Антон Страшимиров

Страшимиров, Антон Тодоров (Варна, 15.06.1872 – Виена, 7.12.1937). Наследник на голям македонски род от Серско, Антон е роден в семейството на зидар, преселник от с. Баня, Разложко. Брат е на политика Тодор Страшимиров и на Димитър Страшимиров – виден историк, писател, педагог и общественик. Неспокойната му натура и размирният, бунтарски дух, с които ще стане известен като общественик и политически и културен деец, си проличават още в ранните му младини. На 13 години напуска родния си град. Пътува из Добруджа, хваща се на работа по кръчми, кафенета и тютюневи ниви. Работи като словослагател, книговезец, бояджия. Учи до V (сегашен IX) клас в Разград и в Земеделското училище в Садово, което също преждевременно напуска. През 1890–1894 е начален учител в различни села във Варненско и Бургаско. Самообразова си и просвещава и другите. Вдъхновява се от идеите на народничеството и социализма. Редактира в. „Глас от Изток“ в Бургас. През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, интересува се от философия, запознава се с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк. Връща се в България, става гимназиален учител във Видинската гимназия (1898–1899). Там заедно с директора ѝ д-р Захари Димитров, учителя и философа д-р Никола Петков и педагога Велико Петров Гочев редактира литературното и научнопопулярно сп. „Праг“. Учителства в Педагогическото училище в Казанлък, откъдето е уволнен със забрана да практикува професията заради спречкване с кмета. Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. През 1900 е делегат на Казанлъшкото дружество на Седмия македонски конгрес, а през 1901 – на Осмия македоно-одрински конгрес. Редактира в. „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда“ в Търново (от кн. 5). Издава сп. „Културно единство“ в Солун и „Наш живот“ в София (от 1901). През 1902 е един от основателите на сп. „Демократически преглед“ и остава негов редактор през първите 2 години. При разкола във Върховния комитет подкрепя крилото на Христо Станишев и Тома Карайовов (в опозиция на това на Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев). Пише за легалния орган на ВМОРО в. „Дело“, където сътрудничат и Пейо Яворов (редактор на изданието), Михаил Герджиков, Георги Стаматов и др. Поверени са му 3000 лири от откупа, взет от ВМОРО в аферата „Мис Стоун“ (1901–1902). През 1902 година е народен представител на Младодемократическото крило на Демократическата партия (бъдещата Радикалдемократическа партия) в XII Народно събрание. След убийството на задграничните представители на ВМОРО Иван Гарванов и Борис Сарафов в София  през 1907 Страшимиров е арестуван за кратко по обвинение в съучастие. Депутатската му кариера продължава и още на два пъти (1911 в XV НС и 1929 в XXII НС) е избиран за народен представител. Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на в. „Военни известия“ и сп. „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922–1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, като Христо Ясенов, Марко Марчевски и мн. др. Сближава се с Гео Милев и Георги Шейтанов. След Септемврийското въстание (1923) пише позива си „Клаха народа, както и турчин не го е клал“, превърнал се в емблематичен за събитията: „Нито тези, които погавриха надеждите на народните маси и забегнаха, нито тези, които клаха народа си, както и турчин не го е клал, ­ нито едните, нито другите ще помислят за тълпите жени и деца, оставени на произвола пред зима…“ Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. Сътрудничи на лявото Гео-Милево списание „Пламък“, където е и редактор през 1924, но след няколко броя напуска, защото вижда в острата критика на Г. Милев срещу правителството риск за изданието, което впоследствие (през 1925) се потвърждава. След разрива с Гео публикува във в. „Звезда“ и „Новини“. През 1926–1927 редактира в. „Ведрина“. Когато започва нацисткото преследване на евреите в Германия, Страшимиров участва в създаването на Комитет за защита на евреите (заедно с Екатерина Каравелова, Асен Златаров, Петко Стайнов (юриста) и други). Тогавашните в. „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу Комитета с патоса, че България не е никоя, за да критикува политиката на Велика Германия. На 3 юли 1933 е осуетено събрание, на което лектори са Е. Каравелова и А. Страшимиров. След смъртта на съпругата му Стефка здравето на Страшимиров се влошава. Изпратен е за сърдечна операция във Виена, където умира. Погребан е в София.

Антон Страшимиров публикува за първи път през 1889 в сп. „Искра“ (Шумен), бр. 3 – стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте“ под псевдонима Мирьо. Първия си разказ – „Дулчев“ (подписан като Т-о), публикува през 1892 в бр. 21 на сп. „Лъча“ (Пазарджик). Сътрудничи на сп. „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“ и на в. „Развигор“, „Литературен глас“ и др. Ранните разкази на Страшимиров („Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“) са повлияни от народничеството. Но дори и в типични творби на селската проза, разказващи за радостите и скърбите на селския живот, у Страшимиров се наблюдава изострен интерес към персонажите с индивидуалистично поведение, към бунтарите и непокорните. Първата му повест – „Щастието на един век“, публикувана в сп. „Български преглед“ (1900), по-късно излизала и със заглавията „Габровка“ и „Еснафка“, отново – в духа на народничеството – е посветена на ритъма на патриархалното общество и неговия традиционализъм. Тя поставя началото на значима линия от повести в Страшимировото творчество. „Змей“ вплита в неговата селска проза митологично-фантастични мотиви. „Кръстопът“ описва Селските бунтове срещу десятъка (1899–1901), потушени под ръководството на Васил Радославов. Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, при все драматично-любовните си акценти. Опитвайки се да разруши патриархално-битовото клише, Страшимиров създава и поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град – с неговите усложнени отношения и интелигентски дирения. Такива са „Смутно време“, „Среща“, „Висящ мост“ (преименуван на „Без път“), „Бена“, „Пропаст“. Той обаче отчита като литературен неуспех този си преход, питайки се защо, макар сам дете на града, силата му е в селските сюжети (в ст. „Град и село“ в сп. „Наши дни“, 1921, кн. 7) – въпрос, който впрочем биха могли да си зададат мнозина български писатели от неговото време. Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, като навлиза в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Традиционно наричаният „роман хроника“ „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, представлява своеобразен жанров експеримент, обединяващ в една цялостна романова структура военната хроника с елементите на автобиография и народопсихология. Всепризнат връх в творчеството на Страшимиров, а и в българската романистика изобщо, е „Хоро“. Тук темата за погрома след Септемврийското въстание от 1923, уголемена до генералното послание за разпада на общността, добива ненадминато гротескно-трагическо въплъщение във фигурата на преобърнатия обред – хорото около труповете на убитите. Включването на фундаменталната фолклорна образност в модерни послания; метаморфозата сватба – смърт (и изконно заложена в митологично-фолклорното мислене, и зловещо разиграна като авангардистки фарс); както и редица други детайли, като например преплитането на експресивни визии с емблеми на „родното“ – всичко това са типични елементи на кризисната българска поетика от 1920-те, намерили екстремното си обединение в Страшимировото „Хоро“. Метежната природа на Страшимиров е изразена и в недовършения роман „Роби“, където в сюжета са въвлечени действителни лица и епизоди от македонското освободително движение. Творческият интерес на този автор към драматичните конфликти в човешкия живот, напрежението, което ясно личи в диалозите на прозата му, естествено го отвеждат и към драмата. Драматургичният му дебют е със „Сватба в Болярово“ (1900), сценична разработка на „Есенни дни“. В най-известната му пиеса – „Вампир“ – действието се движи от първични, тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Първият му опит да създаде комедия – „Мрак“, се оказва неуспешен, но бива компенсиран със „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София. Тук битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия, „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака по сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма – „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Морис Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски.

Антон Страшимиров е автор и на народоведски проучвания (събрани в „Нашият народ“ и „Книга за българите“, където подробно разглежда българските етнически и етнографски групи), на множество пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по Македонския въпрос, литературни студии и статии.

Негови произведения са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.

Псевд.: Н. Бистренов, Босилко, А. Бъднев, Данила, В. Данилов, Дойрян, Г. Живков, Земен, Истров, Кинема, К. Кънчев, Мирйо, Мирьов, Наблюдател, Ц. Николов, Новак, Н. Петров, Постов, Т. Прежин, Т. Размов, Рубикон, Михал Стърменов, Чернозем, Член на „Матицата“, Neto, Silentium.

Вихрен Чернокожев, Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова