Софийски литературен център (90-те години на XIX в.)

Когато през 1879 София става столица на Княжество България (по предложение на Марин Дринов), тя още не е подготвена да поеме ролята на културен център. Въпреки средновековното книжовно наследство на околните манастири следосвобожденска София не може да се мери нито с Търново, нито с Пловдив по отношение на културните традиции и концентрацията на творци на съвременната култура. Превъзхождат я и други градове, бивши средища на Българското възраждане (Русе, Стара Загора, Свищов, Казанлък).

Повечето писатели, дошли в новата столица през 80-те и 90-те години (особено след Съединението, 1885), откриват града и неговия живот в периода на бързоразвиващите се ранни капиталистически отношения и рязкото разслоение на бедни и богати. Прекъсването на връзката с патриархалните ценности и възрожденския морал, партизанските политически борби, конфликтът град – село стават техни основни теми. В този исторически контекст се пораждат народническите идилии на Тодор Влайков и Михалаки Георгиев – своеобразни бягства от непривлекателното настояще в идеализираното минало. Така възниква и социалният критицизъм в софийските разкази от 90-те години на Иван Вазов, във фейлетоните, разказите и своеобразния роман „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, в част от белетристиката на М. Георгиев, в разказите на Антон Страшимиров, дошъл в София в началото на новия век, а малко по-късно – и на Георги Стаматов и Елин Пелин. Социалнокритичният патос бележи и първите стихотворения на Пенчо Славейков (от края на 80-те и началото на 90-те години), и ранните поетически и белетристични опити на Петко Тодоров (социалистически и антимонархически по идейността си), и поезията на Пейо Яворов от края на XIX – началото на XX век – преди обособяването му като модернист със свой изключителен път.

Друг вид критична реакция, със средствата на радикално различна естетическа система, е ранният модернизъм (естетическият индивидуализъм) на представителите на кръга „Мисъл“. Неговите навеи идват с първите философски поеми на П. П. Славейков, публикувани в д-р Кръстевото сп. „Мисъл“ (1892), с модерните идилии на П. Тодоров, започнали да излизат в края на десетилетието, с модернистичната поезия на Яворов, родена с новия век, с критическите и теоретическите текстове на д-р Кръстев. Модернисткото философско мислене в поезията е предначертано и в характерния творчески свят на Стоян Михайловски, чиито стихове от това време съчетават индивидуалистична непримиримост, сатира и социална критика.

Погледнато в едър план, всички тези творци критикуват или се отдръпват от софийската действителност. Те сякаш по един или друг начин искат да са някъде другаде, макар всъщност именно столичното средоточие на автори, литературни издания, творчески тенденции, социални и политически напрежения да катализира хода на културните и литературните процеси.

Новата столица по-скоро потиска и плаши с концентрацията на онова динамично развиващо се ново, което за хората с памет за Възраждането носи печата на упадъка. В много от литературните текстове от 90-те директно или индиректно личи нетърпимостта към несправедливите социални отношения, към безогледното политическо партизанство, към мизерията на цели обществени прослойки, към бързо развилите се порочни нрави, подкопаващи патриархалните устои – това виждат на първо място в новото време софийските писатели. А поетичните образи на града се оказват свързани по-скоро с излазите от него (Витоша, Банкя, околните манастири).

И все пак София бързо става център на следосвобожденската българска култура. След Съединението на Княжество България с Източна Румелия тя, поради административните си функции, се превръща в притегателен център за по-голяма част от българската интелигенция. Тук започват да излизат Вазовото сп. „Денница“, сп. „Мисъл“ на д-р Кръстев, подновеното „Периодическо списание“ на Българското книжовно дружество, сп. „Български преглед“, „Българска сбирка“ и др. Подобно на Пловдив, и тук започва оживена издателска дейност. Сред преподавателите във Висшето училище се оформят интелектуални кръгове. Създават се книжовни и просветни институции, работи се върху законостроителството в образованието и културата. За просветния, научния и духовния разцвет на града освен държавната политика голям принос имат и отделни родолюбиви дарители. Българското книжовно дружество, създадено в Браила (Румъния) през 1869 и пренесено през 1879 в София, през 1911 се разраства и преименува на Българска академия на науките – с дарение и по волята на неговия председател Иван Евстратиев Гешов. През 1880 Министерството на просвещението инициира създаването на българско висше училище. Започнало като Висш педагогически курс към Първа мъжка гимназия (1887), на следващата година то е наречено Висше училище (с първи ректор Александър Теодоров-Балан), а през 1904 вече е Софийски университет, чиято централна сграда е построена с дарение на братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Повратен момент в утвърждаването на София като културно средище е завръщането на Иван Вазов в България и установяването му в новата столица през 1889. Посрещнал Съединението и Сръбско-българската война в Пловдив, след провала на проруския преврат през 1886 Вазов, като изявен русофил, се чувства застрашен от Стамболовия режим и бяга през Цариград в Одеса. Там, обзет от носталгия по родината, той отново (след „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“) обръща поглед към героиката на нейното близко минало и започва романа „Под игото“. Писан през 1887–1888 в Одеса и довършен в София, първият български роман е публикуван частично през 1889 в Иван-Шишмановото периодично издание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ и цялостно през 1894 в Лондон и София. С пристигането си в столицата Вазов влиза в литературния кръг на Михалаки Георгиев, където се запознава и с Иван Шишманов. Създава си среда от последователи и през 1890 започва издаването на сп. „Денница“, което излиза в течение на две години. Тук Вазов пише разказите си за софийската действителност – двата тома „Драски и шарки“ (1894–1895), образци на социалния критицизъм, задаващи жанровия модел на българския къс разказ. Този модел ще бъде усъвършенстван в зрелите му разкази от сборниците „Видено и чуто“ (1901), „Пъстър свят“ (1902), „Утро в Банки“ (1905) – продължения на прозаическия период от 90-те години, а през 1899 Вазов ще публикува и първия научнофантастичен разказ в литературната ни история – „Последният ден на ХХ век“. През 1895 е тържествено отбелязана 25-годишнината от творческата му дейност – знак не само за отношението към Патриарха на българската литература, но и за културното съзряване на българското общество в потребността му от общностна празнична памет. (Това не пречи на следващата година критическите отзиви за романа му „Нова земя“ почти да откажат Вазов от писателското поприще). Подобно на повечето литературни и културни дейци от 80-те и 90-те години на века, след установяването си в София Иван Вазов се занимава колкото с литературна, толкова и с обществено-политическа дейност: народен представител от Народната партия през 1894 и 1896, министър на народното просвещение в периода 1897–1899, през 1911 – отново депутат. През това време писателят е ангажиран и като действителен член на Българското книжовно дружество (бъдещата БАН).

През 90-те години на XIX век метежен и плодотворен е творческият и обществено-политическият път и на Вазовия сподвижник – енциклопедичния интелектуалец Константин Величков. Още след Съединението той се премества в новата столица, където през 1886 е назначен от организаторите на проруския преврат за министър на народното просвещение. В следващите години на гонения той търси убежище във Флоренция, Солун и Цариград. Поддържа обаче активни и литературната си дейност, и връзката със столичния литературен живот. От Цариград изпраща за Вазовата „Денница“ първите осем стихотворения от „Писма от Рим“ и литературнокритическата си студия за Любен Каравелов. В Солун съставя две училищни христоматии. Подготвя и курс по всеобща история на литературата (издаден през 1891 в Пазарджик). Между 1891 и 1892, когато се завръща в Цариград, създава повечето творби от „Цариградски сонети“, пише стихотворения за деца, довършва „Писма от Рим“, превежда „Макбет“ на Шекспир и „Божествена комедия“ на Данте, започва да пише спомените си „В тeмница“. След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 се връща в България, установява се в София и попада в политическата динамика на новата държава. Става един от водачите на Народната партия. Последователно е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията (1894), министър на народното просвещение (1894–1897) и министър на търговията и земеделието (1897–1898), след което напуска правителството и се присъединява към Прогресивнолибералната партия. Сътрудничи на литературните списания „Мисъл“, „Български преглед“, „Лъча“ (редактирано от брат му Богдан Величков). През 1896 поставя началото на сп. „Училищен преглед“, а в началото на новия век – и на сп. „Ученическа беседа“ и „Летописи“. Културата и образованието на свободна България дължат изключително много на К. Величков. По негова инициатива през 1896 е създадено Държавното рисувално училище в София и е учреден Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. Величков е сред основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството. Организира ученически библиотеки, читални и др. Създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народните библиотеки в София и Пловдив. Превежда шедьоври на европейската литература, воден от благородната мисия да разшири кръгозора на българските читатели. Пише повести, разкази, драми, стихове, пътеписи и мемоарна литература, литературноисторически очерци и критически рецензии. Работи с размах и ерудиция за градежа на българската следосвобожденска култура и литература.

Характерно място в столичния литературен живот през 90-те години на XX век заема Михалаки Георгиев, който, подобно на К. Величков, има енциклопедични интереси. Учи в Таборското индустриално-земеделско училище (гр. Табор, Чехия). Развива разностранна професионална и общественическа дейност. През 1892 става директор на първото българско Земеделческо и промишлено изложение в Пловдив (предшественик на днешния Пловдивски международен панаир). Членува във Физико-медицинското общество в София (от 1880) и в Българското книжовно дружество (от 1884), а през 1885 е избран за дописен член на Сръбското земеделско дружество в България. През следващия век председателства Дружеството на столичните журналисти и Дружеството на българските писатели и публицисти, чиито делегации предвожда на X Всеславянски събор в Белград (1911) и на XI Славянски журналистически конгрес в Прага (1912). Паралелно с това е журналист, редактор, издател и разбира се – писател, макар приживе да не издава своя книга. Михалаки Георгиев съставя първия български учебник по ботаника за средните училища (отпечатан в Белград, 1881). Създава и редактира едно от първите земеделски периодични издания – в. „Домакин. Лист за земеделието, индустрията и търговията“ (1884). След падането на режима на Константин Стоилов (1899) работи изключително като писател и публицист (след като е бил учител, училищен директор, управител на Видинската митница, ревизор в Митническия отдел на Министерството на финансите и началник на Земеделческо-търговското отделение при Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията). В първото десетилетие на ХХ век, попаднал в ролята на политически опозиционер, създава и редактира ежедневника в. „Балканска трибуна“ – неофициален орган на Опозиционния блок, който води борба против стамболовистките правителства на Д. Петков и д-р Гудев. Там публикува хуморески, сатири, стихотворения и фейлетони (в рубриката „На припек и на сенка“). Вестникът често е конфискуван от полицията, водят се съдебни дела срещу редакторите му, а М. Георгиев стига и до Черната джамия (тогавашния Централен затвор). През 90-те години, заедно с Ив. Вазов, Т. Влайков и А. Константинов, той става едно от лицата на критикореалистичната българска проза и участва в процеса на жанрообразуването на късия разказ. Със самобитните си разкази, очерци и хуморески представя направленията на народничеството и социалния критицизъм. В софийския дом на М. Георгиев още от 80-те години се събират интелектуалци и писатели: Иван Вазов, Христо Белчев, Иван Шишманов (бивш негов ученик от Видин), д-р Кръстьо Кръстев (на когото е преподавал в Софийската мъжка гимназия), Атанас Илиев, проф. Беньо Цонев, Тодор Влайков. Така се формира първият литературен кръг в България след Освобождението.

Сроден на М. Георгиев по народническо-идиличен уклон и социален критицизъм е Тодор Влайков – централната фигура на народничеството сред българските писатели. Руски възпитаник, в Москва той участва в съставителството на трите тома на „Словарь болгарского языка“ на проф. Дювернуа. Връща се окончателно в родината през 1888, в началото на 90-те се установява в София, където работи като училищен инспектор и като учител в Първа мъжка гимназия. Подобно на повечето значими писатели по това време, и Влайков се ангажира с политика и общественическа дейност. Основава първата българска земеделска кооперация (в с. Мирково, 1890) и Българското народообразователно дружество (1893). Става председател на Българския учителски съюз (1898). Заедно с Найчо Цанов инициира създаването на Радикалдемократическата партия (1905), противостояща на авторитарното управление на Фердинанд Сакскобургготски. Участва в създаването (1902) и редактирането на печатния орган на РДП – сп. „Демократически преглед“ (заедно с Антон Страшимиров и Иван Георгов). От 1900 е действителен член на Българското книжовно дружество. Писател, публицист, общественик, читалищен и политически деец, в края на XIX – началото на XX век Влайков публикува разкази, статии и публицистика във в. „Народен другар“, „Периодическо списание“, сп. „Труд“, „Учител“, „Денница“, „Мисъл“, „Демократически преглед“ и др. Руските народници го вдъхновяват с идеята за просвещението като дълг на интелигенцията към народа. (Влайков е и първият, който документира навлизането на понятието „интелигенция“ като руска заемка в българската лексика.) Като най-осъзнатия народник сред писателите ни, той работи отдадено за тази кауза и я пропагандира в разказите и повестите си. Повестите му „За дядовата Славчова унука“ (1889) (по-късно публикувана като „Дядовата Славчова унука“) и „Разказ за леля Гена“ (1890) (по-късно – „Леля Гена“), писани в Москва, са сред емблематичните заглавия на народническата литература в България, като второто произведение развива и линията на социалнопсихологическата проза. През 90-те години Влайков публикува повестта „Ратай“ (1894), „Разкази и повести“, кн. 1 („Златко“, „За дядовата Славчова унука“, „Среща“, „Мечти и действителност“, „Учител Миленков“ и „Кметове“) (1897), концептуалната статия „Няколко мисли за народния учител като учител и на обществото“ (1891) и др. Интерес към родовата история на човека, направляван от постулатите на доброто, съчувствието и любовта, разчитаме в типичните за Влайков произведения. Сред тях има и тезисни народнически творби, изградени около образа на учителя просветител („Кметове“, „Учител Миленков“, „Нерешеният въпрос“). Самият той учител, писателят посвещава силите си и на създаването на нов тип учебници. Успехът на читанката му за IV отделение го въодушевява да създаде читанки и за ІІ и ІІІ отделение в края на 90-те, като пише и отделни Пояснителни бележки към тях. Десетилетия по-късно – през 1926, същият дух на културен градеж ще тласне него и съпругата му Мария Влайкова към създаването на Народно кино – известното и до днес кино „Влайкова“.

През 90-те години в литературна София незаобиколима фигура е и „божественият размирник“ Стоян Михайловски – автор на епиграми, афоризми, басни, пародии, публицистика, философско-моралистични творби, стихотворения, поеми и драми. През 1892 в кн. 9–10 на сп. „Мисъл“ публикува стихотворението, с което ще остане популярен в българската културна памет – „Кирил и Методий“ с подзаглавие „Проект за български всеучилищен химн“, известно като „Химн на българската просвета“ („Върви, народе възродени…“). Активен политик и общественик, в края на 80-те Михайловски е депутат в Третото велико народно събрание и участва в избора на нов български княз през следващата година. През 1894–1896 е депутат и в Осмото народно събрание. Като деец на Македоно-одринската организация ту влиза в ролята на балансираща фигура, ту бива нарочен за вътрешна заплаха за организацията, поради което в крайна сметка бива изключен от нея. Преподава френски език в Юридическия и в Историко-филологическия факултет, работи като доцент по всеобща литературна история във Висшето училище в София. От 1892 е дописен, а от 1898 – и действителен член на Българското книжовно дружество. В този период публикува в „Периодическо списание“ на БКД и в сп. „Мисъл“. От края на 80-те и от 90-те години датират характерни и важни негови стихотворни книги, като: „Бог. Библейски стихотворения“ (1889), „Novissima verba“ (1889), „Поема на злото“ (1889), „Железни струни“ (1890), „Currente calamo. Краевековни стихотворения“ (1890), „Книга без заглавие“, ч. 1 (1892), „Философически и сатирически сонети“ (1895), „Книга за българския народ“ (сатирична поема) (1897). Социалната критика и сатирата доминират като модуси на неговия творчески светоглед.

Като типично софийски писател се формира Алеко Константинов – представител на по-младото поколение, дебютирало във вече свободна България. У него личи новият иронично-артистичен дух на столичната бохема. Това обаче не изключва острата социална критика на писателя, благородството, идеализма и аристократичната му дистанцираност от страстите на съвремието, персонифицирани във вездесъщия типаж на неговия Бай Ганьо. От 1885, след завръщането си от Русия, където учи в гр. Николаев и Одеса, А. Константинов работи като юрист в София. На два пъти уволняван по политически причини, той завършва кариерата си като адвокат на свободна практика. Включва се активно в обществения живот на столицата и в културното и образователното развитие на следосвобожденска България. Ангажиран е като училищен настоятел, като член на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. Създава първото туристическо дружество в България, поставяйки и началото на организирания туризъм у нас (с изкачването на Черни връх на 27 август 1895). В политически план също не остава встрани от кипежа на краевековието. Членува в Демократическата партия на Петко Каравелов, към когото храни пиетет от студентските си години, споделяйки възгледите му за парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от Каравелов сп. „Библиотека „Свети Климент“, участва в изготвянето на програмата на Демократическата партия, пише фейлетони, пътеписи, дописки и статии за нейния орган в. „Знаме“. Член е и на Върховния македонски комитет. Алеко обогатява литературния живот на 90-те с изключителните си пътеписи и фейлетони, някои от които – емблеми на жанра си. Сред пътеписите му особено място заема „До Чикаго и назад“, който донася на автора си и първата литературна слава. Създаден през 1893 след посещението на Колумбовото изложение в Чикаго и издаден самостоятелно на следващата година, „До Чикаго и назад“ е първият български пътепис, поставил в полемичен диалог родната и чуждата действителност. Алеко пише и разкази, също в публицистичен дух. Сред тях най-известен е „Пази боже, сляпо да прогледа“. Но книгата, с която името му ще остане паметно в литературната история, е „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин“ (1895) – четена във всички времена, дебатирана, знакова за България и Балканите и жива в рецепцията си и до днес.

През 90-те години в София прави ранните си публикации и Георги Стаматов – в сп. „Денница“ и „Мисъл“.

Първите радетели за модерна литература, заявили възгледите си чрез новото за България направление на естетическия индивидуализъм, са Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев. И двамата немски възпитаници, те работят за ускорената европеизация на българската литература през модерните западноевропейски философски и естетически тенденции (макар Славейков да е повлиян и изкушен и от руската литература).

Между 1892 и 1898 П. Славейков учи и се лекува в Германия (Лайпциг). Това обаче не го спира да участва активно в литературния живот на София, а и на страната, доколкото сътрудничи на списанието литературна институция – „Мисъл“ на д-р Кръстев. Той остава и негов редактор през цялото му съществуване (1892–1907, 1910). Там Славейков заявява – и творчески, и критически – модерните си литературни възгледи. Въпреки че в края на 80-те и през първата половина на 90-те години е автор и на социалнокритични стихотворения, през 1892 модернистичната тенденция в поезията му вече е видима – във философските поеми, публикувани в сп. „Мисъл“. Стихосбирката „Епически песни“ (1896), смятана от мнозина критици за негов същински книжен дебют, затвърждава тази тенденция, макар Славейков да не се отказва и от народностната линия в творчеството си. През същата година дебютира като литературен критик с отпечатаната във в. „Знаме“ статия „Един стар херой“ – ясен знак за разрива на „младите“ с Вазовата литературна линия (старият херой, разбира се, е Вазов). През 1898 излиза втората книга на „Епически песни“ под заглавие „Блянове“. След завръщането си в София през 1898 Пенчо Славейков е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия. Става и действителен член на Българското книжовно дружество.

Литературният критик, създател и редактор сп. „Мисъл“ и идеолог на едноименния литературен кръг, д-р Кръстьо Кръстев завършва философия и защитава докторат в Лайпциг. От 1890 се прехвърля от Казанлък в София. През 90-те години преподава в Класическата гимназия, работи като драгоманин при Министерството на външните работи, професор е по философия във Висшето училище (дн. Софийски университет), учителства в Първа мъжка гимназия. Последователно е дописен и действителен член на Българското книжовно дружество. Първата си литературнокритическа студия – „Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия“, д-р Кръстев отпечатва в сп. „Труд“ през 1888. В края на XIX – началото на XX век сътрудничи на „Периодическо списание“ на БКД, сп. „Труд“, „Денница“, „Демократически преглед“ и др. Публикува обзорни студии върху новата българска литература в редица чуждестранни издания. Създава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (1890) и сп. „Критика“ (1891). Най-важно сред списанията, създадени от д-р Кръстев (а и едно от най-важните български литературни периодични издания изобщо), е „Мисъл“ (1892–1907, с двата сборника „Мисъл“, излезли като продължение на списанието през 1910). Името на критика остава завинаги свързано с него. То е най-значимото българско литературно списание до Първата световна война, превръща се в литературна институция. Около него в началото на XX век се формира първият български литературен кръг с ясно заявена естетическа и културно-просветителска програма. Кръгът „Мисъл“ включва д-р Кръстев, П. П. Славейков, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров. Като литературен критик, историк и теоретик, като специалист по психология, философия и естетика, д-р Кръстев прави много за обръщането на погледа на българската интелигенция от 90-те години към модерните европейски представи. Философските му възгледи са от сферата на субективния идеализъм. По отношение на естетиката – той защитава едновременно и релативния, и нормативния ѝ характер. Често бива обвиняван в нормативизъм и доктринерство в стремежа си да наложи новите философски и естетически тенденции, които изповядва. Все пак редакторството му на сп. „Мисъл“ е пример за широк поглед върху литературата и толерантно до еклектизъм отношение към авторите, които допуска на публикуват в изданието. Кръстев пише отзиви, рецензии, критически етюди, есета, памфлети, литературоведски студии, портрети и монографии. Автор е и на множество статии в областта на философията, психологията, социологията, педагогиката, образованието и политиката. През 90-те години публикува „Курс на философията“, т. 1, ч. 1 („Ръководство за горните класове на средните училища“) (1891), „Етюди и критики“ (1894), „Литературни и философски студии“ (1898) и др. Очерците му за Петко Тодоров и Алеко Константинов от началото на следващия век остават христоматийни за литературоведите, а студията му „За тенденцията и тенденциозната литература“ (1903) и особено книгата му „Млади и стари“ (1907) са сред най-важните програмни текстове на ранния български модернизъм. През 90-те години на XIX век д-р Кръстев обогатява българската културна среда и с преводи: „Емилия Галоти“ на Г. Лесинг, „Философски размишления“ на Р. Декарт, „Джон Габриел Боркман“ на Х. Ибсен. Високите му критерии в областта на хуманитаристиката обаче не го дистанцират от обществено-политическия живот. Той е автор на остри статии срещу княз Фердинанд и царедворските правителства. След освиркването на княза през 1907 защитава българските студенти. В навечерието на Първата световна война протестира срещу правителствената политика и въвличането на България във войната, съпричастен е на борбата на македонските българи за освобождение.

И така, в обобщение, периодът около 90-те години на XIX век, когато София се конституира и като литературна столица на България, е изключително съществен в литературноисторически план. В това десетилетие не само се концентрират много и силни писателски имена от различни поколения. Тогава се развиват четирите литературни тенденции, които ще бъдат представителни за краевековието и първите десетилетия на следващия век: народничество, социалистическа литература, социален критицизъм (критически реализъм) и модернизъм. А традиционно доминиращата реалистична линия в литературата ни вече постепенно придобива и своя алтернатива в лицето на зараждащото се модернистично направление.

Елка Димитрова