Рачо Стоянов

Стоянов, Рачо (Рачо Стоянов Генов-Дуфев) (Дряново, 07.10.1883 – София, 12.01.1951). Завършва третокласно училище в Дряново. Продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово. През 1902 прекъсва, поради липса на средства. В Русе прави неуспешен опит да стане словослагател, след което заминава за Варна, където работи като чиновник и актьор в пътуваща театрална трупа (1903). След разпадането й през 1904 се премества в София работи като коректор във в. „Ден“ (1904–1910), библиотекар в Народното събрание (1910–1914) и в Българско книжовно дружество (сега БАН) (1914–1926). Журналист е във вестниците „Мир“, „Македония“ „Знаме“ и „Слово“. Коректор в Дирекция на обществената обнова (1934–1935). Член на СБП.

Първата публикация на Р. Стоянов е разказът-легенда „Човекът“ (сп. „Летописи“, 1904, №7), написан в стила на Максим-Горкиевите разкази. Сътрудничи на вестниците „Пряпорец”, „Литературен глас”, „Ден“, „Македония“ и „Литературен фронт“ и на списанията „Българска мисъл”, „Летописи”, „Просвета”, „Съвременник”, „Демократически преглед” и др. Във в. „Ден“ Стоянов публикува редица фейлетони на злободневни теми от обществения, политически и културен живот на столицата. Първата му книга е сборникът „Разкази“ (1909). Преиздаден  от Георги Бакалов с ново заглавие „Легенда за човека“ (1911), без знанието на автора, сборникът става повод за конфликт между Р. Стоянов и Г. Бакалов. Авторът скъсва с ранните си социалистическите идеи и не публикува разкази повече от двадесет и пет години. По убеждения през целия си живот писателят остава демократ и толстоист с религиозно самосъзнание. В края на 30-те години на ХХ в. отпечатва кратки литературни импресии, поетични разкази и легенди („Разведени“ (1936) „Вечеря“ (1936) , „През един пролетен ден“, (1939) и християнската легенда „Бенони прокажения“ (1941). Характерна творческа черта на Рачо Стоянов е високото му критическо самосъзнание, изразено в силна автоцензура, липса на писателско самочувствие и затваряне в архива на по-голямата част от художествената му продукция. Това важи особено за поезията на твореца, който за периода 1932–1934 е публикувал само няколко стихотворения (цикълът „Сенки“ в сп. „Нов път“; „Очакване“, „На полето“ и „Искал бих…“ в сборника „Вечеринки и утра“ (1910). Едва през 2010 излиза негова книга „Стихотворения“. Поезията му минава през стилистиката и образността на ранната пролетарска лирика („Роби“ и „Уличка“, 1902) , през тематиката и патоса на военната лирика в духа на  Иван Вазов и Кирил Христов („Стражата на Черна“ (1916) и „Първи сняг“ (1917), за да стигне до универсалните теми за любовта, творчеството, самотата и саможертвата.

Големият успех за Р. Стоянов идва с драмата „Майстори“ (1921–1927), с която се открива сезонът в Народния театър през 1927 г. Текстът е създаден още през 1921, но преминава през различни митарства, докато стигне до сцената на Народния театър. Пиесата е отпечатана по сценичния текст след редакциите на Николай Лилиев и Николай О. Масалитинов и със съгласието на автора. След премиерата Стоянов става един от най-известните български драматурзи в периода между двете световни войни. Инспирирана от действителен случай (облогът между двамата тревненски майстори резбари Димитър Ошанеца и Иван Бочуковеца), тя разработва мита за първомайсторството  чрез архетипния конфликт между два културноисторически типа герои – традиционалиста и новатора. „Майстори“ продължава мотивите за любовта, саможертвата и самотата на твореца индивидуалист от „Зидари“ Петко Тодоров. Сюжетът на Стоянов тръгва от символиката на мита към дълбинната му реалистико-психологическа интерпретация и предлага нов ценностен прочит на традиционни роли в традиционното колективно съзнание. В постановката на Н. О. Масалитинов националните нрави и бит са идеализирани и стилизирани в духа на течението „Родно изкуство“ (сценографията е дело на Сирак Скитник) с акцент към изконно българската идентичност и символика. По този начин постановката губи от своя модернистичен потенциал, свързан с индивидуалната трагика и  екзистенциалната драма на модерния творец. Критическата рецепция (Иван Радославов, Владимир Василев, Димитър Подвързачов, Лидия Шишманова и др.) превръща пиесата в образец на съвременна българска драма, която интерпретира силата на творческия дух и любовта, утвърждава мита за ценностите на родното и националния характер. Лидия Шишманова я превежда на френски език през 1928. Драмата е поставяна в театрите на Белград (1936), Прага (1938) и Загреб (1943). Втората пиесата „Ратай“ (1929) със сюжет от хайдушкия фолклор е сръчно написана, но под нивото на „Майстори“. Следват  историческите му пиеси в стихове „Симеон“ и „Престолът или царица Мария Търновска“ и  драмата „Борис Орлов“, които нямат сценична реализация. Рачо Стоянов създава и две комедии: „Политикани“ (1920–1921) в стила на Вазовите „Службогонци“ и едноактния фарс „Пред заключени врата“ (публикувана в сп. „Българска мисъл“, 1938). С повестта си „Майка Магдалина“ (1936)  писателят получава високата оценка на българската критика и наградата на БАН (1937). Тя е реалистична картина на българския градски живот през 30 –те години на миналия век и утвърждава силата на патриархално-религиозната нравственост, на вярата, надеждата, любовта и майчината саможертва. Повестта работи с модела на християнската притча за основните добродетели в човешкия живот. Повестите „Вълчи дол“ (1936) и „Стоил Няголов“ (1937) тематизират социалната криза и морална безпътица в следвоенното общество, свързани с краха на редица идейни проекти за личността, с моралната разруха и криза в колектива след войните. Първата повест е инспирирана от криминалната хроника на столичните ежедневници и разглежда нищетата на подземния свят в провинцията, деформацията на личността и трагичния й край. Сатиричната повест „Стоил Няголов“ представя живота на столичния хайлайф през образа на измамника. Повестите са написани в духа на градска психологическа проза на Георги Райчев и Георги Стаматов, с акцент към драмата на жертвите на големия град.

Писателят работи над петнадесет години върху неиздадения си роман „Доганови“, построен върху модела на фамилния роман. В прозата си Стоянов разглежда междувоенните травми и пороци в българското общество и породилите ги социални явления. Акцентира върху психологическия свят на героите, с душевните им драми и неразрешими конфликти, с интерес към индивидуалния характер на персонажа и социокултурния поведенчески тип. Авторът се реализира и в полето на театралната критика, публицистика и мемоаристика. Критическите му статии включват отзиви за представяни пиеси: „Доходно място“ (1907) и „Цензура върху театъра“ (1907), театрални полемика и бележки  Митарствата на драмата „Майстори“ (1927) (писана като отговор на критическа рецензия на Константин Сагаев), и театрални рецензии за: „Вишнева градина“ (1910), „Флорентинска трагедия“ и „Саломе“ (1922), „Мнимият болен“ (1931) и др., които разкриват сериозната театрална култура на писателя и добро познаване на европейската драматургия. Ценен документ за живота между войните са и литературните му статиите и спомени: „Какво е за мен Л. Н. Толстой“, (1940); мемоарните очерци – "Вълшебният принц" (1932) – за актьора Васил Кирков, „Помен за Страшимир Кринчев“ (1939), „Как ходих да се карам с Пенчо Славейков“ (1946), „Отломки от спомените ми“ (1948) – за Людмил Стоянов и „Изборите преди половин век“ (1949).

Стоянов работи като преводач на художествена литература от англ., фр. и рус. език. Най-значими са преводите му на: „Севастополски разкази“ и „Поликушка“ от Лев Н. Толстой; „Юноша“, „Бели нощи“ от Фьодор М. Достоевски; „Леонора“ от А. Бенет; „Мартин Идън“ и „Лунната долина“ от Джек Лондон; „Ранна есен“, „Двадесет и четири часа“ от Л. Бромфийлд; „Островът на съкровищата“ от Робърт Стивънсън и др.

Псевд. Рафаил Миленков, Сатин, Satin.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова