Ванцети Василев

Василев, Ванцети Димитров (Радомир, 16.06.1945). Син е на Димитър Стоянов (1910–1972) – деец на анархистката федерация в България, преминал през затвори и концлагери преди и след 9 септември 1944. Лагерите „Богданов дол“, „Куциян“, „Мини Николаево“ и „Белене“ и лагеристите, с които баща му дели съдбата си там, стават извор на истории и сюжети за творчеството на бъдещия писател. По майчина линия В. Василев е племенник на Михаил Владимиров – първия йога в България. Двамата с новородения син на приятел на баща му са кръстени на екзекутираните през 1927 в САЩ американски анархисти Николо Сако и Бартоломео Ванцети. Завършва гимназия в Перник (1963) и неорганична химия във Висшия химико-технологичен институт (1972). Работи една година в пернишкия завод „Кристал“, след това печели конкурс за аспирант в Катедрата по минералогия и петрография на ВХТИ (1973), защитава дисертация на тема „Топене на гранитоидни скали от България“ и става кандидат (дн. доктор) на техническите науки (1979). От Държавна сигурност започват да го притискат да стане техен сътрудник. Той многократно отказва, но получава заплахи, не му позволяват да пътува в чужбина. След година в БАН обявяват конкурс по неговата специалност. Документите му биват задържани от МВР – Перник, а обяснението е свързано с отказа му да сътрудничи на службите. Все пак започва работа в Института по електропромишленост към експерименталния цех в с. Жабляно (1981) на длъжност инженер-технолог, далеч от неговата специалност; участва в изграждането на експериментална лаборатория към същия институт (1982–1984). Обстановката на натиск и ограничения го кара да вземе решение да напусне академичната работа и да се опита да бъде свободен. Става свинар в родното село на майка си – Враня стена, на 5 км от Земен. Тази относителна свобода му дава възможност да работи върху дебютната си книга „Семената на страха“. След 2–3 години отново го посещават от спецслужбите и го заплашват и притискат да стане техен сътрудник, но той пак отказва. Успява да си намери работа в друга експериментална лаборатория – към завод „Електрик“ в Радомир (1986–1988).

През 1988 Василев подготвя опит за бягство през границата, получава благословията на майка си и го осъществява, вземайки със себе си ръкописа на почти завършената си творба, както и раница с дрехи и няколко книги (сред които „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“ на Борис Христов). Стига до Италия, където местната полиция го залавя и има намерение да го върне в Югославия. Благодарение на съдействието на добронамерен италиански разследващ лейтенант Василев отива в Рим, където получава статут на бежанец. След интервю в посолството на САЩ придобива статут на политически емигрант и получава американско гражданство. Докато трае процедурата, той работи като градинар в Кастел Гандолфо, после е преводач и управител на лагерите за руски емигранти евангелисти в няколко градчета близо до Рим. Успява да допише и последната част на книгата си.

В края на 1989 заминава за Ню Йорк. Там работи като нощен пазач, бояджия, строител, дистрибутор на двигатели за камиони, таксиметров шофьор. През 1993 започва работа като химик в Бюрото за специални проучвания на водата към Департамента на Ню Йорк за околната среда.

През 1991 „Семената на страха“ е издадена от „Отворено общество“, София, и е представена в Ню Йорк от издателство Cross Cultural Communications. От тогава Василев е член на редакционната му колегия. Втората му книга – „Влаковете на Рим“ (2006), е преведена на немски език (от Вилхелмина Велш) и е представена на Панаира на книгата във Франкфурт през 2009.

Жанрово двете книги могат да се отнесат към художествената мемоаристика. Те съдържат автентичен автобиографичен материал, трупан през годините на лагерен терор, безизходица и унижения в затворените пространства на комунистическия режим в България („Семената на страха“) и в ранните години на емигрантския живот и оцеляване („Влаковете на Рим“). Мемоарно-дневниковият разказ е стегнат и увлекателен, персонажите в него са обрисувани пестеливо и с отличителните им качества, случките и ситуациите са подбрани и като типични за времето и преживяното, и като подчертаващи онези хуманистистични ценности, които не отклоняват човека от надеждата за свобода, независимо как са го притиснали обстоятелствата.

През 2011 излизат кратките „Разкази от Нюйоркската библиотека“, а през 2013 – книгата му „Да опаковаш вятъра. По стъпките на Кристо и Жан-Клод“, посветена на изкуството на двойката творци, с които Василев се запознава в Ню Йорк в началото на 90-те години на ХХ век. Междувременно в България негови разкази и есета са публикувани в сп. „Море“ и алм. „Културна палитра“, в „Литературен вестник“, в. „Про&Анти“, в електронното списание LiterNet и др.

Разказите му се отличават с особена иносказателност и гротескност, които накланят изображението към сатирата, използвана като средство за представяне на уродливи белези на реалността. Както мемоарната му проза, те също са отглас на преживяното в комунистическа България. Тъкмо в тях се долавя известно родство в писането на Василев с това на Любомир Канов – друг писател емигрант в САЩ.

Ванцети Василев участва в международните литературни фестивали в Суонзи, Уелс (2011), и Бингамтън, щата Ню Йорк (2012). През 2017 се включва в европейския проект „Кураж“ с колекция от снимки, документи, копия от досието си в Държавна сигурност и предмети от семейния си архив, а резултатът от това участие – документалният му разказ „Паралелни повествования“, е публикуван в електронното издание „Свободно поетическо общество“. Представен е като автор и чете свои есета в Yale Club в Манхатън през април, юни и октомври 2018. Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света от 2019.

Превежда на български език стихосбирката на Сирил Кристо „Наметало течно като времето“ (2019, съвм. с Бисера Виденова).

Пенка Ватова