Румен Стоянов

Стоянов, Румен Бориславов (с. Драганово, Велкотърновска област, 29.10.1941). Следва българска и испанска филология в Софийския университет. През 1964–1968 е стипендиант в Хаванския университет, където се дипломира със специалност „Испано-американска литература“. От 1970 е преподавател в Катедрата по испанистика и португалистика в Софийския университет. На дипломатическа работа (културно аташе) в Бразилия (1972–1975, 1992–1995 и 2001–2004). Преподавател по български език и култура в Мексиканския национален автономен университет (1983–1988). По време на дипломатическата си служба преподава пет семестъра в Университета на гр. Бразилия. Доктор хонорис кауза на Университета на гр. Бразилия (2012).

Пише стихове на български, испански и португалски език. Ранните му творби, писани и издадени на португалски език в Бразилия, са посветени на Южна Америка, на нейната природа, бит и култура. В следващите му стихосбирки екзотичният колорит на далечния континент отстъпва пред темата за родното. Стоянов все по-осезаемо преминава от субективния лиризъм към една митологична поезия, преосмисляща българските фолклорни и народнопесенни традиции. Характерни за нея са „етнографските“ заглавия и образност, игрите с езика и стила (използване на стари, падежни форми, изковаване на нови думи с помощта на архаични корени и т.н.). Лирическият герой на Стоянов демонстрира ведър, оптимистичен поглед към света, стигащ понякога до славослов на живота. Дори сравнението между „свое“ и „чуждо“, което, скрито или явно, минава през всичките му поетични книги, не носи конфликт, а взаимно допълване и обогатяване. Стиховете му са „бавни“, съзерцателни и обстоятелствени, контрапункт на забързаното ни съвремие. В тях се открояват малките всекидневни неща, през които обаче поетът стига до големите екзистенциални въпроси за младостта, преходността на живота, смъртта.

Есетата, публицистиката и мемоарите му предлагат оригинален поглед към различни аспекти на съвременността и миналото, както и ценни наблюдения върху народопсихологията на българина. Макротемата, която обединява прозата му, е човешката етика. Тезите на Стоянов понякога са дискусионни, но по какъвто и въпрос да пише – за ятовата гласна, за родния социализъм, за православието или за различни творци – мисълта му винаги е ясна, логична и аргументирана, съчетана с овладяно, ненатрапчиво чувство за хумор. Езикът, както и в поезията му, е силно индивидуализиран, изпъстрен с диалектизми, неологизми и преплитане на стилове.

Стоянов превежда поезия и проза от испански и португалски на български език и обратно. За пръв път публикува превод на български през 1963, а на испански – през 1964. С преводите, научната и обществената си дейност Стоянов работи за укрепване и засилване на културните връзки на България с Испания, Португалия и Латинска Америка. Превел е над 30 книги, сред които творби на Г. Маркес, А. Карпентиер, Х. Кортасар, Х. Борхес, К. Друмонд, Ф. Песоа, Д. Моурао-Ферейра; Н. Вапцаров, Л. Левчев, Й. Радичков, Ст. Цанев.

Съставител и автор на предговори към преводни сборници и антологии. В изследването си „Чака ме светът“ Стоянов проследява рецепцията на Вапцаровата поезия в 15 испано- и португалоезични страни.

Носител е на бразилския държавен орден Барон Рио Бранко, офицерска степен (2000), както и на ордена Принц Енрике Мореплавателя (2015) за изключителни заслуги в разпространението на португалския език, култура, история и ценности.

Негови произведения са преведени на исп, порт. и унг. ез.

Андрей Ташев (текст и библиография)