Слав Хр. Караславов

Караславов, Слав Христов (с. Дебър, Пловдивска обл., днес квартал на гр. Първомай, 27.03.1932 – София, 31.03.2002). Поет и белетрист, племенник на писателя Георги Караславов (и почти съименник на неговия син – писателят Слав Г. Караславов, с когото често е бъркан).

Завършва гимназия в Първомай (1952). В продължение на седем години е пътуващ журналист, обикаля страната и пише дописки, репортажи и очерци, които отразяват бригадирското движение и мащабните преобразувания през 50-те години на ХХ в., участва в кампанийни журналистически бригади в Добруджа. През това време за кратко (1957–1958) е главен редактор на многотиражки в Исперих („Жътвен поход“) и Попово („Зърнен фронт“), където публикува множество репортажи, очерци, интервюта, рецензии, фейлетони, басни и стихове, останали невключени в книги. В края на 50-те, с успеха на първата си книга, се установява в София, отдавайки се на литературна и административна дейност, в която по-късно достига най-високи постове. Започва като редактор във в. „Народна младеж“ (1959) и в. „Септемврийче“ (1959–1962), от 1961 е отговорен редактор в Детския отдел на Радио София (до 1965). Завежда отдел „Поезия“ в изд. „Народна младеж“ (1964) и в изд. „Български писател“ (1966). Главен редактор (1967–1968), а след това и директор (1970–1972) на изд. „Народна младеж“. От 1981 до 1991 е директор на Изд. на Отечествения фронт (през 1990 преименувано в ИК „Иван Вазов“). Дълги години заема ръководни длъжности в СБП: отговорен секретар, главен секретар (юни 1972 – октомври 1979), заместник председател (1973 – 1976; 1984–1989) и член на Управителния съвет от юни 1972 до март 1990 и от октомври 1999 до смъртта си през 2002. Бил е зам.-председател на Комитета по печата (1980–1981) и зам.-председател на Комитета за култура (1989). Член на БКП (от 1962), кандидат член (1976–1981) и член (1981–1990) на ЦК на БКП. Депутат в Осмото и Деветото НС (1981–1990).

Започва творческия си път като поет. Първите му стихотворения в централния печат излизат през 1954 – „Песен за омразата“ във в. „Народна младеж“ (1954, № 164) с подпис Слав Христов – Дебър, Първомайско и „Писмо до другаря“ в сп. „Септември“ (№ 6), подписано като Слав Христов. Под младежката несръчност и следването на идеологическата схематичност на епохата плахо се долавя обертонът на зрялата му поезия – едно лирическо чувство, свързано с родния тракийски пейзаж.

Като поет със собствен глас Караславов се формира и налага през втората половина на 50-те години. През 1959 излиза първата му стихосбирка „Ехо от кавалите“, посрещната ласкаво от критиката. През същата година получава и наградата на сп. „Пламък“ за най-добро стихотворение за 1958 („На мама“).

Част е от т.нар. Априлско поколение в поезията, появило се с „размразяването“ през втората половина на 50-те, споделя неговата модерна чувствителност, активното отношение към „духа на епохата“; напрегнатият диалог със съвременността е усилваща се тенденция в поетическия му развой. И в същото време, заедно с Андрей Германов, е най-силният глас в консервативното крило на поколението, свързано с традицията, земята, природата (т.нар. „лирици“). В поезията му се чувства силна емоционална връзка с корените, със селото, бащиния дом и родната земя. Прозвучават фолклорни напеви, вее хайдушката романтика на Балкана и стародавна героика. Въпреки че споделя мажорния, модернизационен екстремизъм на официозната идеология, лириката му е тъга по умирането на патриархалния свят като носител на изконни ценности. Не приема дехуманизацията под напора на техниката и обезпаметяването, което модерната глобализация носи. Най-концентриран израз на тази кръстопътна съдба на лирическия герой е книгата „Насаме със сина“ (1965), особено едноименният цикъл, съставен от поредица „разговори“ с новородения син на поета (бъдещия поет и музикант Христо Караславов), както и неговите продължения в следващите две стихосбирки. Проблемът за колективната (българска) памет закономерно се свързва с историята – третия едър тематично-проблемен кръг в поезията му.

Този интерес към историята се еманципира в жанра на историческата белетристика. Караславов пристъпва към нея, когато вече е утвърден поет. Но конкретният повод е един инцидентен жанр в творчеството му – пиесата „Братята от Солун” (1968). Впоследствие от нея ще се роди най-добрата му белетристична творба – трилогията „Солунските братя” (1978), за която получава Димитровска награда (1986). Междувременно, успоредно с поетическите си книги, създава много исторически романи на различна тема и от различни периоди на българската история: от първия „Хроника за Хаджи Димитър“ (1968) през „Деспот Слав“ (1970), „Залезът на Иванко“ (1970), „И се възвисиха Асеновци...“ (1976) и др. до най-новата история – „Детрониране на величията“ (1986, в две части), и незавършения „Батенберг и златото на самотника“ (1998). (Близките му пазят още един незавършен ръкопис на историческа тема – „Сянката на Крали Марко“, чийто почти готов оригинал е откраднат от колата на писателя.)

Караславов е автор още на новели и разкази на съвременна тема. Първата му белетристична книга е новелата „Двамата“ (1966), проследяваща превръщането на селски младеж в част от „новата“ работническа класа. В аурата на една лирична струя – първата младежка любов – се разискват основни проблеми на епохата: сблъсъкът между деца и бащи, между града и селото, между новото и старото.

В белетристиката си на съвременна тема, останала не съвсем заслужено в сянката на историческите му романи, писателят свързва нравствените питания в късната си поезия с историческата си проза: връзката на съвременния човек с корените (като история и природа), нравствената отговорност пред другите и пред себе си (сборникът „И името ти хубаво”, 1976); и също както в поезията му, лиричното начало е съчетано с морално-философското. В някои новели художественият разказ е облегнат на здрава документална основа – похват, близък до т.нар. faction в модерната американска проза през този период. Работи и в криминалния жанр (сборникът „По следата на тайната“, 1977), но без да остава в рамките му, извеждайки на преден план по-едри морално-психологически дискусии. Тези увлечения на писателя имат далечния си предходник в една ранна повест за напрегнатия делник на военните летци непосредствено след 1944 – „Троянски кон“ (1958).

Караславов е автор също на книги с поезия и белетристика за деца. Инцидентно пробва перото си в пътеписа („Късче мрамор от Акропола“, 1966 – в съавторство с Андрей Германов и Марко Недялков), както и в есеистично-публицистичния жанр („Писма до моя приятел от книжния свят“, 1976).

Преводач е на руска и украинска поезия; редактор на поетически книги.

Караславов е носител на редица национални и съветски награди за поезия, белетристика и драматургия: Заслужил деятел на културата (1974). Димитровска награда за романа „Солунските братя“ (1986). През 2004 СБП и община Първомай учредяват на негово име национална награда за поезия.

Негови поетични и белетристични книги и отделни творби са преведени на 27 езика: исп., ит., нем., рум., рус., слов., укр., фр., чеш. и др. Първият му цялостен превод е на руски – стихосбирката „Фракийские соловьи“ (1972).

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева