Фани Попова-Мутафова

Попова-Мутафова, Фани (Стефанка) Добрева (Севлиево, 16.10.1902 – София, 09.07.1977). До 12-годишната си възраст живее в Торино, където баща ѝ следва в генералщабна академия. Там тя учи в начално училище и взема уроци по пиано и италиански език. Завършва полукласическия отдел на Първа девическа гимназия в София (1922). Същата година се омъжва за писателя Ч. Мутафов, приета е да следва философия в Софийския университет, но заминава със съпруга си за Мюнхен. Там постъпва в Консерваторията, където учи пиано и слуша лекции по история на изкуството. През 1925 Фани и Чавдар Мутафови се връщат в България. Тя се включва активно в интелектуалния живот на страната. Участва в кръга „Стрелец“, членува в Писателския съюз, в ПЕН-клуба, в Италианско-българското дружество, в Клуба на жените писателки, в българската секция на Европейския съюз на писателите, в Дружеството на писателите историци, в историческото дружество „Българска орда“ и др. Сътрудничи на списанията „Българска мисъл“, „Златорог“, „Златоструй“, „Философски преглед“, „Съдба“, на вестниците „Литературни новини“, „Стрелец“ и др. Поддържа близки контакти с творци като Н. Лилиев, Й. Стубел, Д. Шишманов, Д. Ненов, Ив. Милев, Сирак Скитник.

На 4 април 1945 е осъдена от Народния съд на 7 години затвор по обвинение, че с книжовната си и обществена дейност прокарва „фашистки“, „монархически“ и „шовинистични“ идеи. Прекарва зад решетките 11 месеца. Новата комунистическа власт не ѝ разрешава да публикува, а много от произведенията ѝ попадат в забранителните списъци. Реабилитирана е през 1962, след което подновява писателската си дейност, като подготвя поправени издания на някои от ранните си произведения и публикува нови.

Първата установена публикация на Фани Попова-Мутафова е разказът ѝ „Малка приказка“, излязъл в бр. 155 на „Вестник на жената“ от 1924. (Но в спомените си самата авторка пише: „Когато заминах с мъжа си да следваме в Германия [в края на 1922], той не знаеше, че аз пиша и оставям вкъщи едно сандъче с ръкописи и няколко печатани из случайни списания под разни псевдоними малки разкази“. Това значи, че тя е печатала преди 1924, като гимназистка, но тези ѝ публикации още не са открити.) Първите ѝ книги – сборниците с разкази „Жени“ и „Жената на приятеля ми“ – са обединени от темата за съвременната жена, за нейната душевност и интимни преживявания. В тях авторката създава живи, убедителни и емоционално въздействащи женски образи, които я утвърждават като проникновен познавач и изразител на женската психика.

Въпреки че първите ѝ две книги са приети много добре и от читателите, и от критиката, Фани Попова-Мутафова става истински популярна и се налага като писател с историческите си романи и повести. Тя е първата жена в българската литература, която сериозно се занимава с историческа проза, включвайки се (заедно с автори като П. Карапетров, К. Петканов, Ст. Загорчинов) в една от най-мощните тенденции в белетристиката ни между двете световни войни – засилващата се роля на историческата тематика. Характерно за творческия процес на авторката е съвестното и задълбочено проучване на изворите за съответната епоха и личност, преди да пристъпи към писане. Но историческите факти при нея не са представени в суров вид, а са творчески преосмислени и одухотворени, без от това да страда историческата достоверност на разказаното.

Белетристичният талант на Фани Попова-Мутафова се разгръща най-пълно в тетралогията „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен“ и „Последният Асеновец“ („Боянският майстор“). Това е завладяващ, увлекателен и – въпреки приликите с вълшебната приказка и романтичната идеализация – верен на историческата истина разказ за династията на Асеневци и съдбоносните за България събития от XII–XIII в. В него авторката пресъздава убедително духа на епохата, извайва ярки и пълнокръвни образи, които остават в съзнанието на читателя и подхранват патриотичните му чувства. В тетралогията откриваме художествено въплъщение на идеята за водещата роля на личността при осъществяване на големите исторически събития. Затова вниманието на писателката е съсредоточено главно върху тесния дворцов кръг. Но разкриването на ролята на личността в историята при Фани Попова-Мутафова върви успоредно с осмислянето на индивидуалното преживяване на историческите събития. С тази философска интерпретация на историята, съчетана с художественото пресъздаване на фактите, тетралогията за Асеневци поставя началото на модерната българска историческа проза, а майсторски изграденият и увлекателен разказ я приобщава към най-високите световни образци в жанра.

С втория роман от тетралогията – „Дъщерята на Калояна“ – започва и реабилитацията на Фани Попова-Мутафова като писателка след забраната да публикува от 1944. Новото му издание излиза през 1962. Комунистическата власт обаче налага на авторката да напише самокритичен предговор и да преработи книгата си, за да се впише в новата политическа ситуация в България. През 1969 излиза също преработеното издание на „Солунският чудотворец“.

Творческият интерес на Фани Попова-Мутафова към историята не се ограничава само с епохата на Средновековието. Тя публикува разкази, романи и пиеси и за видни личности от Българското възраждане: Паисий, Софроний, Г. С. Раковски, Хр. Ботев, В. Левски, А. Кънчев, Т. Каблешков и др. Особено внимание сред „възрожденския“ дял от историческите ѝ произведения заслужава биографичният роман „Доктор Петър Берон“ – забележителен портрет, с който авторката прониква отвъд известните факти за живота и делото на големия учен енциклопедист и определя мястото му сред останалите български исторически личности.

В историческата си проза Фани Попова-Мутафова също продължава да разработва темата за жената, позната от най-ранните ѝ разкази и повести, но вече от различна перспектива. С образите на Мария – дъщерята на цар Калоян, Райна Княгиня, Анна Комнина, Сирма войвода, Неделя Петкова, киевската царица Олга и много други тя задълбочава наблюденията си върху женската душевност и поставя важния и за съвременния феминизъм въпрос за мястото и ролята на жената в историята. Така историческата проза на Фани Попова-Мутафова може да се интерпретира и като опит да се видят историята, властта, политиката и дипломацията през женската гледна точка.

На мястото на жената в съвременното общество пък е посветена голяма част от публицистиката на писателката от 30-те и първата половина на 40-те години на ХХ век. В нея тя изразява директно идеите, които със средствата на художественото слово внушава чрез разказите и повестите си за съвременния живот. Нейният „феминизъм“ всъщност е страстна защита на традиционната роля на жената в обществото, свързана със семейството и раждането и отглеждането на деца.

Фани Попова-Мутафова е почитателка на киното и в периода между двете световни войни публикува рецензии за новоизлезли филми.

Автор е и на интересни творби за деца. Сред тях се откроява повестта „Зарко и хвърчилата“, в която авторката в най-пълна степен проявява познанията си за детската душевност и светоусещане.

Фани Попова-Мутафова работи активно до края на живота си и оставя няколко незавършени произведения: трилогия със заглавие „Великата река“, проследяваща историята по нашите земи от времето на траките до създаването на българската държава през VII век; роман за българската княгиня и византийска императрица Елена Драгаш; психологически роман със заглавие „Седемте цвята на любовта“.

Печели множество национални награди за литература, сред които наградата на БАН Рада Киркович (1933). През 1937 отново е отличена от БАН като „първата жена, работеща успешно на полето на историческия роман и разказа“, а книгата ѝ „Боянският майстор“ е номинирана от Министерството на народното просвещение за най-добър български роман за 1939.

Превежда и редактира преводи от итал. ез. Нейни произведения са преведени на над 10 ез.

Андрей Ташев

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова