Пловдивски литературен център (80-те години на XIX в.)
Непосредствено след Освобождението, когато Берлинският договор (13.07.1878) променя решенията на Санстефанския (03.03.1878), състоянието на България е такова, че културният живот остава ако не на заден план, то поне видимо натоварен с национални, политически и обществени задачи. Тази ситуация от своя страна поддържа живи връзките с възрожденския тип култура и литература, пряко ангажирани със съдбата на родината и обществото. Българските писатели все още са въвлечени в мисии, които по естеството си не са собствено литературни, а са свързани с болезнените проблеми на преструктуриращото се българско общество и разпокъсаното национално пространство. Единствено Иван Вазов се ориентира към професионална писателска кариера през този период.
Всъщност освободена е малка част от България (Княжество България със столица София). Източна Румелия с главен град Пловдив е обявена за автономна провинция на Османската империя. Македония и Одринска Тракия остават изцяло под властта на султана. Северна Добруджа е дадена като компенсация на Румъния за 100 години (по договор). Остават много нерешени проблеми от политически, държавен, социален, граждански характер. Затова и голяма част от българските писатели се отдават на борба и работа, които имат по-скоро освободителен и държавностроителен, отколкото културен и литературен характер в автономния смисъл на понятията. Това е и обяснението за автентичното продължение на духа на Възраждането с неговия националноосвободителен и борбен обществен патос в първите десетилетия след 1878.
В най-общи линии, след Освобождението Княжество България се концентрира върху администрирането на освободената част от страната, докато в Източна Румелия се събират поборниците за възстановяването, доколкото то е възможно, на разпокъсаната българска цялост – процес, който ще бъде увенчан със Съединението (06.09.1885). Затова и през 80-те години на XIX в. Пловдив се оказва първият голям културен и литературен център на следосвобожденска България.
Тук излиза първият български следосвобожденски вестник – „Марица“, отделящ съществено място на културната проблематика. Тук излизат и около 40 периодични издания с подчертано литературно значение: в. „Народний глас“ (издаван от Драган Манчов, с редактори Стоян Михайловски, Иван Вазов и Константин Величков), в. „Независимост“ (на Петко Каравелов и Петко Славейков), в. „Борба“ (на Захари Стоянов), сп. „Наука“ (издание на създаденото през 1881 в Пловдив Научно дружество с председател Вазов), литературното сп. „Зора“ (продължение на „Наука“) и мн. др.
Ядрото на пловдивския литературен и културен кипеж от този период е формирано до голяма степен благодарение на издателската и учебно-просветната дейност в града. Излиза огромно количество просветна и научнопопулярна литература. Оттогава датира прочутата „Българска христоматия“ (1884) на Иван Вазов и Константин Величков. Наред с учебната се превежда и много художествена литература, главно от руски и френски език: Ив. Тургенев, М. Салтиков-Шчедрин, Н. Гогол, Л. Толстой, В. Юго, А. Дюма, Е. Сю, Ги дьо Мопасан и др.
Пак по това време в Пловдив се сблъскват позициите на консервативните и новобългарските граматици (съответно Найден Геров и Йоаким Груев, от една страна, и Иван Богоров, от друга). Тук Н. Геров подготвя своя „Речник на българский язик“. Създава се Народната библиотека (впоследствие кръстена „Иван Вазов“), която задълго остава най-значителната в страната. Основан е театър „Люксембург“, прототип на Народния театър в София, където се поставят голям брой български, побългарени и преводни драми. (Драми в този период в Пловдив пишат Вазов, Величков и други автори, без обаче това да е най-процъфтяващият литературен род на десетилетието.) Развиват се и музикалното, и изобразителните изкуства.
В Пловдив през 80-те години Иван Вазов пише и издава няколко стихосбирки. Там той създава и знаменития си поетически цикъл „Епопея на забравените“ (между 1881 и 1884), и някои от най-забележителните си прозаически творби: „Неотдавна“, „Хаджи Ахил“, „Чичовци“, „Немили-недраги“, „Един кът от Стара планина“.
Пак там по същото време работи и Константин Величков – приятел и литературен и политически съмишленик на Вазов (често двамата големи писатели биват сдвоявани в литературната история, като Величков незаслужено остава в сянката на Патриарха на българската литература). През този период той пише драми, повести, разкази, статии, стихове, занимава се усилено с преводи.
През 80-те години в столицата на Източна Румелия Захари Стоянов разгръща политическа и публицистична дейност, създавайки основата на българската следосвобожденска политическа публицистика. (В тази посока работят и Петко Славейков, Светослав Миларов, Димитър Попов, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев, Тодор Икономов, Иван Евстратиев Гешов и др.). Тук З. Стоянов започва поредицата си от биографии на български революционери и пише първия том на „Записки по българските въстания“ (1884). Заедно с Вазовия стихотворен цикъл „Епопея на забравените“ и повестта „Немили-недраги“, Захари-Стояновите „Записки“, по думите на Светлозар Игов, „поставят основите на култа към героите в българското обществено съзнание“ (Игов, Св. „История на българската литература“).
Тези процеси и явления превръщат Пловдив в първия значим културен и литературен център на следосвобожденска България до края на 80-те години. През 90-те, когато Съединението вече е факт, наложил се в живота на българското общество, централната културна роля се поема от София.
Елка Димитрова