Гео МилевВанцети Димитров ВасилевМарко МарчевскиЕмил КораловЛюбомир Спиридонов ЛевчевИван Иванов ДинковХристо Константинов КалчевБорис АприловФани Добрева Попова-Мутафова

Социалистически реализъм

Социалистическият реализъм (съкр. соцреализъм) е направление в изкуството (според някои класификации – художествен стил или метод), което възниква в Съветския съюз. Той има силна политическа основа и налага създаването на идеологизирано творчество – творчество, подчинено на идеите на комунизма. Развива се в литературата, визуалните и сценичните изкуства и в архитектурата.

През 1918 по инициатива на Вл. Ленин се разработва план за „монументална пропаганда“ на социалистическата идеология. Соцреализмът по същество е част от тази пропаганда. След установяването на комунистическите диктатури в държавите, попаднали в сферата на влияние на СССР, социалистическият реализъм е наложен като водещо „идейно-естетическо“ направление и в тях. Културната му обосновОка се търси в продължаването и „усъвършенстването“ на реалистичните традиции в съответните страни, като соцреализмът се обявява за единствено правилния художествен метод.

В българската литературна история навеите на социалистическия реализъм започват доста преди преврата от 1944, всъщност – почти незабавно след официалната поява на термина в Съветския съюз, която е регистрирана през 1934 (на Всесъюзен конгрес на съветските писатели). Още през следващата година в България се разгръща Кормиловският спор в периодичния печат (спорът между левите „идейници“ и „качественици“), който според някои изследователи на тази проблематика е и първият знак за навлизане на тенденциите на социалистическия реализъм у нас. Скоро след това се повдига и въпросът за одържавяването на художествената дейност (тези обсъждания се зараждат първо в средите на художниците), обмисля се създаването на федерация на изкуствата, което означава и централизиране и одържавяване на артистичния живот.

Така, когато настъпват промените от 1944, българската култура всъщност не е толкова неподготвена за това, което я очаква. Дългата традиция на социалистическа идейност в художествената словесност (водеща началото си от 80-те години на XIX в.), кулминациите на лявата пропаганда в литературата и публицистиката от междувоенния период (особено около септемврийските събития от 1923 и в края на 30-те години) са елементи от една културна линия, която постепенно се надгражда под влияние на обществено-политическия контекст и целевите съветски намеси в българския политически, обществен и културен живот дори преди 1944.

Политическите промени и трансформацията на литературните институции след 9 септември 1944 постепенно (и не без съпротива) водят до идентифицирането на идеология и естетика и в крайна сметка – до налагането на социалистическия реализъм като официален художествен метод и единствено признато литературно направление. В този процес съществена е ролята на литературната критика, която реално упражнява политически контрол (или направо цензура), насочва и санкционира авторите, отклоняващи се от новия канон.

В литературата от средата на 40-те и през 50-те години тези процеси са ясно проследими. Промяната не става изведнъж, по-скоро може да се говори за постъпателно затихване на литературния плурализъм през десетилетието между 1944 и 1956. През 1947 започва национализацията на издателствата и печатниците; между 1949 и 1955 над българската литература тегне сянката на догматизма, като политическите рестрикции са особено силни; от 1956 започва т.нар. „размразяване“. Терминът отразява намаляването на репресиите над инакомислещите в СССР след смъртта на Й. Сталин през 1953 (по време на управлението на Никита Хрушчов) – тенденция, която се пренася и у нас, като новият курс е узаконен на Априлския пленум на Българската комунистическа партия (1956). Скоро след това обаче се наблюдава ново затягане на режима, започнало през 1968 като реакция на антитоталитарните и антисъветските движения в част от социалистическите страни.

В резултат на всички тези процеси в периода между 1944 и 1989 (по време на комунистическия режим) българската литература като цяло се развива в динамика, плътно свързана с политическия живот. Литературният социум се преподрежда. Очертават се големи групи писатели, поделени не толкова според естетическите си нагласи и принадлежността към дадени литературни направления (каквито все по-малко може да има поради доминацията на соцреализма), а според лоялността си към политическия режим и неговата идейност. Така се формира големият кръг от писатели, следващи политиката на БКП. Очертава се обаче и покъртително дълъг списък от убити, репресирани или заклеймени като опозиционни писатели (Светозар Димитров – Змей Горянин, Райко Алексиев, Теодор Траянов, Яна Язова, Чавдар и Фани Мутафови, Симеон Радев, Владимир Василев, Иван Радославов, Михаил Арнаудов, Трифон Кунев, Йордан Стубел, Йордан Бадев, Владимир Полянов, Константин Гълъбов, Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Илия Волен, Иван Карановски, Рачо Стоянов, Дамян Калфов, Малчо Николов, Димитър Талев, Борис Йоцов, Матвей Вълев, Димитър Бабев, Йордан Стратиев, Славчо Красински, Ран Босилек, Асен Христофоров, Йосиф Петров, Йордан Русков, Георги Марков, Владимир Свинтила, Йордан Вълчев, Георги Мицков, Атанас Мочуров и мн. др.). Специфичен феномен в този контекст са и „замлъкналите“ писатели (тук фигурират големи имена от миналото като Николай Лилиев и Атанас Далчев например).

Пак в резултат на тези процеси се оформят и специфични тематични явления в българската литература на 40-те и 50-те години. Сред тях е партийната и партизанската литература (Христо Радевски, Веселин Андреев, Емил Манов, Давид Овадия, Георги Джагаров, Димитър Методиев, Добри Жотев, Кольо Георгиев и др.). Сред тях е и по-общо антифашистката литература (Йордан Вълчев, Павел Вежинов, Ламар, Петър Славински, Младен Исаев, Веселин Ханчев, Радой Ралин, Ивайло Петров и др.). Специфично място в новата литературна картина заема производственият роман (Веселина Геновска, Иван Мартинов, Никола Маринов, Павел Вежинов, Кръстьо Белев, Емил Коларов и др.). Тук се подреждат и антифашистката драма (Лозан Стрелков, Орлин Василев, Крум Кюлявков и др.), и производствената пиеса (Славчо Красински, Иван Аржентински, Емил Манов и др.), и някои идеологизирани или прицелени към актуалността разновидности на историческата и документалната драма (Магда Петканова, Крум Кюлявков и др.).

Пак в тази последователност се ражда и бригадирската литература (Павел Матев, Иван Радоев, Пеньо Пенев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Вътьо Раковски, Иван Давидков и др.).

Именно Пеньо Пенев, който е сред емблемите на тази линия в поезията (макар да има и съвсем различни по дух и смисъл текстове), се води авторът, поставил основите на соцреализма у нас.

Социалистическият реализъм обаче не може да се наложи изцяло в литературната среда. Той среща различни по вид и степен съпротиви. Така в крайна сметка се поражда пъстрата картина на литературния живот от 1944 до 1989, макар в нея да не може да се говори за школи, направления и кръгове в строгия смисъл на тези понятия.

От една страна, силното литературно поколение, формирано през 30-те и 40-те години, няма как просто да бъде претопено. Тук са „поетите на 40-те“ (Александър Геров, Радой Ралин, Валери Петров, Иван Пейчев). Тук са и белетристите от това време (с образците  на модерния роман на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Димитър Димов; с разказите и повестите на Емилиян Станев, Илия Волен, Йордан Вълчев, Чудомир).

Междувременно възниква и явлението на епическата романова вълна (в рамките на общия разцвет на романа през 50-те: Стефан Дичев, Димитър Ангелов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Ст. Ц. Даскалов, Петър Славински). Това явление е трудно да се приравни към соцреализма, защото тук са знаменитите епически романови платна на Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев. (По-особен случай в тази поредица е Георги Караславов, който в жанрово отношение също се включва в епическия подем, но в периода след 1944 парадоксално се оказва протагонист на догматизма – след като през 30-те години се е борил на страната на „качествениците“ в Кормиловския спор.)

Своеобразни ниши за бягство от актуалната проблематика и идеология са и есеистиката и мемоаристиката през 40-те и 50-те години (Асен Христофоров, Константин Константинов, Стилиян Чилингиров, Константин Петканов, Александър Божинов, Стоян Загорчинов, Михаил Кремен, Иван Радославов, Симеон Радев, Георги Константинов, Константин Гълъбов, Иван Мешеков, Ламар, Георги Цанев, Владимир Полянов, Кирил Кръстев, Борис Делчев и др.).

Изобщо, в официозната система периодично се появяват пробиви – идеологически, естетически, стилови, като много от тези явления могат да се обобщят в отделни групи и течения, макар писателските кръгове и алтернативните на соцреализма направления да са трудноосъществими поради държавния надзор над културния живот.

Такъв (позволен) пробив е разкрепостеното „априлско поколение“ поети например (Любомир Левчев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Христо Фотев, Владимир Башев, Драгомир Петров и др.), което се появява в рамките на общия поетически разцвет на 60-те, включващ автори от различни поколения (Иван Пейчев, Александър Геров, Валери Петров, Блага Димитрова, Веселин Ханчев, Невена Стефанова, Добри Жотев, Георги Джагаров, Лиляна Стефанова, Божидар Божилов, Иван Давидков, Андрей Германов, Александър Бандеров, Никола Инджов, Петър Алипиев, Първан Стефанов, Николай Христозов, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов и др.).

От края на 50-те по-активно публикуват и някои от големите поети от първите десетилетия на века (Дора Габе, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Елисавета Багряна), търсейки баланс между новото и някогашното си литературно присъствие.

През 60-те години се наблюдава и относителна децентрализация на периодичните издания и на издателствата. Пак от това време датира и феноменът на дискусионния бум (от началото на десетилетието), включително и дискусията за свободния стих в сп. „Пламък“ и в. „Литературен фронт“.

В този период нов облик добиват романът и повестта (Камен Калчев, Стефан Гечев, Богомил Райнов, Блага Димитрова, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Цветан Стоянов, Станислав Стратиев), разказът и новелата (Павел Вежинов, Георги Мишев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Васил Попов, Ивайло Петров, Георги Марков и др.). В белетристиката все по-отчетливо навлиза екзистенциалната проблематика, променят се основните наративни тенденции. Все повече се натъкваме на пародията и гротеската.

Пак тогава започва и важният процес на лиризация на прозата. А той е част от една по-мащабна тенденция към интровертиране, към затваряне за парадно общественото и вглъбяване в субективния свят. От този порядък са и явления като лирическата драма от края на 50-те и през 60-те години (Иван Пейчев, Валери Петров, Иван Радоев), и „тихата лирика“ на 70-те (Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Паруш Парушев, Борис Христов, Калин Донков, Калина Ковачева, Владимир Попов, Андрей Андреев, Николай Заяков, Иван Вълев, Петър Анастасов и др.).

През 60-те години се наблюдава и нов подем на историческия роман – с характерно взаимодействие на историографски и фикционален дискурс (Вера Мутафчиева, Антон Дончев, Генчо Стоев, Емилиян Станев).

Възражда се криминалният жанр (Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов).

Развива се фантастиката – процес, който ще стигне до 90-те години (Павел Вежинов, Любен Дилов, Весела Люцканова, Недялка Михова, Наталия Андреева и др.).

Утвърждават се есето и фрагментът като литературни и критически жанрове (Атанас Далчев, Константин Константинов, Илия Волен, Ефрем Каранфилов, Борис Делчев, Тончо Жечев, Здравко Петров, Симеон Султанов, Кръстьо Куюмджиев, Цветан Стоянов, Невена Стефанова, Васил Попов, Димитър Коруджиев и др.).

Поява се и бързо се развива кинодраматургията (в синхрон с нахлуването на киното в обществения живот).

Активират се жанровете на хумора и сатирата (Марко Ганчев, Мирон Иванов, Йордан Попов, Валери Петров, Радой Ралин, Константин Павлов, Виктор Самуилов, Йордан Радичков, Станислав Стратиев и др.)

Това са все динамични процеси, повечето от които не на последно място реализират отклонения встрани от строгата партийна линия в литературата.

Тези тенденции продължават да се развиват и през 70-те и 80-те години: в поезията (Александър Геров, Блага Димитрова, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Константин Павлов, Борис Христов, Иван Теофилов, Иван Динков, Георги Константинов, Иван Методиев, Иван Цанев, Миряна Башева, Малина Томова, Екатерина Йосифова, Виктор Самуилов, Йордан Велчев, Николай Искъров, Петя Дубарова и др.); в прозата (Емилиян Станев, Павел Вежинов, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Евгени Кузманов, Георги Величков, Любен Петков, Димитър Коруджиев, Виктор Пасков, Георги Данаилов, Любен Станев, Янко Станоев, Рашко Сугарев, Владимир Зарев, Георги Марковски, Димитър Яръмов, Борис Христов, Александър Томов, Екатерина Томова и др.); в драмата (Йордан Радичков, Станислав Стратиев, Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев, Маргарит Минков и др.).

Духът на съветската „перестройка“, възприет и у нас през втората половина на 80-те години, създава възможности за все по-гъвкави модификации на сплита от политика, идеология и култура. Нова вълна в този контекст формират поетите, излезли на литературната сцена през 80-те години (Златомир Златанов, Георги Рупчев, Ани Илков, Едвин Сугарев, Румен Леонидов, Кирил Мерджански, Владимир Левчев, Миглена Николчина, Илко Димитров, Любомир Николов, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Добромир Тонев, Антон Баев, Цанко Лалев, Александър Секулов, Балчо Балчев и др.).

През 80-те години започват да възникват и алтернативни форми на литературен живот (Кръг 39, поетическо общество „Петък 13“, самиздатските списания „Глас“ и „Мост“, литературното движение „НАВА“). Пробив е осъществен и в традиционната линия на официозните литературни издания в края на 80-те години (сп. „Пламък“ и в. „Народна култура“).

Паралелно с тези процеси на литературни раздвижвания все пак в рамките на системата, през целия тоталитарен период съществува и линията на дисидентската литература (Димитър Талев, Радой Ралин, Георги Марков, Константин Павлов, Николай Кънчев, Димитър Бочев, Петър Манолов и др.).

 

Елка Димитрова

Свързани личности