трагичното възвисяване и пародийното снизяване. Стихосбирката създава обемно, сложно конструирано интелектуално пространство, в което се наслагват асоциации, гротески, езикови игри и послания „наново да измислим корените си“, но и да имаме смелостта да ги приемем. „Истински истории. Стихотворения по действителни случай“ (2000) видимо настоява на документалната същност, на автентичността на сюжетите. В тях наистина прозират сенките на реални истории и техните герои, но и провокативната игра с въображението, познанията на читателя, а и със самата реалност. Пречупен през призмата на провокативни стилизации, смислови ребуси, парадоксални вглеждания и в ежедневното, и в празничното, художественият свят в стихосбирката е наситен с емоции и фикционалност. „Кафепоеми“ (2003) е книга за особената памет, която кафенето и кафето съхраняват и пренасят в българската култура. Тя разгръща сюжетите на ежедневното живеене и говорене, на очарованието на мига, на малките неща, на скритите литературни цитати и явните препратки към елитарни духовни пространства, които превръщат тривиалното и масовото в изискан стил и висока култура. „София-Берлин“ (2012) е кръстопътна книга в творчеството П. Дойнов. От една страна, тя блестящо синтезира постмодерните деконструкции, познати от другите му стихосбирки, а, от друга страна, маркира измеренията на поетическата парадигма, доминираща в следващите му книги. Литературните истории, които „разказва“, събират в пъстър калейдоскоп личното и социалното, емоционалното и рационалното, националните топоси и европейските места на паметта, за да създадат една многопластова картина на времето, деликатно съпреживяна или саркастично разобличена. „Балът на тираните“ (2016) е своеобразен манифест на новата политическа поезия – убедително аргументирана от програмния текст „Фрагменти към новата политическа поезия“ и от творбите в нея. Това е интелектуална поезия, която мисли политическото през сложни интертекстуални връзки, огромно културно-историческо познание и многозначни – понякога трагични, друг път комични литературни асоциации. „Влюбване в диктатора“ (2020), продължава линията на остра политическа рефлексия, характерна за предишната му книга, но се оттласква от нея. Конкретното, реалното, познатото, което изпълва социално-политическата действителност се осмисля през естетиката на екзистенциализма или през християнския канон на поетата и изкупената вина. Заглавието на книгата, както и почти всички творби в нея, носи тази двойнствена конотация – на интимноста и на властовото насилие; на изповедните интонации и на безпощадните разобличения; на социално-политическото днес, но и очакването на катарзис в името на утре.

Литературоведските изследвания на П. Дойнов поставят акцент върху документалното проучване и аналитичното осмисляне на литературата на Народно република България – термин, създаден и наложен от него в съвременното литературознание. Те търсят обективните измерения на литературноисторическия процес, поставят открито темите за досиетата, за личния избор, за компромисите и моралната отговорност на твореца. В книгата „Литературата в междувековието. Поглед към българската литература 2000–2003“ (2004) П. Дойнов прави социокултурен разрез на динамично случващите се процеси в българската поезия и проза в граничното пространство между два века. За тях той пише с документалната прецизност и отговорността на историк, но и през оптиката на модерните литературоведски ракурси, интерпретирайки актуалните, динамично променящи се тенденции през ценностната парадигма на културната традиция. П. Дойнов не само критически осмисля постмодернизма, но го ситуира в естетическия контекст на литературната история. Книгата поставя и проблема за паметта, която се опазва в архивите, за „тайната публичност“ на социалистическата държава, за безпощадната истина, която крият досиетата. Двутомникът „Българската поезия в края на ХХ век. Част първа и втора“ (2007) създава една своеобразна история на съвременната българска поезия, в нея хронологично са подредени факти, събития, естетически и политически пристрастия, манифестни жестове и полемики, екзистенциални и творчески сюжети. Литературната история и съвременност не са представени като линейно развиващ се процес, а като основополагащи години, в които се събират книги, биографични сюжети, политически събития, който ги превръщат в преломни естетически и социокултурни граници – това е една от емблематичните теми в изследванията на П. Дойнов. Книгата „1907: литература, автономия, канон“ (2009) реконструира реалното историческо време като синтез от обективена, документална хроника и персоналистични сюжети, в които не липсват увлекателни разкази са любовта, бохемството, скандалите на българските писатели. Но ценното в тази книга, като и на други негови текстове, посветени на литературните години е, че спецификата на националния контекст е положена в европейския политически и културен хронотоп.

В своите изследвания П. Дойнов налага алтернативния литературен канон като възможност за институционално реабилитиране на забранени или маргинализирани от комунистическия режим автори. В „Алтернативният канон: поетите“ (2012) той типологизира механизмите, по които се отстраняват „неудобните“ за политическата власт творци, аналитично интерпертира огромни като обем материали – документи, дневници, писма, художествени творби. Авторът теоретично проблематизира възможността алтернативният канон да бъде създаден като персоналистичен. Неговата категорично защитена теза е, че твърде трудно може да бъде прекарана категорична разделителна линия през творчеството на един и същ автор в годините на социализма. Критико-аналитичните портрети, които П. Дойнов прави на поетите включени в книгата, поставят въпросите за личния избор, за компромисите, моралната отговорност и устояването на твореца. „Литература на случайте: от „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси в литературното поле на НРБ“ (2017) събира различни, детайлно описани и коментирани, сюжети в един последователно разгърнат литературноисторически разказ. Текстът е наситен с непознати факти, резултат на прецизна емпирично-проучвателна работа, които реконструират не само конкретните известни или по-малко познати случаи на репресии върху книги и автори, но и създават цялостна представа за механизмите на принуди и манипулации, които комунистическата власт налага на литературата. Специално внимание е отделено на организаторите и участниците в наказателните критически акции, на автоцензурата и закъснелите интимни покаяния. През тези конкретни истории П. Дойнов създава една документално подплатена, увлекателно разказана микроистория на българската литература от епохата на комунизма.

Автор е на пиесите „Една добра жена в една лоша зима“ (2000), „Къщата на Иван“ (2003), „Жана и Александър, или Дон Жуан в старческия дом“ (2004) и „Гласовете на другите“ (2006), поставени и играни с голям успех в софийски и провинциални театри.

Пламен Дойнов е носител на следните награди: наградата за поезия Иван Николов (2004) за „Кафепоеми“ и за „София Берлин“ (2012); наградата за поезия Николай Кънчев (2012) за „София-Берлин“ и за „Балът на тираните“ (2016); наградата за драматургия Иван Радоев (2001) за „Къщата на Иван“, наградата за драматургия Аскеер (2006) за „Гласовете на другите“. За литературоведски изследвания: наградата Христо Г. Данов (2012) за „Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ“; наградите Иван Радославов и Иван Мешеков (2015) – за цялостно творчество; наградата Иван Динков (2016) за сборника „Инкриминираният Иван Динков“. Носител е на Златен кръст за заслуги в областта на културата, присъден от президента на Република Унгария (2013).

„Кафепоеми“ е издадена във Франция (2006) и в Унгария (2007), „София-Берлин“ в Полша (2018). Негови произведения са превеждани на англ., нем., пол., рус., унг., фр. и др. ез.

 Елка Трайкова