Христо Максимов

Максимов, Христо Димитров (Самоков, 13.02.1867 – София, 13.04.1902). Завършва местното трикласно училище, след което учи в Кюстендил и Лом. Поради липса на средства не завършва гимназия. Започва работа като учител първо в родния си град (1884–1889),  по-късно в Асеновград, но и на двете места е уволнен по политически причини. Премества се в Пловдив (1891), където отначало работи в книжарницата на Димитър В. Манчев, след това като редактор (1890–1894)   в  списание „Дума“, издавано от Никола Ф. Чипев.  През 1892 става учител във френския колеж в Пловдив, а от 1899 живее в София, където през 1901 е избран за училищен настоятел.

Максимов е обществен деец, просветител, издател, поет, писател, „…рисувач на селския бит“ (А. Страшимиров), чието дело изцяло е обвързано с идеите на народничеството и концепцията за отговорната роля на интелигенцията и учителството за духовното развитие на народа, разбиран   предимно в социалнте измерения на селото и бедността. Затова  журналистическата и издателска дейност на Максимов е насочена именно към учителите. В периода 1892–1895 издава сп. „Целина“, орган на основаното от него дружество „Селски приятел“ и обществено-педагогическото списание „Учител“ (1893–1895), с притурка в. „Учителска дружба“ (1895).  Малко преди смъртта си, в София, започва да издава сп. „Просвета“ (1901), от което излизат 7 броя. През 1900 публикува първата книга на замисления като периодично издание „Училищен алманах. Година първа“, подготвен, но нереализиран поради липса на средства е втори том. Изданието е обемно, има енциклопедичен характер, структурирано е в две части: „Исторически дял. Материали по учебното и общопросветно дело в България  до 1877 г.“ и „Съвременен дял“, който включва информация за училищното законодателство, правилници и др. както за Княжество България, така и българското учебно дело в Румъния, Македония и Одринско. Превръща се в един от основните източници на информация за образователното дело в България.

Първите публикации на художествени текстове на Максимов са стихотворения във вестниците „Напред“ и „Искра“. Издава две стихосбирки: „Нова гусла“(1890) и „Сбирка стихотворения“ (1897).  Поетиката им се доближава по-скоро до  стила на възрожденската даскалска поезия; припомнят и класически възрожденски автори като Христо Ботев и Иван Вазов.  Доминират мотивите за злото, тъгата, породена от идеята за несправедливостта на света изразена и чрез  социални опозиции, но също и  за силата на движението напред и вярата във възможността за промяна. Някои от текстовете във втората стихосбирка са „свободни преводи“ доближаващи се до побългарявания на теми от поезията на Михаил Ю. Лермонтов, Александър С. Пушкин и др. Композиторът Емануил Манолов създава музика към „Учителски марш“ и стихотворението  добива широка популярност. През 1895 Максимов събира прозаичните си творби в сборника с разкази „Тъмен свят. Очерци и разкази из народния живот“ в 2 части.  Метафората „тъмен свят“ маркира концепцията за духовния мрак сред българите, чието следствие е бедността; в образа на учителя – просветител  потенциално е заложена възможността за промяна, защото, според концепцията на автора, споделящ  идеологията на народничеството, образованието е път към социалното и личностно осъзнаването. За разлика от поетическите му творби, книгата с разкази е отбелязана от съвременниците му, един от които е Алеко Константинов с отзив във в. „Знаме“: „По повод на една книжка“.

Негови творби  са публикувани в „Христоматия за III клас“, съставител Иван Пеев (1894) и „Читанка за IV клас“ (1894), автор Тодор Влайков.

Просветният съюз у нас му издига паметник в Борисовата градина в София, дело на скулптора Иван Лазаров. Едно от основните училища в родния му град, както и улици в Самоков и в столичния квартал „Гео Милев“ също носят неговото име.

Псевд.: Хр. Домораслев, Незлобин, Мирчо.

Маринели Димитрова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева