Стефан Костов

Костов, Стефан Лазаров (София, 30.03.1879 – София, 27.09.1939). Завършва гимназия в родния си град (1897) и славянска филология във Висшето училище в София (1903). През студентските си години е секретар на дружество „Българска реч“ към Университета. Работи като учител във Втора мъжка гимназия в София (1903). Продължава образованието си във Виена и Германия (1906) при славистите В. Ягич, В. Вондраг, М. Решетар. Запознава се с Константин Иречек. От 1909 е уредник и директор на Народния етнографски музей в София (1923–1929). Член и председател (1926) на Артистичния съвет на Народния театър. За няколко месеца е негов директор. Дописен член на БАН (1929). Интересен е краткият автобиографичен коментар, който писателят прави за себе си: „Появих се в София преди петдесет години. Свърших Софийския университет, бих пътищата на цяла Европа (за съжаление, другите земни части още не съм закачил), после бях гимназиален учител по литература, а от 22 години събирам потури и сукмани за Етнографския музей, на който сега съм директор“ (интервю във в. „Слово“, № 2351, 1930).

Костов е един от най-значимите български комедиографи в периода между двете световни войни, който развива и утвърждава различните поджанрове на комедията в българската литература след постигнатото от Иван Вазов и Антон Страшимиров. Автор е на дванадесет многоактни и пет едноактни пиеси. Творчеството му е своеобразна илюстрация със средствата на комичното на негативните явления и социални типове в българската обществено-политическа и културна действителност между двете световни войни. Първата му публикация е разказът „Майчини сълзи“ в сп. „Другарка“ (Пловдив) от 1907. Кратките му разказчета от този период са назидателни и поучителни, с интерес към фолклорния хумор, към пословицата, баснята и приказката. Костов сътрудничи на вестниците „Пряпорец“, „Нови дни“, „Весел Българан“, „Вечерна поща“, „Зора“ , „Свободна реч“, „Развигор“ и др., където печата къси хумористични разкази и фейлетони. Работи като журналист в русофилския вестник „Софийски ведомости“. Близък приятел е с проф. Александър Балабанов, Елин Пелин, Александър Божинов и др. С изследователска страст и критична нагласа разработва универсални теми, като жаждата за власт и богатство, кариеризма и алчността, политическата хамелеонщина и безпринципност. Изобличава недъзи и пороци, като акцентира върху породилата ги социално-икономическа, психологическа и национална реалност. В произведенията му негативните обществени явления след войните се превръщат в обект на художествено изобличение с различните средства на комичното – хумора, иронията, сатирата и гротеската.

Писателят издига на нов етап комедийния жанр между войните, обогатява неговата специфика като техника (лабиринтообразната комедия) и език (забавни шеги, анекдоти, басни и пословици). Първите му творби са в границите на водевилния хумор и на фарсовите ситуации. „Мъжемразка“ (предложена на Народния театър през 1912 и представена през 1914 след значителна преработка) предизвиква скандал и поляризира културната общественост с фарсово-ироничното отношение на автора към темата за равноправието на жените. Пиесата извиква асоциации с Молиеровите „Учени жени“.

Подготвената и представена от писателя етнографската изложба „Българката в Прага“ (1911) на съвременни носии, костюми, предмети на домашния бит и изкуство на българката разкрива възгледите на Костов за ролята и мястото на българската жена в културната история на страната ни. В пиесите „Трофей“, фейлетон в диалог (1919) и „Пред изгрев слънце“ (1921) се прицелва към някои модни, светски и религиозни увлечения. Връзката с породилите ги обществени явления е все още пряка и зрелищна. През 1921, съвместно с етнографа Антон В. Стоилов, Костов учредява сп. „Известия на Народния етнографски музей“ и печата серия от научни статии и студии: „Сокаи“ (1921), „Амулети против уроки“, (1921), „Вотиви“ (1921), „Парите като накит“ (1923) и др. Етнографските занимания на писателя са тясно преплетени с творческата му дейност, като интертекстуалната обвързаност между учения и комедиографа е ясно доловима.

Със следващите си пиеси – „Златната мина“ (1926) и „Големанов“ (1928), Костов стига до гротеската и абсурда на сатиричната комедия. Центрира основните черти на типа комедиен персонаж в пълнокръвен художествен образ. Създава нов действен модел, при който характерът определя ситуациите и олицетворява нравите. Хаджиев („Златната мина“) е първият етап в изграждането на пълноценен комедиен герой, който все още е в плен на типични обстоятелства, но подготвя почвата на Големанов като завършен характер и основен двигател на комедийното действие. В тези пиеси монологът отстъпва действените си функции на диалога, а сценичността се превръща в основен фактор на художественото битие на творбата. С „Големанов“ Костов бележи връх в българската комедиография и в художествената интерпретация на типа „политическо парвеню“ между войните. Това е класическа комедийна творба, илюстрация на социално-политическите нрави в българското общество през 20-те и 30-те години на ХХ в. Слухът, че на сцената на Народния театър се осмиват министри, едва не проваля премиерата на спектакъла. Режисурата на Н. О. Масалитинов и постижението на големия български артист Кръстьо Сарафов в образа на Големанов превръщат пиесата в част от златния фонд на българския театър. „Големановщината“ напуска полето на конкретния художествен образ и се превръща в „пораждащ модел“ на безкрайно множество от явления, характеризиращи социално-политическата действителност, като се нарежда до „байганьовщината“ като нарицателно понятие. Така пиесите на Костов се вписват в постиженията на балканската комедиография. Връзката с „Госпожа Министершата“ на Нушич, която се появява едновременно с Костовата пиеса, е ясно доловима.

Следващите комедии на Костов бележат известно отстъпление в художествено отношение, но продължават социалнокритическата насока в творчеството му. В „Новото пристанище“ (1931) и „Комедия без име“ (1938), в съавторство с Ал. Божинов, се дискредитира политическата власт и нейният морал. В „Скакалци“ (1931) разобличението на чиновническия апарат навлиза в сферата на сарказма и пародията. Костов създава галерия от портрети, чрез които изследва детайлно качествата на оформилия се социален тип, но вече не в неговата идентичност и неповторимост, а в типичността и множествеността му. Продължава опитите си в областта на едноактната фарсова пиеса, в която, наред с изострената наблюдателност и забавната интрига на действието, прозира трагикомичното в образа и битието на обикновения човек, загубил социални и нравствени устои, безпомощен сред морето на политическа и морална поквара в следвоенна България. Фарсовете и комедиите му са в духа на комедиографията на Аристофан, Шекспир и Молиер – с използването на модели и средства за демаскиране на различни пороци и явления. Образец за него са комедиите на Бранислав Нушич, с когото авторът се познава и общува.

През 1933 в сп. „Българска мисъл“ Ст. Л. Костов публикува своеобразния хумористично-белетристичен очерк-поредица „Мис България. Софийска хроника“, в който иронизира популярните конкурси за красота в столичното общество, като визира голяма част от литературния софийски елит. Интересни са интерпретациите му на фолклорно-приказни мотиви в комедията „Женско царство“ (1931) и хумористичните разкази от сборника „Царска сватба“ (1936), написани в духа на народния фарс, структурирани по модела на приказния фолклор с актуални идейно-политически внушения. Във „Вражалец“ (1933) талантливо и забавно драматургът разработва темата за „надхитрения мошеник“, изследвайки народопсихологията на българския селянин. Автор е на историческата драма в стихове „Симеон“ (1929) и мелодрамата „Тя и двамата“ (1929).

Костов превежда пиеси от немски и френски език. В сп. „Родна мисъл“ печата статии по проблемите на езика и неологизмите в него, както и литературни бележки за своя кумир Бранислав Нушич, публикува и свои преводи на разкази от Марк Твен.

Научно-изследователската дейност на Ст. Л. Костов допълва творческия му портрет. Писателят проявява траен интерес към етнографията на славяните, проучва я на широка сравнителна основа. Съчетава подготовката на етнограф с ерудицията на историк и езиковед. По-значими негови изследвания са: „Изображенията на св. Георги в българския народен накит“ (1912), „Прелица“ (1924), „Македонските уброси и сокаи“ (1925), „Старите къщи в Банско“ (1926), „Белодрешковци в Северозападна България“ (1932), публикувани в „Известия на Етнографския музей“. Печата етнографски проучвания и в съавторство с Е. Петева: „Селски бит и изкуство в Софийско“ (1935), „Български народни шевици“ ( ч. 1–2,1928–1929).

Псевд.: Пеньо Тодоркин, С. К., С. К. Л.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева