Атанас Славов

Славов, Атанас Василев (Сливен, 25.07.1930 – Пловдив, 4.12.2010). Учи в Американския колеж в София до временното му закриване през 1941. Завършва V мъжка гимназия в София, след това английска филология в Софийския университет (1953). Известно време преподава руски език към Обединения комитет за българо-съветска дружба, участва в предавания на Радио София за чужбина, картографира Родопите. Насочва се към преподавателска и изследователска кариера: води семинари като нещатен преподавател по английска литература в Софийския университет (1961–1971). Защитава докторска дисертация на тема „Функции на ритъма в художествената стихова реч“ в Института за литература към БАН (1965). Редактира томовете „Документи за българската история“, годишника на Института и сп. „Исторически преглед“. Кариерата му продължава в Института за изкуствознание (1966–1976), първоначално като научен сътрудник, а от 1974 като старши научен сътрудник по фолклор и теория на изкуствата и фолклора. Подготвя и издава том за металопластиката в България. Основава секция по дизайн и секция по информация и документация; участва в проблемна група за изучаване на българските приложни изкуства. Съосновател и член на международна група по сравнителна славянска метрика към Института за литературни изследвания при Полската академия на науките (1971–1976).

През 1975 заминава за САЩ, командирован от БАН, работи в Отдела за международни научни изследвания и обмен в Ню Йорк по проект на тема „Основни насоки на световната култура до 2000 година“ (1975–1976). Остава в САЩ, за да намери, по собствените му думи, „свободата на изразяване“. През 1984 получава американско гражданство. В родината си е обявен, подобно на Георги Марков, за „невъзвращенец“. Още през 1978 срещу него е заведено следствено дело, през 1981 е осъден задочно на 9 г. лишаване от свобода за „измяна на родината“. На 1.02.1991 делото е окончателно прекратено.

В САЩ работи като автор на свободна практика. Сътрудничи в радио „Свободна Европа“ и в Би Би Си (1978–1979); едногодишен стипендиант в Центъра „Удроу Уилсън“ за международни учени към Института „Смитсониън“, Вашингтон, с темата „Сравнителен анализ на източноевропейските култури“, като срокът на стипендията му е удължен с още една година; специалист по български език и култура във Форин Сървис Инститют (Институт за подготовка на дипломати), Вашингтон (1980–1983), и в Центъра за езикови научни изследвания, Мериленд (1983); радиосценарист, редактор и диктор в „Гласът на Америка“ (1980–1990); активен участник в множество емигрантски и международни неправителствени организации с антикомунистическа и правозащитна дейност в САЩ. Участва в Американската асоциация за насърчаване на българската култура, Американската асоциация за развитие на славистичните изследвания, американския ПЕН-клуб, ПЕН-клуба на писателите в изгнание (американската секция). През 1990 се завръща в България.

Атанас Славов оставя изключително по обем и жанрово многообразие художествено, научно и публицистично творчество: стихове, научнофантастични новели, животоописания, есеистика, мемоари, произведения за деца, многобройни сценарии за анимационни, документални и пълнометражни филми; преводи от и на английски език на англоезична и българска литература (включително негови собствени творби); изследвания с историко-етнографски, културологичен, изкуствоведски, стиховедски, семиотичен и литературноисторически характер.

Дебютът му в поезията са три стихотворения във в. „Литературни новини“ (1962, № 20, с. 6), предизвикали порой от отрицателни рецензии, както и персонална критика в речта на Т. Живков пред българските писатели (15 апр. 1963). До публикация на стихосбирка, преди да напусне страната, не се стига. Първата му книга със стихове на български език – „Стихове 1962. Порнографска поема 1968“, е отпечатана в чужбина (Мюнхен, 1980) и преиздадена неколкократно в България след 1990. Опитва се да „пробие“ с писане на произведения за деца, детски радиопредавания и научна фантастика – типичен писателски рефлекс от 60-те и 70-те в търсене на индиректен език на изразяване. Криминално-фантастичната повест „Факторът „Х“ (1965) може да се разчете и като антиутопия. Стъпването на полето на киното с киносценарии напомня „пренасоченото“ реализиране на К. Павлов; някои от филмите по тях са наградени. Не са възпрепятствани и проучвателно-изследователските му текстове. Първият е краеведски: „Сливен. Градът на сукното и барута“ (1962). Сред изкуствоведските му трудове се открояват „Дърворезбите на Роженския манастир“ (1968), „Традиции и перспективи в българското приложно изкуство“ (1975). Прави първия си опит за животоописание на голяма личност в книгата си за родоначалника на българската текстилна промишленост – „Добри Желязков-Фабрикаджията“ (1969). Изключително интересна е приетата за печат през 1966, но непубликувана тогава „Клуцохорската книга-муска от 1859 г.“ (излиза едва през 2000). Съдържаща уникален сравнителен материал на турските и българските апокрифи и паремии, тя е отхвърлена единствено по идеологически съображения. „Под сянката на Фордовия мит“ (1963) повдига („внимателно“) Желязната завеса към американската литература, към т.нар. „изгубено поколение“, през темата за „аутсайдера“ – още едно доказателство/знак за съмишленичеството му с Цв. Стоянов след съвместните им преводи на Ъ. Колдуел и Ч. Дикенс. Обогатява българската преводна литература с творби на Гр. Грийн (любимия му за превод автор), У. Сароян, К. Сандбърг, К. Уотърхаус, Ш. О’Кейси.

След емигрирането си на Запад публикува безпрепятствено поезия и проза. Сътрудничи на „Крисчън сайънс монитор“ и „Вашингтон поуст“, създава издателство, в което печата на английски собствените си произведения и българска емигрантска литература. Забелязан е от величини като К. Вонегът и Гр. Грийн. Акцентът в изявите му разбираемо пада върху публицистиката, отличаваща се с мисловната и стилистичната си освободеност. На първо място това са мемоарно-публицистичните му очерци, четени от самия него като серия предавания по радио „Свободна Европа“ (там реализира и няколко съвместни публицистични диалогични предавания с Георги Марков малко преди покушението му). Те фактически му носят най-голяма популярност и уважение сред българите във „външна“ и „вътрешна“ емиграция. Като книга са отпечатани на български език в Париж под заглавие „С трева обрасли“ (1983), а в цялостен вариант – на английски език в САЩ под заглавие „With the Precision of Bats“ (1986) („С точността на прилепи“, София, 1992). Отзиви за тях пишат личности като К. Уотърхаус, Р. Якобсон, Гр. Грийн. Авторът обаче твърди, че тези негови текстове нямат нищо общо с писателски амбиции. „The ‘Thaw’ in Bulgarian Literature“ (1981) („Българска литература на размразяването“, 1994) носи духа на есетата, четени по „Свободна Европа“.

Въпреки че не е от емигрантските писатели, непознати до 10.11.1989, може да се каже, че след завръщането му в България Атанас Славов повторно е открит за българската литература. Издава на български (най-често в собствен превод) публикуваните си книги в чужбина, както и нови. Особено значими остават „С точността на прилепи“ и „Оловното кълбо“, представляващи ядро и на други книги, като „Шаманът в теб и мен“. Като свидетелство за 50-те и 60-те години те са сравнявани с „Репортажите“ на Г. Марков. Съдържат едни от най-интересните наблюдения върху неслучилото се „размразяване“ в културния живот след смъртта на Сталин, определило съдбата на поколение интелектуалци (Цв. Стоянов, Вл. Свинтила, Ас. Христофоров, К. Павлов, В. Попов и др.). Езикът/стилът им е остър и „непоправим“, съчетаващ „плодотворен ум с необуздан цинизъм“ (проф. Крамтън), или „огромна ерудиция с безкрайни шеги“ (Св. Игов). Дори жанровите му подзаглавия са неподражаеми (напр. подзаглавието на „Оловното кълбо“ е „Избрани кисканици и разни видове сълзи“).

Романът „Нощите на Трентън“ (2006) е подхранен от емигрантските преживелици на Славов. Под маската на централния му персонаж се разпознава самият той, пародийно осмислящ преживяното. Реконструирането на светската биография на Петър Дънов е в основата на второто животоописание на Славов, замислено като трилогия, в крайна сметка излязло в две книги: „Пътят и времето. Началото: Светска биография на Петър Дънов“ (1998, 2009) и „Изгревът. Към светската биография на Петър Дънов“ (2010) – плод на дългогодишни проучвания на живота на Учителя от родословното му дърво, следването му в Америка, завръщането, сказките и лекциите му, създаването на Бялото братство, но без да приема превръщането на учението му в „църква“. Дънов е разгледан „не като самосъздал се светец или фантазьор“ (Ат. Славов), а като явление в исторически и народопсихологически контекст. Тук най-отчетливо личи тежнението на автора към синхроничния културоведски подход.

През 2004 дарява личната си библиотека и ценни архивни материали на Нов български университет. В архива на Славов се намира богата кореспонденция, която поддържа с български интелектуалци: с Георги Марков, Петър Увалиев и др. емигранти, Бл. Димитрова, М. Дачев, Св. Игов, М. Неделчев.

Избраните му произведения в 4 тома (2005) не включват изследователските му трудове. Голяма част от излезлите му на Запад книги още не са преведени и издадени у нас. 

Носител е на орден Стара планина, I степен (2001), на наградата за литература и изкуство Добри Чинтулов (1992), наградата на Legerete International Writers Union Book за най-добра автобиография (1986), награда за фантастика за повестта „По голямата спирала“ (1965) и други престижни отличия. Награден е за киносценариите на следните филми: „Парад“ – награда на Международния кинофестивал в Москва (1961) и в Оберхаузен (1965); „Индиговият пират“ – награда на Международния кинофестивал в Испания (1974) и на Националния кинофестивал за детски филми в България (1975); „Герловска история“ – две награди на Международния филмов фестивал във Варна (1971).

Като двуезичен автор е превеждан на англ., нем., пол., фр. и др. ез.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова