Христо Огнянов

Огнянов, Христо Дамянов (с. Тресонче, Дебърско, дн. Северна Македония, 25.12.1911. – Залцбург, Австрия, 26.02.1997) – български поет, журналист, публицист и културен деятел. Във всички документи като дата на раждане се посочва 29 декември 1911, но самият Христо Огнянов в писмо до професор Якоб Хурски от 30.12.1983 пише, че е роден на 25 декември, а погрешно денят на кръщението му е записан като рождена дата. И по бащина, и по майчина линия в рода му има дюлгери (строители) и зографи.

През октомври 1926 Хр. Огнянов отива да учи в Стара Загора. Завършва прогимназия през 1928 и постъпва в полукласическия клас на Старозагорската гимназия, която завършва през 1932 и същата година започва да учи правни и държавно-стопански науки в Софийския университет. Дипломира се през 1936. След Втората световна война, вече извън България, следва славистика в Мюнхен (1953–1956) и Сиракюз, САЩ (1959–1962).

През 30-те години на ХХ век Хр. Огнянов активно участва в обществения живот, воден от идеята за освобождението на Македония от югославска власт. Той е член на Съюза на македонските младежки културно-просветни организации, на дружество „Вардар“ и на Македонската студентска корпорация „Шар“, на която е първи председател. Съпричастност и обществена ангажираност със съдбата на македонските българи проявява през целия си живот. От 1944 до 1951 следва водача на ВМРО Иван Михайлов в Хърватско, Австрия и Италия като негов секретар.

След 9.09.1944 Хр. Огнянов напуска България и е изключително активен участник в обществените и културните организации на българската емиграция. Дългогодишен водещ е на предавания на радио „Свободна Европа“ и радио „Гласът на Америка“, посветени на различни културни и исторически въпроси. През 1965 участва в учредяването в Мюнхен на Българското академическо дружество „Д-р Петър Берон” и е избран за негов председател.

Още като гимназист Хр. Огнянов участва като редактор в ученическия в. „Ученическо ехо“ (год. VII, 1930–1931). Като ученик прави и литературния си дебют – през 1928 в сп. „Родина“ (кн. 9, „Сонет“). Още в този първи поетически опит се откриват две от ключовите теми на автора – носталгията на изгнаника по родното място и любовта на патриота към родината. Типичното за лириката му присъствие на природата като символичен код за разбиране на душевния свят на лирическия Аз също е налице тук. Подписва се като Хр. Дамянов.

През 30-те и 40-те години Огнянов сътрудничи на редица периодични издания, сред които „Златорог“, „Литературен час“, „Българска мисъл“. Особено активно участва през 1935–1936 в списването на свързания с ВМРО и редактиран от Никола Коларов вестник „Обзор“, в който води рубриките „Надписите говорят“ и „Стрели“. Благодарение на работата си в „Обзор“ се запознава с Димитър Талев и Йордан Бадев. В периода 1937–1944 е репортер в София и впоследствие кореспондент в Германия на в. „Зора“. След емигрирането си на Запад активно сътрудничи на български периодични издания в Европа и Америка. Печата оперативна критика и текстове по литературноисторически въпроси във в. „Македонска трибуна“ (Индианаполис), сп. “Bulgarian review” (Рио де Жанейро), сп. „Вяра и просвета“ (Рим) и др. Съредактор е на „Български годишници“, орган на БАД „Д-р Петър Берон“.

Христо Огнянов е голям популяризатор на българската култура по света. През 1967, в рамките на поредицата „Култура на нациите“, той издава в Нюрнберг на немски език книгата “Bulgarien”. В нея представя българската политическа и културна история от Средновековието до съвременната епоха. В антологията на немски език „Южни ветрове. Нова българска лирика“ (Südwinde. Neue bulgarische Lirik, Heroldsberg, 1978) включва творби на Н. Фурнаджиев, Ас. Разцветников, Н. Марангозов, Сл. Красински, В. Ханчев, К. Павлов и свои собствени.

Като поетика и естетическа чувствителност поезията на Хр. Огнянов кореспондира с имащите статут на традиция във времето след Първата световна война произведения на автори като Иван Вазов, Константин Величков, Кирил Христов. Тя включва в жанровата си палитра кратки, дълги стихотворения, поеми, сонети. За първата му стихосбирка „Южни ветрове“ (изд. „Т. Ф. Чипев“, 1938) излизат около 40 рецензии, почти всички положителни и насърчителни. През 1954 в Мюнхен излиза втората му поетическа книга – „Пътешествие“. Тя включва изцяло или отчасти шест отделни стихосбирки: „Пътешествие“, „Зимна приказка“, „Непратени писма“, „Броеница“, „Вятърът“, „На стража“. Почти всички текстове са писани в десетилетието 1940–1950. Книгата е преиздадена в България през 1995. В Мюнхен през 1976 на немски език излиза „Асизки сонети“, трета поетическа книга на Хр. Огнянов. Преводач от български на немски е съпругата му Инге Огнянова. През 1992 в София е отпечатано второто издание на Асизки сонети“. То е двуезично, на български и немски език, с предговор на Петър Увалиев, който определя „християнството като подклада и подпора на съвременното и надвременното в поезията на Христо Огнянов“. Четвъртата книга на поета е „Превъплъщения. Стихотворения” (Мюнхен, 1978). Творбите са писани в продължение на десетилетие и половина, първото стихотворение датира от 1952.

Стихът на Христо Огнянов е силаботонически. Най-често използва ямбични и хореични размери. Изповедността е присъща за голяма част от творбите. Те могат да се разглеждат като рефлекси на автобиографично вглеждане в собствената съдба чрез оптиката на поезията. Основни смислово-емоционални „топоси“ на Огняновата поезия са носталгията по родното място, детството, България, религиозното изживяване на битието, което съседства с по презумпция различното от него пантеистично съзерцание на природата, тревогата и мъката за съдбата на Европа в годините на Втората световна война, самотата, любовта, смъртта. Като лексика и стилистика поезията на Хр. Огнянов е традиционна, определено е чужда на авангардните експерименти с поетическия език. Афинитетът към лиризирането на наративността ражда жанровите форми цикъл стихотворения и лирическа поема. Като представителни произведения може да се посочат „Насаме с Господа“, „Участ“, „Върхове“, „Пладне“, „Молитва“ („Южни ветрове“); „Война“, „Родна реч“, „Видения“, „Под северно небе“, „Изповеди“ („Пътешествие“).

Христо Огнянов има достойно място сред българските мемоаристи от втората половина на ХХ век. През 2002 посмъртно е издадена книгата му „Срещи през годините. Спомени и разговори“. Тя включва интересни спомени за Данаил Крапчев, Димитър Талев, Елин Пелин, Петър Йорданов, Йосиф Гагов, проф. Георги Шишков, както и анкета с автора, направена от историка Бойко Киряков. Впечатлява аналитичността, която функционално хармонира с наративите, конструиращи биографични портрети и завършени човешки съдби. В предговора на книгата, онасловен “In memoriam…”, Д. Бочев напомня: „...в едно открито и обнародвано чрез медиите писмо заедно с Тончо Жечев и Борис Христов писахме, че с изключение на Светите братя никой в цялата ни национална история не е допринесъл толкова за популяризиране на българската кауза зад граница, колкото поетът, публицистът, културологът и историкът Христо Огнянов“.

Христо Огнянов е удостоен с папска грамота и Апостолически благослов от папа Йоан Павел Втори, със златен медал и диплом от Френския институт по изкуствата и с орден Мадарски конник, I степен.

Негови творби са преведени на нем. и англ. ез.

Псевд.: Борис Босилков, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх

Страшимир Цанов

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова