Спиридон Казанджиев

Казанджиев, Спиридон Спасов (Севлиево, 23.12.1882 – София, 13.05.1951). Учи в родния си град, в Габрово и София. Следва славянска филология в Софийския университет (1903–1907) и философия в Лайпциг (1907–1909), завършва в Цюрих (1911) с докторат върху психологията на Вилхелм Вунт – „Die innere Erfahrung und der rein psychologische Standpunkt bei Wundt“. Участва във войните – от Балканската до Първата световна (1912–1919), след което учителства в София и Русе. Доцент (1920), извънреден професор (1924), редовен професор (1948). Завежда Катедрата по систематична философия (1920–1949), декан на Историко-филологическия факултет (1926–1927) на Софийския университет. Дописен член (1930), академик (1941) на БАН. Секретар на Управителния съвет (по-късно научен секретар) на БАН (1942–1949), секретар на Философско-обществения (1942–1943) и на Философско-педагогическия (1949–1950) клон на БАН. Главен секретар на Министерството на народната просвета (1935–1936). Печата в списанията „Ново общество“, „Училищен преглед“, „Златорог“, „Дом и училище“, във вестниците „Народ“, „Съвременник“, в „ГСУ. Историко-филологически факултет“ и др. Един от редакторите (1924–1925) на сп. „Златорог“.

Основните трудове на Казанджиев са в областта на психологията – обща, военна, възрастова, психология на чувствата и на творчеството. Философско-психологическите му възгледи са дуалистични и се основават на психо-физическия паралелизъм на В. Вунт, чиято метафизична система Казанджиев подлага на критически анализ (книгата „Критически опит върху метафизиката на Вилхелм Вундт“). Възприема схващането на Вунт, че физичното и психичното са две самостоятелни вериги, които се реализират паралелно, без да се докосват, но оспорва теорията му за „чистата аперцептивна воля“, както и „метафизическата му трансцеденталност“. Занимават го въпросите за същността и предмета на философията, отношението между истина и очевидност, същността на възприятието и на чувствата, „колективния човек“ и др. Според Казанджиев философията е мироглед, а не наука; истината е субективна и релативна. Душевният живот на индивида е уникален; най-неповторими и субективни са чувствата, които определят характера на личността. Естетическите възгледи на Казанджиев са повлияни от Йоханес Фолкелт, Карл Ланге, Фридрих Ницше, Анри Бергсон. Той е привърженик на психологическата естетика – естетическото преживяване и естетическата наслада го занимават като психологически феномени. Защитава нормативно-формалистичната традиция в българската естетическа мисъл, създадена от д-р Кръстьо Кръстев, и индивидуализма на кръга „Мисъл“. Литературните и философско-естетическите му студии са публикувани предимно в сп. „Златорог“: „Индивидуализмът на Пенчо Славейков“, „Поезия и мироглед“, „Дадаизмът в изкуството“, „Боян Пенев“, „Поглед върху делото на д-р Кръстев“, „Антон Страшимиров като народопсихолог“. Интересът му към индивидуално психичното и към творческия акт го подтиква към водене на анкети и дневници за срещите и разговорите му с български писатели (А. Страшимиров, Михаил Кремен, Боян Пенев, Кирил Христов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Николай Райнов) и художници (Иван Лазаров, Борис Денев, Илия Бешков, Александър Божинов), останали в ръкопис. Записките му за Йовков, водени системно, излизат посмъртно в документално-извороведски ценната книга „Срещи и разговори с Йордан Йовков“.

Псевд.: Боян Вербев, С. К., MS.

             Цветанка Атанасова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева