Сирак Скитник

Сирак Скитник (псевд. на Панайот Тодоров Христов) (Сливен, 4.11.1883 – София, 5.03.1943). Благодарение на богатата си ерудиция и разнообразната си професионална дейност Сирак Скитник е сред интелектуалците с най-висок културен и обществен престиж до средата на XX век. Широко известен и уважаван като критик, живописец, график, илюстратор, декоратор, сценограф, драматург, постановчик, поет, публицист, общественик, радиоръководител, и до днес специалисти в редица културни сфери изтъкват безспорните му заслуги в тях.

Панайот Тодоров завършва Богословското училище в София през 1903 и започва работа като учител в с. Върбеш, Никополско, и в Сливен. През 1905 в новосъздаденото списание „Художник“ излизат негови стихове и винетки, първата му публикация е стихотворението „Цъфтяха розите“, а от 1906 приема псевдонима Сирак Скитник и става съредактор на списанието заедно с Ал. Балабанов и С. Радев. Излязлата през 1910 негова стихосбирка „Изповеди“, която се характеризира с ескизност и статичност, сантиментално-символични стихове (Цв. Ракьовски), аморфност и общи места за времето (Св. Игов), получава предимно критики, включително и от Вл. Василев. И въпреки че негови стихове са включени в престижната антология на Д. Подвързачов и Д. Дебелянов и в чуждоезични антологии, той оставя поезията извън основните си творчески приоритети.

През 1908 Сирак Скитник сбъдва мечтата си да замине за Петербург, където учи театрална и декоративна живопис при Л. Бакст с преподаватели Ал. Николаев Беноа, М. Добужински, К. Петров-Водкин. Четирите години в Русия са ключови за творческото му формиране, безценни са контактите му с петербургските културни кръгове, с изявени авторитети в областта на изобразителното изкуство, литературата, театъра (М. Врубел, Н. Рьорих, Ив. Билибин, Н. Евреинов, Ф. Комисаржевски и др.). В Петербург той излага свои картини, рисува декори и плакати, пише стихове и поредица литературно-художествени писма, публикувани в българското списание „Демократически преглед“.

След завръщането си в България през 1912 участва в три войни (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна), където бива ранен; получава и допълнителен учителски опит (преподава рисуване в Асеновград). Паралелно започва да излага картини на изложби, включва се в художествени дружества (Движението за родно изкуство с национален стил, Родно изкуство, Съюза на дружествата на българските художници (по-късно СБХ) и др.), илюстрира важни книги (като „Български балади“ от Т. Траянов, „Поеми“ от Е. А. По, „Марионетки“ от Ч. Мутафов и др.).

Превежда художествена литература от френски език. Негови литературни и изобразителни произведения са публикувани в Русия, Италия, Франция и др.

Приносът на Сирак Скитник за българския модернизъм е съпоставим с този на Ч. Мутафов и Г. Милев. Принципите на изповядваната от него модерна естетика биват прокарани и защитени както в теоретичните и критическите му текстове, така и в собствения му блестящ опит на живописен и графичен художник. През 20-те и 30-те години на XX век придобива внушителен авторитет, благодарение на който се превръща и в най-уважавания куратор на изложби, оценител на картини и откривател на таланти.

Сирак Скитник сътрудничи на множество периодични издания, сред които сп. „Наш живот“, сп. „Демократически преглед“, сп. „Наблюдател“, сп. „Слънце“, сп. „Българан“, сп. „Българска реч“, сп. „Везни“, сп. „Хиперион“, сп. „Огнище“, сп. „Художествена култура“ и др., но най-пълно и широко теоретичната и критическата му дейност се разгръща на страниците на списание „Златорог“, на което е съредактор с Вл. Василев от 1922. Със своята културна широта и модерна естетическа ориентация в статиите, рецензиите и бележките си Сирак Скитник създава българска художествена критика, напълно адекватна на съвременните ѝ европейски културни явления.

Безспорни са заслугите на Сирак Скитник и в областта на театъра. Освен като драматург и артистичен секретар на Народния театър в годините 1923–1924, той допринася за развитието на българския театър и с неуморната си оперативна критика, със стотиците си рецензии, прегледи на български и европейски събития, критически отзиви, портрети, теоретични текстове и пр.

И ако Вл. Василев смята Сирак Скитник за призван за театъра, то Веселин Димитров определя радиото за най-голямото му дело, тъй като е за цялото общество, а отделните изкуства са само за техните ценители. От 1935 до смъртта си през 1943 Панайот Тодоров е „Главен уредник на Радио София, Началник на радиоразпръскването в България“. Като пръв директор на Българското национално радио той и екипът му бързо го превръщат в елитна и уважавана културна институция с богата музикална програма и сказки и беседи на всякакви теми, която възпитава естетически вкус и не се поддава на политизиране.

Важността на активното участие на Сирак Скитник в културния живот на България през първата половина на XX век е най-добре синтезирана от Анна Каменова, която си спомня как по всички въпроси във всички области най-често чуваната фраза била Питайте Сирака. А неговата колосална културна значимост продължава да бъде преоткривана и допълвана и до днес.

Други псевд.: П. Кобалт, Н. Р-ски, С. С.

Калина Захова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова