Георги Цанев

Цанев, Георги Ценов (с. Борован, Врачанска обл., 21.09.1895 – София, 21.07.1986). Завършва гимназия във Враца (1915). Записва се студент по славянска филология в Софийския университет, но е мобилизиран по време на Първата световна война. В края на войната е пленен и прекарва повече от една година в лагери в Гърция. В България се завръща през 1919 и продължава следването си. Завършва висшето си образование през 1923, след което специализира в Карловия университет в Прага (1926–1928), дълги години е учител в София. Частен доцент (1945), редовен доцент (1946), професор  (1949) и ръководител на Катедрата по история на българската литература (1950–1961) в Софийския университет. Декан на Историко-филологическия факултет (1951–1952). Директор на Института за литература към БАН (1959–1963) и завеждсащ Секцията по история на българската литература след Освобождението (1950–1975). Член-коренспондент на БАН (1952), академик (1974).

 Сътрудничи с рецензии, статии и обзорни прегледи на списанията „Златорог“, „Училищен преглед“. „Българска реч“, „Философски преглед“, „Съдба“ и др. Публикува във вестниците „Развигор“, „Звезда“, „Литературни новини“, „Литературен глас“, „Съвременник“, „Родна нива“, „ЛИК“ „Огнище“ и др. Създател и редактор на сп. „Изкуство и критика“ (1938–1943), редактор и главен редактор на сп. „Изкуство” (1945–1948). Като литературен критик дебютира в сп. „Младеж“ през 1922 със статия, посветена на стихосбирката на Христо Смирненски „Да бъде ден!“. Симпатиите му към идеологията на комунистическата партия определят активното му сътрудничество в нейните издания – сп. „Нов път“, в. „Работнически вестник“, „Наши дни“, „Дума“ и др. В публикуваните статии и рецензии той се стреми към обективност и аналитичен прочит, оценявайки художествените качества на литературните творби, независимо от политическите си пристрастия. Цанев не приема като водещи идеологическите критерии за оценка на изкуството, сектантските ограничения, превърнати в естетически норми, критикува социалните клишета и лозунговата декларативност в така наречената пролетарска поезия. Именно неговите публикации, както и талантливите творби на Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников и Ангел Каралийчев, създават популярност на твърде догматичното ляво издание „Нов път“. Четиримата не приемат идейния фанатизъм на неговия редактор – Георги Бакалов, не се подчиняват на категоричната му забрана и заедно с други „буржоазни“ писатели и поети участват в литературно четене (края на 1924) посветено на 10 години от трагичната смърт на П. К. Яворов. Свободният избор на Четворката от „Нов път“ е санкциониран с поредица от разгромяващи статии и възмутени „читателски писма“. Разривът между тях и Г. Бакалов провокира напускането на списанието и включването им в кръга от сътрудници на най-авторитетното литературно издание „Златорог“, с поет и запазван от Владимир Василев  ангажимент за толерантност към политическите им убеждения. Естетическите предпочитания на Цанев са насочени към оригинални, „гранични явления“ в литературата, към стиловите метаморфози, към жанровите трансформации на реалистичното изкуство. За разлика от представителите на лявата критика през 30-те години на ХХ в., която подценява поезията на Хр. Смирненски, той открива  в нея един новаторски синтез между революционния патос, символистичната поетика и социалната проблематика. Той проникновено анализира митологичния фикционален свят в лирическата проза на А. Каралийчев, показва как в своите разкази Георги Стаматов събира измеренията на реалистичната традиция с модерни теми и новаторски стилови инвенции, чете прозата на Георги Райчев през психологическата дисекция на разпадащия се консервативен патриархален модел. В поредица от статии защитава тезата си, че реалистичната линия в българската литературата е класическа, без да бъде старомодна. В изследвания на творчеството на Константин Константинов, Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Георги Караславов, Стоян Загорчинов и др. показва как те разчупват еднозначните измерения на социалната проблематика и провокират критично вглеждане в традиционни ценности, как интерпретират документалните историческите сюжети и насищат делничната образност с интелектуално-философски послания. Цанев категорично отрича късните художествени проявления на символизма, смята, че той е  изхабен като поетика от епигонски подражания и отдавна е изтласкан в периферията на литературното пространство. Развива своите тези в статии за Йордан Стратиев, Йордан Стубел, Иван Хаджихристов, Боян Дановски и др.  Отстоявайки реалистичната монолитност на българската литература Цанев не приема провокативните творчески експерименти на авангарда, оценява ги като несъществени и преходни, защото са абстрактни и асоциални. В своето списание „Изкуство и критика“ той се опитва (и до голяма степен успява) да поддържа висока естетическа мяра както в подбора на поетите, писателите, художниците, публицистите, така и в художественото равнище на публикуваните произведения. В годините на своето издаване списанието има променящ се, но елитен кръг от сътрудници, сред които са:  Тодор Влайков, Г. Стаматов, Г. Райчев, К. Константинов, Илия Бешков, Кирил Цонев, Борис Ангелушев, Дечко Узунов, Данаил Дечев, Ненко Балкански и др. „Изкуство и критика“ е предпочитана трибуна и на левите писатели от 40-те години – Христо Радевски, Г. Караславов, Орлин Василев, Павел Вежинов, Иван Хаджийски и др. На неговите страници правят своя творчески дебют Валери Петров, Богомил Райнов, Блага Димитрова, Александър Геров.

След края на Втората световна война Цанев се насочва предимно към литературната история. Въпреки догматизма и репресивните ограничения, които комунистическата идеология налага, той не създава фалшива, политически конотирана история. В „Страници от историята на българската литература“ в 4 тома (1967–1975), придържайки се към хронологичната композиционна рамка, той разглежда българската литература като суверенно духовно пространство, в което има много и различни художествени направления, класически и съпътстващи автори. При представянето им историкът акцентира върху моделирането на творческата им индивидуалност под въздействието на екзистенциални фактори, интелектуални идеи и социално-политически обстоятелства. В многотомната история особено внимание е отделено на това как литературата се твори в и за периодичния печат. Но за институционалните художествени функции на литературните издания преди 09.09.1944 г., както и за ролята им при създаването на емблематични естетическии кръгове и интелектуални общества, се говори твърде пестеливо, в рамките на допустимите от идеологегическата цензура  норми. В стремежа си да балансира между политическата коректност към комунистическия режим и  литературноисторическата почтеност – характерна за времето, в което се формира като личност и критически позиции, Цанев не запазва докрай обективна дистанция към естетическите явления и културноисторическите факти. И ако това не е толкова видимо в концептуализирането на неговите трудове, то е съвсем очевидно в конкретните литературоведски анализи и оценки, обременени от идеологическите ограничения на социалистическия реализъм.

Съставител и редактор на съчиненията на класически и съвременни български писатели: Христо Ботев. Избранные сочинения (1948), Стихотворения (1938); Иван Вазов, Събрани съчинения в 20 т. (1955–1957), Събрани съчинения в 22 т. (1974–1979); Любен Каравелов. Разкази, повести, мемоари (1973); Алеко Константинов. Бай Ганю. (1936); Гео Милев. Избрани произведения (1950); Никола Вапцаров. Съчинения (1972); Димитър Димов. Осъдени души (1968), Тютюн (1951, 1968); Димитър Талев. Железният светилник (1967); Никола Фурнаджиев. Съчинения в 4 т. (1970), Съчинения в 2 т. (1983); Асен Разцветников. Избрани произведения в 3 т. (1963–1964);  Петко Р. Славейков. Събрани съчинения (1963–1969); Христо Смирненски. Събрани съчинения в 4. (1958–1960); Септември 1923. Литературен сборник  (1953); П. К. Яворов. Избрани произведения (1953), Стихотворения (1970); Минко Николов. Избрани произведения (1968); член на редакционната колегия на История на българската литература в 4 т. (1962–1966) и др.

Псевдоними: Младен Иванов, Г. Вилин, Из-кри, И. К., Б. Боринов и др.

Носител на държавни ордени и награди: Орден 9 септември 1944 г. (1946); Орден Народна република България II ст. (1955), I ст. (1963); Орден Кирил и Методий I ст. (1963); Заслужил деятел на културата (1963); Народен деятел на културата (1971); Герой на социалистическия труд (1975).

Елка Трайкова

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова