Румяна Узунова

Узунова, Румяна Димитрова, (Ямбол, 18.04.1936 – Мюнхен, Германия, 16.09.1995). Учи в Ямбол, завършва инженерна специалност в МЕИ – София (1959), следва задочно българска филология в Софийския университет (1962–1967).

Работи като проектант в „Енергопроект“ (1959–1961) и преподава в техникума „Сергей Миронович Киров“ в София (1960–1961). Постепенно насочва интересите си към литературата. Работи в редакцията на в. „Учителско дело“ (1961–1963), откъдето е уволнена с обвинението „поет-херметист“. Редактор (1971–1974) в отдел „Критика“ на в. „Литературен фронт“, откъдето е уволнена по конюнктурни причини за втори път. Официалното освобождаване от поста редактор идва след обвинението, отправено към Узунова, че при свое пътуване в чужбина е извършила трансфер на валута. През 1978 Р. Узунова излиза в ефир като хоноруван водещ на подготвяното от нея дискусионно предаване за литература „За и против“ на редакция „ЛИК“ към БНТ. Предаването е спряно поради опасенията на централната власт от евентуалната интелектуална съпротива след реабилитацията на журналистката, което би въвлякло телевизията в „естетически спор“. Редактор в „София-прес“ (от 1978).

През 1980 емигрира заедно с дъщеря си в Париж и отначало само сътрудничи на радио „Свободна Европа“. От септември 1981 работи в Нюйоркското бюро на радиото. През 1982 е преместена в българската му редакция в Мюнхен. От 1991 оглавява българското бюро на „Свободна Европа“ в София. Животът и творчеството ѝ може да бъдат разделени условно на два периода – в социалистическа България и в емиграция.

Румяна Узунова е писател, журналист, литературен критик и есеист. В областта на литературната критика пише отзиви, рецензии, статии, монография. Автор е на един роман. В полето на журналистиката се изявява чрез радиоинтервюта, репортажи и есета. Представя се и като преводач.

Преди емиграцията тя активно сътрудничи на печатните издания „Септември“ (1963–1978), „Пулс“ (1966–1978), „Пламък“ (1966–1978), „Литературен фронт“ (1969–1978), „Народна култура“ (1972–1980); публикува в сп. „Тракия“ (1972–1978), „Съвременник“, „Звезда“ (Кюстендил), „Родна реч“, „Български журналист“, „Отечество“, „Простори“, „Родопи“, „Хоризонт“, във в. „Вечерни новини“, „Кооперативно село“, „Народна младеж“, „Народна армия“, „Студентска трибуна“, „Земеделско знаме“, „Отечествен фронт“, „Труд“, „Черноморски фронт“ (Бургас), „Народен другар“ (Ямбол).

Дебютира в полето на оперативната критика през 1963. Първата критическа статия на Р. Узунова – „Като се почне от пунктуацията“, е публикувана в сп. „Септември“ (1964). Написана е в съавторство с Пенко Гюров и предизвиква отзвук в литературните среди. В нея авторите обсъждат модерните увлечения на младите писатели по художествени похвати като безсюжетност, безпунктуационно изразяване и поток на съзнанието. Положителната ѝ рецензия през 1973 за стихосбирката на поета Биньо Иванов „До другата трева“ влиза в полемика с интерпретативния канон на социалистическата естетика. От средата на 70-те години Р. Узунова започва да превежда художествена литература и постепенно преориентира критическата си дейност от кратките литературни отзиви, посветени на новоиздадени книги, към по-задълбочени аналитико-оценъчни публицистични жанрове. Прави литературни анкети и творчески портрети, посветени на Д. Габе, П. Вежинов, Г. Стоев, Н. Инджов, М. Арнаудов, П. Динеков, П. Зарев.

Узунова е критик с широк поглед върху българската литература и нейната художествена рецепция. Критическата ѝ непримиримост към дребнотемието и литературното бездарие я сближават идейно със Св. Игов, М. Неделчев, Е. Мутафов и О. Сапарев, които са обвинени от властта, че в рецензиите си утвърждават автори с неизяснени политически и естетически позиции и по този начин водят борба против партийността в литературата.

В средата на 70-те години Узунова пише романа „Убийство в стил Рококо“ (отпечатан през 2007), който спада към сатирично-гротесковия жанров регистър и в него е заложена темата за невъзможния копнеж по свобода и щастие на младия човек в собствената му държава. През 1980 излиза от печат единствената ѝ книга, посветена на творческата личност на Павел Вежинов, която е иззета от книжарниците и е включена в списъка със забранени заглавия поради емигрантския статут на авторката.

Вторият период от живота на Р. Узунова минава под знака на радиожурналистиката. В ефира на радио „Свободна Европа“ тя разчупва оковите на идеологическата цензура и кани за свои събеседници българските интелектуалци, присъединявайки се към техния апел за защита на човешките и творческите права на личността. Издирва множество дейци на антикомунистическата съпротива, дава дума в предаванията си на създателите и съмишлениците на появяващите се неформални дружества, клубове и партии около 10 ноември 1989. В ефира на радиото са излъчени хиляди телефонни интервюта, отразяващи проблемите на българските граждани в сблъсъците им със структурите на държавната власт, които намират отзвук сред различни правозащитни международни организации. Малко преди падането на политическия режим с риск за личната си сигурност журналистката се завръща в София, за да участва и отрази Европейската среща по опазване на околната среда на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, организирана в България през 1989 и превърнала се в катализатор за политическите промени в страната.

Свидетелство за значимостта на журналистическото дело на Румяна Узунова е книгата от поредицата „Президентска библиотека“ на фондация „Д-р Жельо Желев“, съставена от Лиляна Александриева „Някога, в 89-а“, която съдържа разчетените записи на над 400 интервюта и репортажи от архива на журналистката от 1988–1989.

Румяна Узунова превежда книги от областта на фантастичната литература, модерната проза и психологията на автори като братя Стругацки, В. Дягилев, Ю. Трифонов и Г. Башкирова.

През 2002 в знак на признателност към делото на журналистката в родната ѝ къща в гр. Ямбол на ул. „Дамполис“ 4 е поставена паметна плоча-барелеф, дело на скулптура Минчо Огнянов. През 2014, в навечерието на 25-годишнината от началото на демократичните промени, Р. Узунова е удостоена посмъртно с президентския орден За гражданска заслуга, първа степен, заедно с 23-ма дисиденти, в знак на признание за приноса им за развитието и укрепването на гражданското общество и демократичните институции в защита на човешките права и свободи в България.

Деница Астахова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова