Стефан Бочев

Бочев, Стефан Стоянов (София, 1.02.1910 – София, 6.10.2002). Роден е в протестантското семейство на финансиста Стоян Бочев, председател на Стопанската камара, и съпругата му Славка. През 1929 завършва II мъжка гимназия в София и есента заминава за Цюрих, където учи право. Година по-късно се премества в Женева, където със съдействието на Иван Пеев-Плачков, директор на в. „Мир“, става постоянен кореспондент при ОН, единствен за България до 1936. През 1933 завършва право в Женевския университет и полага приравнителни изпити по стопански и социални науки. От 1934 до 1936 специализира в Университета за висши международни науки. През есента на 1934 става кореспондент на „Вашингтон пост“ за Женева. Пише и за други американски вестници. През 1937 работи като дипломат и журналист в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. През 1938–1939 е началник на кабинета на министър-председателя Георги Кьосеиванов. През 1939 е на работа в българската легация в Рим; в периода септември 1939 – 1941 е дипломат в Стокхолм; през 1941–1942 е в София; през 1942–1943 отново е в Рим, а от септември 1943 до октомври 1945 работи в българското посолство в Берн. Оставя съпругата си Лили (женен е за дъщерята на Георги Кьосеиванов) и дъщеря си Вяра в Швейцария и се връща в България. От 1945 до 31.12.1947 работи като първи легационен секретар в Министерството на външните работи. Става член на Юнион клуб с протекцията на Атанас Буров и Мейнард Барнс – представител на САЩ в България. Там се запознава с Никола Петков и участва в големия земеделски митинг от 1946. Родителите му са изселени в Ловеч. На 1.01.1948 е уволнен като дипломат и се прехранва като печатар до 13.05.1949, когато е арестуван и изпратен първоначално в концлагера Богданов дол, а после и в Белене, на о. Персин (1949–1953, с кратко прекъсване). Преследван е от Държавна сигурност заради произхода, роднинството си и дипломатическата си кариера, но и по съдебните дела срещу българските протестанти през 1948. След освобождаването си се занимава с тежък физически труд, за да изхранва семейството си: хамалин, общ работник, изкопчия, каруцар, бетонджия. От 1959 до 1970 работи като завеждащ техническа информация и става старши технолог в завод за производство на каучук. Преводач от френски, немски, английски и италиански език. След 10 ноември 1989 възстановява в. „Мир“ и издава книгите си.

Стефан Бочев става известен след 1989 с мемоарната си проза. Първа излиза книгата му „Белене. Сказание за концлагерна България“, където съхранената болка на автора излиза на бял свят след 40 години вътрешно страдание. Тя е покъртителен разказ на невинния човек, чиято вина е обичта му към България, свидетелство от първо лице за концлагерното минало на комунистическа България. В книгата са показани различните лица на протеста и инакомислието, но и озверелите муцуни на мъчителите – пазачи, милиционери, коменданти и всякакви отрепки на комунистическия преход. В портретите на своите герои Бочев се взира най-вече с надежда да открие човешкото. В разказа за десетките съдби звучат ту весели и иронични нотки, ту сатира срещу режима, ту гневът на невинните. Езикът на мемоарното повествование е чудно красив – с онова богатство и сладост на българските думи, които като че вече са останали в миналото ни.

Втората книга на Бочев – „Автопортретът ми като журналист и дипломат“, отразява живота и дейността му през първия период от неговия живот (1910–1945). Мемоарният разказ очертава образа на блестящо образован, честен и родолюбив българин, възпитан в идеалите на възрожденската епоха. Цялата му дипломатическа и журналистическа дейност е в името на родината. Без да се обвързва с политически партии и идеологии, хроникьорът се стреми да даде правдива оценка на времето, в което е живял. В книгата се съдържат разкази и оценки за исторически събития и личности. Прекрасното слово на автора, пламенно и развълнувано, търси измеренията на човешкото и националното в барутното време на Втората световна война и надеждите за един мирен и справедлив свят. Хрониката на своя живот Бочев излага талантливо, с реалистична и документална точност, ясно и безкомпромисно.

Стефан Бочев опитва перото си и в художествената проза. Автор е на сатиричния роман „Тройният портрет на Мария Магдалина“, преплитащ мотивите за човешкия избор, за човешкото и божественото със сатирата на комунистическия морал, безотговорността, нехайството и разсипничеството, подлизурството и корупцията в социалистическа България. Романът му „Повярвалият“ разказва историята на Добри Перков Голтопански, химерична фигура на международния революционер, на безкомпромисния идеалист, който не може да открие приложението на идеалите си в света. В тази огромна по обем творба авторът използва широка документална основа, върху която се преплитат реалност и фикция. Героят му „живее“ живота на създателя си съвсем буквално – например в Берн, Женева, София и т.н. Романът „Архиванов“ свързва във фантастичен сюжет минало, настояще и бъдеще, легенди и философски размисли, с препратки към българската и световната история. Творбата е алюзия за увълчването на човека, метаморфозите на човешкото, мистификацията на съвременността. Общият мотив в трите романа на Бочев е търсенето на човешкото – от чисто физическото до духовната промяна. Без да дава еднозначен отговор, човекотърсачът Бочев не спира да вярва в преображението и духовното спасение на личността.

Стефан Бочев е забележителна личност с невероятна съдба и мащабен талант. Възкръснал за живот в третия си житейски период след 10 ноември 1989, за кратко време той написва и издава голямо по обем творчество: статии, фейлетони, история на земеделското движение, романи, мемоари. Най-значима е документално-художествената му проза – безценен летопис на част от българската история.

Веселина Димитрова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова