Симеон Янев

Янев, Симеон (псевд. на Симеон Янакиев Симеонов) (с. Нови хан, Софийска област, 27.11.1942) Завършва гимназия (1960) в гр. Елин Пелин и българска филология в Софийския университет (1966). От 1967 до 1969 работи като журналист във в. „Студентска трибуна“, а от 1970 до пенсионирането си през 2008 – като асистент, доцент и професор в СУ. В периода 1977–1981 е лектор в Брюксел, Льовен и Гент (Белгия).

Симеон Янев започва писателската си реализация с разкази, повести и новели със съвременна (за 60-те и 70-те години) проблематика. Първата му книга с разкази „Но преди да изляза на ринга“ излиза през 1970 в изд. „Народна младеж“. Между 70-те и 90-те години паралелно с преподавателската си работа е част от екипа на сп. „Пламък“, в. „Литературен фронт“ и изд. „Български писател“. Изпълнявал е длъжностите секретар по критиката на СБП (1988–1990) и директор на Националния център по българистика (1995–1997), бил е зам.-главен редактор на „Обзор“ (1990–1992), списание за българска култура и литература, излизащо на английски, френски и немски, и главен редактор на сп. „Литературата“ (1994–2007) и сп. „Българистика и българисти“ (1996–1998).

През 70-те и 80-те години развива активна съставителска и редакторска дейност. Под негова редакция са издадени еднотомни и многотомни съчинения на следвъзрожденски автори като д-р Кръстьо Кръстев, Цани Гинчев, Никола Начов и др. Съставител е на двутомна антология на българската поезия (заедно със Сабина Беляева), на антология на българския анималистичен разказ, преиздавана два пъти, преведена на немски и руски език. Централно място в раздела на съставителствата на Янев заема уникалният шесттомен „Атлас на българската литература“, който обхваща цялата нова българска литература от изданията на „Стематография“ на Христофор Жефарович (1741) и „История Славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски (1762) до 1989, осъществен с екип от университетски преподаватели. Атласът разгръща в хронологичен порядък книгите, авторите, периодичния печат, критиката и значимите събития в културния и литературния живот за четвърт хилядолетие (1741–1989).

Творчеството на Симеон Янев може да бъде обособено в два дяла: белетристика и литературна история, теория и критика. Като разказвач е публикувал петнайсетина заглавия в следните жанрове: книги с разкази, повести и новели със сюжети от съвремието. Особено място в белетристиката му заема историческата проза: документални психографски повести за политически и културни личности от Възраждането и романи. Към тази група спадат и книги със специфичен детски адресат („Скъпи неща“, „Писмата на зимата“), много разкази и няколко новели, пръснати в печата. Специфичен за всичките е психографичният почерк на автора, оценяван от критиката като жанрова новост, измерващ в дълбочина човешките и драматични измерения на националното.

Централно място в белетристиката на Симеон Янев заема четиритомният му роман „Биография на мъртвия век“, писан в продължение на повече от три десетилетия: замислен в края на 70-те, започнат в Брюксел в началото на 80-те. Първите два тома излизат през 1983 и 1986 под общо заглавие „Биографии на писатели, генерали и трети лица“, довършен в още два, обнародвани през 2013 под заглавие „Биографии на отрепки“. Романът е пръв опит в българската литература за художествен синтез на целия български XX век чрез модерни повествователни техники, позволяващи компресиране на значими исторически събития от големи времеви отрязъци в обозрими романови пространства. По свидетелства на автора, в процеса на писането той се е водел от писатели като Роберт Музил и Херман Брох. Цялото повествование в романа се движи на границата между реалното и въображаемото, между физичното и метафизичното, опосредствано от натраплив призрачен образ на писател епигон (историческия Любомир Бобевски) и еврейски окултист (въобразения Елиас Цеви). Авторовата крайна цел е вникването във възходите и паденията на българското общество през ХХ век. Романът става поле на сблъсък между закоравялата норма на художественост на официалния социалистикореалистически метод и нова полиморфна структура, както и с дързостта в хода на романовото действие романът да тълкува сам себе си.

Литературноисторическото, критическото и теоретическо творчество на Симеон Янев обхваща дузина заглавия, от които по-важните, и до днес цитирани, са „Традиции и жанр“ (1975), „Тенденции в съвременната проза“ (1977), „Българска детско-юношеска проза“ (1979), „Пародийното в литературата“ (1989), „Класично и съвременно“ (2016) и „Проза за прозата“ (2018).

„Традиции и жанр“ се занимава с поетиката на българския класически разказ. „Тенденции в съвременната проза“ е първата литературоведска книга във времето до 70-те години, която, на фона на европейските тенденции след Втората световна война, формулира и анализира посоките в развитието и типологията на образите в съвременната българска проза. „Пародийното в литературата“ е единственото досега изследване в българското литературознание, теоретизиращо ироничните изображения в българската литература от Възраждането до Христо Смирненски. „Проза за прозата“ е изследване на т.нар. „инфантилна проза“ в качеството ѝ на контрапоетика на клишета на социалистическия реализъм.

Критиката (Никола Георгиев, Елка Константинова, Чавдар Добрев и др.) открива симбиоза между литературоведските и белетристичните текстове на Янев, доколкото литературоведските му трудове реализират идеи, открити в практиката на прозата и обратно – прозата инспирира идеи в тях.

Симеон Янев е носител на наградата Елин Пелин (2002) и на Вазовата награда (2017).

Негови произведения са превеждани на рус., фр., нем., нидерл. ез.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова