Николай Кънчев

Кънчев, Николай Христов (с. Бяла вода, Плевeнска обл., 25.11.1936 – София, 9.10.2007). Завършва гимназия в Свищов (1955), следва българска филология в Софийския университет (1959–1961). Автор и преводач на свободна практика.

За първи път публикува стихове във в. „Народна младеж“ през 1957. Лирик с напрегнато-интензивни възприятия, универсализираща метафизична настройка на мисленето и сгъстено-афористичен изказ. Чужда на официалните идеологически схеми, през 60-те години на ХХ в. поезията на Кънчев е отлъчена от казионните българските литературни критици като „неясна“ и се цени главно в чужбина. След стихосбирката „Колкото синапено зърно“ настъпва принудителна пауза, през която на поета са разрешени изяви само в художествения превод и в литературата за деца. Именно тогава се утвърждава парадоксално преобърнатата (по детски „отчуждена“) зрителна перспектива, която деавтоматизира наличната действителност и изразява копнеж по изначалната онтологична простота и цялостност на битието. С влечението към изначалност са функционално взаимообвързани и архаичните образни структури, които Кънчев актуализира от българската фолклорно-песенна традиция, от Светото писание и древните далекоизточни култури; и семантичната плътност на образите; и асоциативното съполагане на отдалечени или несъвместими реалии; и игрословиците, разколебаващи устойчиви притчови, митологични, битово-разговорни и пр. фразеологични конструкции. Въплъщение на утопичния идеал за „другост“ е образът на Поета, откроен в мотива за неговата мисия, за същността и функциите на Словото.

Поезията на Кънчев все още традиционно се съотнася преди всичко с художествената схематичност на социалистическия реализъм до 1989 и неговия институционализиран критически дискурс у нас. Така първата монография върху творчеството на Кънчев за възрастни (дописана още през 1982 и издадена през 1990, с автор Св. Игов) откроява достойнствата на неговата поезия, които оперативната литературна критика подминава, пренебрегва или заклеймява с намерението „да неутрализира поета“. Контекстът на литературното статукво и литературните моди от 60-те години до 1989 позволява сполучливото означаване на характерното за поетиката на Кънчев: учудения „по детски“ поглед към света в неговата „първична голота“, съзнанието за значимостта на езика в изображението на първичната чистота на нещата, разколебаването в устойчивите значения, върху които се гради общуването, утопичното упование в езика като пространство на личностната свобода. Литературното време на несвобода е отправната точка и на литературноисторическата контекстуализация, която определя поезията на Кънчев като част от алтернативния канон на българската литература от епохата на НРБ, съставен от творчеството на автори като К. Павлов, Б. Иванов, Ст. Гечев, Ив. Теофилов, Ив. Цанев и др. Канонът откроява социалния и естетическия феномен на преднамерената неангажираност спрямо актуалните политико-идеологически постулати и официално допустимите тематични доминанти, а така също и проблематичното вписване в традиционните за историческото описание литературни поколения.

Вписването на поета в алтернативния канон дефинира ключовото му значение в литературната традиция и все още не предоставя ключ за осмислянето на настоящето след 1989, когато Кънчев публикува множество нови поетични книги и не се ангажира активно в динамичните обществени промени. Поетическият му глас – в новата среда на естетическа полифония – предизвикателно се дистанцира от палимпсестното пренаписване на историята в процеса на преоткритото постмодерно писане от 90-те години у нас и нерядко карнавалната (в нейните форми) виталност, с която е белязана играта на разрояване на значенията в езика. Дистанцията спрямо иначе продуктивните литературни моди характеризира поезията за Кънчев още от 60-те години на ХХ в., когато у нас се възкресява творчеството на А. Далчев. Трудно определимите граници на поетическото време у Кънчев са чужди на естетическото въодушевление от края на историята. Отказът от референциални връзки между действителността и автономните граници на изкуството не оправдават очакванията както на миметичното четене („дали това наистина е било така“), така и на преднамереното заличаване на границата между фикция и реалност ( „това като че ли се е случило“). Самотничеството на Кънчев (като отдаденост на „нещатна служба на поезията“) си остава последователно отстояван художествен избор, а позицията на очевидеца и прекия свидетел на литературния живот е неговият делнично-биографичен избор.

Поетическите преводи на Кънчев на български език допринасят за печалния парадокс неговата авторска поезия до началото на 80-те години на ХХ в. да спечели по-голяма популярност зад граница, отколкото у нас. Превежда от френски и руски език: „Петима съвременни френски поети“ (1983), „Дъх на битие. Антология на грузинска поезия“ (1985); представил е в отделни книги поезията и есеистиката на Г. Леонидзе, А. Мишо, К. Уайт, Ив. Бонфоа, Б. Ноел, М. Деги, Е. Паунд, Г. Снайдър, Г. Айги и др.

През 1988 Н. Кънчев участва в международни фестивали на поезията в Ротердам и в Белград, а през 1991 – в Париж и на о. Крит. Носител е на международната награда за поезия Златен ключ (Смедерево, Югославия, 1990), на националната награда за поезия Пенчо Славейков (1996). През 2001 е избран за член на Световната академия на поезията към ЮНЕСКО.

Книги с преводи на негови стихове са издадени в Полша, Германия, Холандия, Австрия, Сърбия, Словения, Чехия, Грузия, Италия, Испания, САЩ, Франция, Испания, Македония, Швейцария. Стиховете на Кънчев зад граница се превеждат от внимателни и посветени читатели на съвременната българска литература (Войчех Галонзка, Барбара Байер, Людмила Кроужилова и др.).

Сабина Беляева, Добромир Григоров

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)