Богомил Райнов

Богомил Райнов; Държател: Институт за литература
Кратка информация
Име Богомил Николаев Райнов
Роден
гр. София
Починал
гр. София
Жанровеесета, повести, разкази, романи, стихотворения
ИзданияУченически подем, Художник, Вестник на жената, Литературен фронт/форум, Работническо дело, Светлоструй, Стършел

Райнов, Богомил Николаев (София, 19.06.1919 – София, 8.06.2007). Син на Николай Райнов (писател и художник). Завършва гимназия в София (1938) и философия в Софийския университет (1943). През 1944–1946 работи във в. „Работническо дело“, радио „София“, радио „Родина“ към Военното министерство. Хоноруван доцент (1947), редовен доцент (1951), професор по естетика (1954–1986) в Националната художествена академия в София. Заместник главен редактор на в. „Стършел“ (1947–1953), главен редактор на сп. „Художник“ (1949–1950). През различни периоди от своя живот е редактор и в сп. „Септември“, сп. „Изкуство“ и в. „Литературен фронт“. През 1953–1960 е културен аташе в Париж. Член-кореспондент на БАН (от 1974).

За първи път печата през 1936 в сп. „Ученически подем“ очерка „Философия на суфите“. Сътрудничи на вестниците „Светлоструй“, „Вестник на жената“ и др. Участник е в младежкия ляв литературен кръжок „Христо Смирненски“. Дебютната му стихосбирка „Стихове“ (1940) и следващата „Любовен календар“ (1941) са проява на урбанистично култивираното му скептично светоусещане. От това произтичат иронично-пародийните деформации на предметния градски декор, които придават необичайни, „очуднени“ очертания на неговата поезия. Усвояването на градската тема продължава и в романа „Пътуване в делника“ (1945), написан в жанра на т.нар. репортажен роман. Фрагментарно-мозаечната композиция скрепява десетки житейски истории и човешки образи, чиято нарицателност е знак за безликото съществуване в модерния град.

Райнов принадлежи към поколението поети, което израства между двете световни войни и разкрива творческите си възможности в навечерието на Втората световна война. То създава поезия на протеста, на надеждата и тревогата от настъпилия световен катаклизъм под влиянието на комунистическите идеи, на съвременната европейска литература и на лявата поезия от 20-те и 30-те години. В ранната лирика на Райнов се чувства влиянието на предметния стих на Атанас Далчев. Характерните ѝ белези са огрубяване на езика, опредметяване и материализиране на всеки душевен порив, приземяване на „високото“ и „възвишеното“, иронията по отношение на сантиментализма и стилизацията. С тези отлики поезията му се вписва в облика на поетическото поколение на 40-те години на ХХ в.

След войната Райнов превежда стихове от Вл. Маяковски, съставя антологии, печата в подлистника на сп. „Стършел“ пародии на криминални сюжети (в съавторство с Валери Петров, Петър Незнакомов, Павел Вежинов и др.).

Стиховете и теоретичните занимания на Б. Райнов от периода на култа към личността са силно повлияни от догматичната естетика. След края на 50-те години се насочва изцяло към белетристиката. Сборниците „Човекът на ъгъла“ (1958) и „Дъждовна вечер“ (1960) срещат читателя със западноевропейската действителност. Въпреки че изобразителният фокус улавя предимно нейните социални противоречия и драми в духа на идеологическото противопоставяне Изток – Запад, социално детерминираните човешки истории са разказани с психологическа задълбоченост. Проблематиката им бележи важния етап към овладяване на съвременната градска тема след Априлския пленум (1956).

Автобиографичен характер имат есеистичните сборници „Магичен фенер“ (1982) и „Тайната“ (1984), обобщаващи изкуствоведския и литературнотворческия опит на Райнов, както и монографията „Тайното учение“ (1991) – изложение на теософските възгледи на Е. Блаватска, които бащата на писателя е споделял. Лирическият сборник „Краят на пътя“ (1988) е житейска равносметка, белязана от резигнация и автоирония. Лирическият аз размишлява за миналите победи и тяхната човешка ценност, за догмите, в които е вярвал, за разминаването между поривите на младостта и автоматизма на всекидневието, за собствената историческа вина.

Богомил Райнов е автор на сценарии за филми („Бялата стая“, „Господин Никой“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ и др.). Превежда лирика от А. Пушкин, Фр. Вийон, П. дьо Ронсар, Ш. Бодлер, Е. Верхарн и др.

Творчеството на Райнов е представено с над 80 преводни издания на англ., исп., итал., и други езици в почти всички европейски страни и много страни от Латинска Америка. Герой на социалистическия труд (1976), Заслужен деятел на културата (1965). Връчена му е Димитровска награда (1952, 1969).

 

Елена Борисова