Севда Костова

Костова, Севдалина (Севда) Димитрова (по баща Тодорова) (Добрич, 3.11.1921 – Варна, 11.02.2002) се самоопределя като варненска гъркиня, в чиито вени тече гръко-финикийска кръв. Потомка е на славния род на поп Паскал, легендарна фигура в историята на Добруджа, чието име носи днешното добричко село Паскалево. Баща ѝ Димитър Паскалев – добруджански поет и общественик, е бил приятел с Йордан Йовков. Завършва полукласическия отдел на Смесената гимназия „Цар Борис III“ в родния си град през 1941 (тогава в границите на Румъния), а през следващата година посещава курсове по универсално кулинарно изкуство и специализира в профила „Готварство и сладкарство“. Известно е, че тогавашното румънско средно образование е организирано по френски образец и предполага изучаване на класически езици (латински и старогръцки), западни (френски) и задължително румънски.

Фигурата на Севда Костова е многоизмерна. Твърде закъсняла ренесансова личност на литературна художничка и мислителка, тя оставя богат архивен фонд, предаден след смъртта ѝ от нейна братовчедка. Костова няма висше филологическо образование, но работи активно в областта на художествената проза, публицистиката, критиката, а преводите ѝ от румънски на Йон Крянга и Михай Еминеску са включени в поредицата на световното класическо наследство (Румънски класици, Световна класика, София, Нар. култура, 1973). През 80-те години пише няколко изключително талантливи либрета на балети и на една танцова сюита: „Кай и Герда“, балет в 5 картини; „Давид“, балет с речитатив; „Маноил майстор“, „Момичето и щастието“, „Сънищата на Хелга“, „Сватба“. Авторка е на няколко книги по сладкарство, които ѝ носят реални хонорари, както горчиво споделя в писмата си тя, когато през 90-те години е принудена да се издържа по този начин.

В началото на творческия си път Севда Костова се занимава с фолклористика и събираческа дейност. През 1955 събира 150 народни песни в книга, която озаглавява „Песента остава“. Други жанрове, които я мотивират в творческата ѝ младост, са есета и публицистика, но и те, писани в средата на 60-те години, излизат в периодиката едва в началото на 90-те години. Най-известни сред тях са „За еманципацията на жената“ и „Брехт срещу Шекспир“, което излиза през 1990 в шест последователни броя на в. „Днес“; „Ти го поиска, Жорж Данден“ и др. Интересен пример за публицистико-белетристичните ѝ търсения е пътеписът „Писма за Германия“ (писани още в края на 60-те години, които, за съжаление, не са отпечатани). Друг неин мащабен проект, този път преводен, завършен, но също невидял бял свят, е преводът ѝ от новофренски (от Жозеф Бедие) на български, в проза, на епоса „Песен за Роланд“. В архива ѝ се откриват и бележки по започнат, но неосъществен проект на роман за Древен Египет.

Севда Костова е автор с богата култура и широк интелектуален хоризонт. Старофренски, алемански, келтски, старогръцки, староеврейски епоси и саги вълнуват въображението на писателката. Тя споделя, че всички нейни произведения, особено белетристичните, са лично преживени. Огромно влияние в живота и творчеството ѝ има нейната единствена дъщеря, преводачка от немски и норвежки език Невена Костова-Бек, която умира на 45 години и оставя непреодолима травма в душата на своята майка.

През 70-те години на ХХ век Севда Костова започва да пише белетристика. Между 1972 и 1978 тя създава своите най-зрели и успешни романи: „Без място в света“ и „Пенелопеида“. Дълъг и нерадостен път изминават тези два ръкописа, докато достигнат до издателства и после – до читателската публика. Въпреки упоритостта и действената активност на своята авторка те бавно и мъчително се налагат на литературната сцена. Интерпретират небългарски сюжети – първият е посветен на легендата за Тристан и Изолда, вторият е инспириран от Омировия епос. Самата писателка определя „Пенелопеида“ като уникален български роман с неслучаен избор на тема, която позволява книгата да се извиси до общочовешко равнище, като подчертава, че досега българите са правили само национална литература, а „Пенелопеида“ изнася литературата ни на наднационално равнище. Христо Калчев и Никола Радев сравняват творчеството ѝ с това на Робърт Грейвз, Никос Казандзакис, Франсоа Мориак.

Няма никакви външни причини Севда Костова да тъне в забрава. Преди промените от 1989 тя е сред привилегированите среди на обществото, тъй като има антифашистко минало, а съпругът ѝ Михаил Костов е висш партиен функционер със значими контакти. Костова е носителка на пет ордена и отличия за антифашистка дейност. Ръкописите ѝ достигат до бюрото на самата Людмила Живкова, четат се в кръга на Любомир Левчев. След промените, през 90-те години на ХХ век, тя води активна кореспонденция с цвета на българската литературна и историческа наука. В архива ѝ, който се съхранява в ДА – Варна под № 1579, се пазят писма от и до нея, подписани от Т. Жечев, П. Увалиев, Хр. Калчев, Н. Хайтов, В. Мутафчиева, Е. Константинова, М. Цанева, Е. Каранфилов, М. Семов, Е. Каранфилов и др. Севда Костова осъществява и международни контакти с М. Макдермот, Б. Уорън, О. Кронщайнер, кореспондира си с посланик Ив. Станчов, със Западноевропейския митрополит Симеон, със Симеон Сакскобургготски и др. Тя става член на Съюза на българските писатели през 1998 Едва през 90-те години започват да публикуват книгите ѝ, а публицистиката ѝ се появява в периодиката: статии, интервюта, есета, анализи. Освен литературна пише и музикално-сценична критика. Петър Увалиев я включва в авторските си проекти за съвместни литературни сборници, а композиторът Ст. Драгостинов я ангажира с музикално-сценичните си търсения.

През 1982 пише автобиографичния си роман „Спомени от детството ми“, с вариант за заглавие „Земя и корени“, под който романът, посветен на съдбата на Добруджа в годините на румънската власт, излиза едва през 2017. Готовият в машинописен вариант още през 1984 историко-митологичен роман „Чеда на Вотан. Роман за великото преселение на народите“ излиза в края на 90-те благодарение на личния интерес на главния редактор на изд. „Земя прес“ Никола Радев (1998). Той е издателят и на „Пенелопеида“ (1993). През 1986 година Костова започва да пише епистоларен философски роман със заглавие „Отронени листа, отбрулени листа“, който изоставя – той и до днес стои недовършен в машинопис в богатия ѝ архив. Самата тя твърди, че го е изоставила, за да започне нов роман, посветен на живота на Иисус Христос. Това е „Благовестие на Мариам. Книга за Исус“ (1995). Книгата ѝ с приказки-притчи от цял свят „По пътеките на боговете“ излиза също в края на 90-те (1999).

Севда Костова не е приобщена към никаква конкретна литературна школа, твърди нейният издател и критик Никола Радев. Тя има собствена философия и естетика, защото пише с ренесансова категоричност и убеденост, че изкуството трябва да служи на живота и на хуманистичното равновесие между индивида и общността. Героите на древните митове са хора, твърди самата С. Костова, а тяхната мярка е природата, непохабена от влиянието на материалната цивилизация. В публикуваните и непубликуваните ѝ текстове, сред които множество писма, есета, интервюта, мисли, статии, стихотворения и поеми, откриваме и такива с активна обществено-политическа и екологична тематика, и с феминистичен патос. Но Костова не е същинска феминистка, защото проблематизира отношенията между мъжа и жената, между жената майка и нейните деца в неоаристотелиански дух и в полза на една по-скоро консервативната конвенция.

Севда Костова печели трето място в раздела за неиздавана чуждестранна проза на второто издание на литературно-поетичния конкурс Trovatore през 1977, провеждан от Международната академия за литература и изкуство Iblea в Рагуза, Италия с „Приказка за сбъднатите човешки желания“ – една притча в приказна форма, напомняща като концепция и сюжетика Бокачовите новели, но подправена с просвещенски дидактизъм. Писателката добива известност, след като с романа „Пенелопеида“ печели Голямата награда на анонимния конкурс за книги с морска тематика под патронажа на Община Варна през 1992. Това мотивира неговото издаване на следващата година. А през 1999 заради този роман тя е предложена за Нобелова награда от организационен комитет в състав: Людмила Димитрова, Тони Загорова, Руска Даскалова, Мария и Анастасия Гиневи, Дики Иванова, Борис Христов (шеф на фондация „1300 години България“), Димитър Боянов, Петко Данев.

Евдокия Борисова, Кремена Митева

Библиографията е изготвена от Аделина Германова