Цветан Тодоров

Тодоров, Цветан Тодоров (София, 1.03.1939 – Париж, 7.02.2017). Син на проф. Тодор Боров и библиотекарката Харитина Пеева-Плачкова. В България завършва руска езикова гимназия в София (1956) и българска филология в Софийския университет (1961). След едногодишна учителска работа в Дългопол (1961–1962) през 1963 заминава със стипендия за Франция. Под ръководството на Ролан Барт през 1966 защитава докторска дисертация, публикувана като “Littérature et signification” (1967, „Литература и означаване“), а през 1970 защитава престижната титлата doctorat ès lettres (D.A.). През 1968 започва работа във френския Centre national de la recherche scientifique (Национален център за научни изследвания). През 1983 е сред основателите на Centre de recherches sur les arts et le langage (Център за изследване на изкуствата и езика). Гост-преподавател в редица френски, американски и др. висши училища, канен да чете лекции в различни институции в Европа, Северна и Южна Америка. През 1970 съвместно с Жерар Женет основава списание “Poétique”, което ръководи до 1978. Сътрудник на сп. “Tel Quel” и на множество френски и американски издания. Женен два пъти: за индийската изследователка Мартин ван Вьоркенс и за канадската писателка Нанси Хюстън.

Цветан Тодоров е автор на повече от 30 книги и на стотици статии, есета, рецензии. Първата му публикация е през 1953 във в. „Септемврийче“. В началото на 60-те негови текстове излизат в редица български периодични издания с подпис Цветан Боров: сп. „Пламък“ (съвместно с Тодор Боров), сп. „Родна реч“, сп. „Език и литература“, сп. „Литературна мисъл“, сп. „Български език“, в. „Литературни новини“. В някои от тези ранни публикации вече личи оформящият се вкус на Тодоров към структурализма. Темите им са разнообразни: от рецензии на новоизлезли книги, през Сервантес, до българския фолклор и анализи на Дебелянов, Елин Пелин, Алеко Константинов.

След заминаването си през 1963 започва да пише и издава на френски език. Получава френско гражданство през 1973. Определя състоянието си между България и Франция като транскултурация (овладяване на нов код, без да се губи старият) – чужденец „вкъщи“ (в София), у дома „в чужбина“ (в Париж).

През 60-те години Цв. Тодоров става важна част от структурализма във Франция – както с преводи, коментари и разпространяване на трудове на руските формалисти, така и със собствения си оригинален принос. В своята “Poétique” (1973, „Поетика“), първи вариант на която се появява в колективния труд “Qu'est-ce que le structuralisme?” (1968, „Що е структурализъм?“), Тодоров разграничава структурната поетика като установяване на общи закони за построение на произведенията от интерпретацията като експликация на смисъла на отделното произведение. Литературният текст трябва да се разглежда като една от възможните реализации на абстрактна структура и да се анализира в следните аспекти: семантичен (означаване и символизация), словесен (наклонение, време, гледна точка, залог), синтактичен (елементите на текста и отношенията между тях).

Цветан Тодоров има важен принос към дисциплината наратология, създадена от структурализма – не само с въвеждането на самия термин narratologie (в книгата “Grammaire du «Décaméron»”, 1969), но и с теоретичните си търсения на законите на структурирането на наратива, и с изводите и типологизациите, базирани на блестящи анализи на конкретни литературни произведения. В граматическия си анализ на „Декамерон“ от Бокачо Тодоров разглежда компонентите на литературното произведение като части на речта: героите като съществителни имена, качествата им – като прилагателни, а действията им – като глаголи. Проектът му за „граматика на разказа“ преминава и в емблематичната му книга “Poétique de la prose” (1971, „Поетика на прозата“). Обект на изследователския интерес на Тодоров в този период са произведения от Древна Гърция до съвременността, широк е и диапазонът на жанровете, върху които той гради своите теоретични построения, вкл. криминален роман в „Поетика на прозата“, фантастика в “Introduction à la littérature fantastique” (1970, „Въведение във фантастичната литература“); хибридни жанрове като поетичен роман и стихотворение в проза в “Les Genres du discours” (1978, „Жанровете на дискурса“).

От многократно преиздавания, превеждан и използван като справочник и учебно помагало “Dictionnaire encyclopédique des sciences du langage” (1972, „Енциклопедичен речник на науките за езика“), в съавторство с Освалд Дюкро, на български език в книгата „Семиотика. Реторика. Стилистика“ (2000) са подбрани статии на Тодоров, които разглеждат полетата социолингвистика, реторика и стилистика, поетика, история на литературата и обясняват понятията поетика, семиотика, знак, жанр и тип, писмо, мотив, персонаж, фигура, текст, стил и мн. др. Друга важна посока в интересите на Цв. Тодоров в края на 70-те е изследването на символизиращите функции на езика и на символното в литературата, разгледани в книги като “Théories du symbole” (1977, „Теории за символа“) и “Symbolisme et interprétation” (1978, „Символизъм и интерпретация“).

През 80-те за изследванията на Тодоров вече са характерни все по-малко затвореност в разглеждането на поетиката, все по-малко търсене на общи литературни закономерности и на систематичност и все повече отвореност към извънлитературното и интердисциплинарното. Писането му става по-освободено от професионална специализираност и сложна терминология, по-достъпно за широка аудитория.

Особен фокус на изследователския му интерес става Михаил Бахтин, на когото е посветена книгата “Mikhaïl Bakhtine, le principe dialogique” (1981, „Михаил Бахтин, диалогичният принцип“). Тя представя ключови възгледи на Бахтин и допълва важни липсващи места в творческата му биография. В следващата си книга, “La Conquête de l'Amérique: la question de l'autre” (1982, „Завладяването на Америка: въпросът за Другия“), Тодоров ситуира категориите на Бахтин другост, вненаходимость (извънпоставеност) и диалогичност в Америка, в света на Колумб, Кортес, конквистадорите и местното население. Отношението на аза към другия е разгледано в 4 основни разновидности: откриване, завладяване, обичане и опознаване. Книгата става изключително успешна, преведена е на 15 езика.

Линията на граждански ангажирана позиция и отдаденост на морални, политически, културологични, социални аспекти на историята и съвременността Тодоров продължава и в следващите си книги. Важна тема за него е моралното оцеляване на човека в условията на концентрационните лагери, възможността доброто да се запази дори в условията на най-голямо зло. Книгата “Face à l'extrême” (1991, „На предела“) изследва този нравствен аспект в нацистките и съветските лагери, а към излезлия през 1992 френски превод на свидетелства на лежали в български лагери “Au nom du peuple: témoignages sur les camps communistes” („В името на народа“) Тодоров пише пространен предговор. Подобен сборник с български документи, преведени на френски, и с голяма встъпителна студия на Тодоров е и “La fragilité du bien: le sauvetage des Juifs bulgares” (1999, „Крехкостта на доброто: спасяването на българските евреи“). Съдбата на евреите през Втората световна война е тема, която занимава Тодоров и в други негови текстове, вкл. “Une tragédie française: été 1944, scènes de guerre civile” (1994, „Една френска трагедия: лятото на 1944 – сцени от гражданската война“).

Моралните и политическите сътресения вълнуват Тодоров през целия му късен творчески път: в “Le nouveau désordre mondial: réflexions d'un Européen” (2003, „Новият световен безпорядък: размисли на един европеец“) той разсъждава върху войната на САЩ срещу Ирак от 2003 и позицията на Европа в този конфликт; в “La peur des barbares: au-delà du choc des civilisations” (2009, „Страхът от варварите: отвъд сблъсъка на цивилизациите“) той разглежда емигрантите не като заплаха за приемащата страна, а като предизвикателство към необходимостта от междукултурен диалог; в “Les ennemis intimes de la démocratie” (2011, „Интимните неприятели на демокрацията“) са представени заплахите за съвременната демокрация, като силовото ѝ налагане, популизма, ксенофобията и др.

С книгата “Le jardin imparfait: la pensée humaniste en France” (1998, „Несъвършената градина: хуманистичната мисъл във Франция“) Тодоров се утвърждава като водещ световен философ хуманист. Наричан е и мислител на Просвещението заради редица свои текстове, сред които “L'esprit des Lumières” (2006, „Духът на Просвещението“), резюмираща и прокарваща ценностите на Просвещението и в съвременността.

Трудовете му включват множество интелектуални портрети на мислители и творци от различни изкуства, сред които Ларошфуко, Русо, Моцарт, Констан, Гьоте и др., както и компилация на дневници, писма и бележки на Марина Цветаева в нейна ненаписана автобиография. Резултат от трайния интерес на Тодоров към изобразителното изкуство са книгите: “Éloge du quotidien” (1993, „Възхвала на всекидневието“), “Éloge de l'individu” (2000, „Възхвала на индивида“), “Goya à l'ombre des Lumières” (2011, „Гоя в сянката на Просвещението“).

Много от текстовете на Тодоров са основани върху собствения му житейски опит в България, Франция и САЩ. Без да навлиза в сферата на личния живот на автора, книгата му “L'homme dépaysé” (1996, „На чужда земя“) представлява негова интелектуална автобиография. Подобна функция имат и разговорите му с Катрин Портвен, излезли през 2002 под заглавието “Devoirs et délices” („Дълг и наслада“). Текстовете му за България са събрани от дългогодишния му изследовател и преводач Стоян Атанасов в книгата „Цветан Тодоров за България“ (2018).

Невъзможно е да бъдат обхванати всички теми и полета, които Тодоров осветлява, прекосява и свързва. Бил е наричан философ, литературовед, лингвист, структуралист, семиолог, моралист, демократ, антрополог, политолог, историк на идеите и културите, просвещенец, хуманист и пр., и пр. Изброяването може да продължи, но никога няма да бъде изчерпателно за разностранната подвижна мисъл на Цв. Тодоров.

Отличаван от редица институции с множество награди, вкл. Доктор хонорис кауза на Софийския университет (1988), голямата награда на Женева Жан-Жак Русо (1991), наградата на Принца на Астурия за социални науки (2008) и мн. др.

Негови трудове са преведени на много езици, вкл. англ., бълг., итал., исп., нем., рум., рус., срб., порт., яп. и др.

Псевд.: Цветан Боров

Калина Захова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)