Славчо Красински

Красински, Славчо (псевдоним на Славчо Генков Кръстев) (Фердинанд, дн. Монтана, 15.12.1906 – Враца, 22.03.1984)[1]. Началното си образование получава в родния си град, а гимназия завършва в София през 1926. По време на Септемврийското въстание (1923) е арестуван и измъчван в Бойчиновци. Често изкарва прехраната си като физически работник. Отначало публикува в пролетарския печат – в списанията „Наковалня“, „Хоро“, „Новис“, във вестниците „Ведрина“, „Младежка дума“ и др. От 1930 сътрудничи на сп. „Златорог“. Това бележи началото на идейния и естетическия прелом на Красински, който води до оттласкването му от лявата идеология. Завежда отдела „Детска литература“ в Министерството на народната просвета (1937–1940). Драматург в театрите в Пловдив (1940–1944), Бургас и Шумен (1951–1952). През 1944–1945 е арестуван и въдворяван в различни концлагери в България.

За пръв път публикува стихове през 1926 в сп. „Наковалня“. Негов литературен кръстник е пролетарският поет Д. Полянов. Лириката на Красински дава нова трактовка на темите за селото и природата в българската поезия. Тя внася нежен пантеизъм и носталгия по патриархалния уют на селото като контрапункт на градската бездуховност. Стиховете му са диалогични, със свежа, пластична и изразителна художествена образност. В тях се съчетават елементи на символистичната поетика (открива се влиянието на Н. Лилиев) и руския имажинизъм (в лицето на С. Есенин). В ранните му произведения, създадени под влиянието на левите идеи, социалната проблематика е интерпретирана подчертано лирично. Дебютната стихосбирка на Красински – „Вистрел“, се вписва в традициите на септемврийската литература, но не акцентира върху конкретиката на бунта и погрома, а предлага една универсална, метафорично-асоциативна визия за революционната романтика и трагизъм.

Най-пълната изява на поетическия талант на Красински е стихосбирката му „Зелени облаци“, в която преоткрива стойностите на българския патриархален бит. Цялата атмосфера в нея е почерпена от идилията на родното село. Авторът открива прелестта на природата и селския труд в обикновените неща, във всекидневното, битовото, дори баналното, които пресъздава с оригинални и запомнящи се образи. Със „Зелени облаци“ Красински утвърждава своя мек пастелен натюрел и се налага като виден представител на имажинистката тенденция в българската поезия. В късните стихове на поета все по-отчетливо проникват екзистенциалните и философски въпроси за преходността на всичко земно, за любовта и самотата, живота и смъртта.

През 30-те години Красински публикува във вестниците „Млада България“  и „Слово“ десетки политически фейлетони, в които окарикатурява българските комунисти и разобличава сталинската деспотична система. Те предизвикват силен отпор в левичарските издания.

Произведенията му за деца и юноши са забавни и увлекателни; с шеговити и остроумни истории авторът ненатрапчиво внушава своите поуки. А пиесите му се играят с успех по театрите в цялата страна, въпреки че драмата му в стихове „Чутна Яна“, поставена на сцената на „Трудов фронт“, е свалена и забранена по идеологически причини. Превел е от руски език пиесата „Лес“ от Ал. Островски (1973).

Стихове на Красински са преведени на нем. и укр. ез.

Андрей Ташев, Цвета Трифонова

Библиографията е изготвена от Андрей Ташев