Пейо Яворов

Пейо К. Яворов.; Дата: 1905; Държател: Национална библиотека  „Св. св. Кирил и Методий“
Кратка информация
Име Пейо Тотев Крачолов
ПсевдонимПейо Яворов
Роден
гр. Чирпан
Починал
гр. София
Жанроведрами, мемоари, очерци, поеми, поезия, стихотворения
ИзданияДемократически преглед, Мисъл, Наш живот, Общо дело, Просвета, Съвременна мисъл, Художник, Художествена култура, Автономия, Глас македонский, Демократ, Ден, Илинден, Свобода или смърт
Направления и кръговеКръгът „Мисъл“

Яворов, Пейо (псевд. на Пейо Тотев Крачолов). (Чирпан, 1.01.1878– София, 29.10.1914). Завършва V (ІХ) кл. в Пловдив (1893). Участва в македонското националноосвободителното движение (1902–1903). Член на задграничното представителство на ВМРО. Заместник-поддиректор на Народна библиотека (1905), драматург на Народния театър, София (август 1908–1913).

Първата публикувана творба на Яворов е стихотворението „Напред!…“, (в. „Глас македонский“, № 36, 17 авг. 1895). Въпреки краткото или по-продължително сътрудничество в изданията „Глас македонский“, „Ден“, „Общо дело“, „Демократ“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Просвета“, „Художествена култура“, „Художник“, „Съвременна мисъл“ предопределящо за естетико-художествения развой на Яворов е обвързването му със сп. „Мисъл“ (1892–1907) и оформилия се около него елитарно-парнасистки кръг на д-р Кр. Кръстев и П. П. Славейков.

Редактор на сп. „Мисъл“, на хектографския в. „Свобода или смърт“, в. „Автономия“, в. „Илинден“.

Превежда стихове от М. Метерлинк, от Гьоте, Ленау, Луиза Акерман, А. Л. Боровиковский, Вербовчанин, драми от Шекспир („Ромео и Жулиета“, „Укротяване на опърничавата“) и О. Уайлд („Саломе“).

До 1909 Яворов се изявява предимно като автор на социална, романтическа, декадентска, символистична лирика. През 1910 е убеден, че драмата е най-адекватният жанр, който би могъл пълноценно да изрази вътрешния му свят. Създава лирико-психологическата драма „В полите на Витоша“ (1910) и пиесата от ибсеновски тип „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Пейо Яворов е и талантлив прозаик. Биографичният очерк „Гоце Делчев“ (1904) и мемоарите „Хайдушки копнения“ (1909) не само документират събития от македонския период на живота му, но и пресъздават случилото се в силно субективизирана време-пространствена перспектива. Макар и по-спорадично, Яворов се изявява като вещ литературен и театрален критик и пламенен публицист-полемист.

Изследователите обособяват два рязко отграничени периода в лириката на Яворов: 1895–1901, с ярка доминация на романтически и народнически тенденции, под осезателното влияние на Вазов, Ботев, Надсон и Лермонтов; 1905–1910, определян често като „упадъчен“, „декадентски“, „модерен“, „символистически“, под афишираното влияние на френския символизъм, ознаменуван от манифестната „Песен на песента ми“ (1906). За преломна в развоя му е смятана 1903, когато Яворов, съкрушен от поражението на Илинденското въстание, решава да мине „моста на декадентството“.

Книгите, които представят първия му период, са „Стихотворения“ (1901, 1904), докато „Безсъници“ (1907), циклите „Прозрения“ (1910), „Царици на нощта“ (1907–1909) и антологията „Подир сенките на облаците“ (1910, 1914) са емблематични за сложните поетологически перипетии на т.нар. втори период. В яворознанието и днес е валидна тезата за прелома на Яворовия поетичен език от предметна пластичност към усложнена знаковост, музикалност и сугестивност, т.е. за смяната на екзотеричното послание от езотеричен код. Но пластичността в изображението се появява отново в някои от по-късните му творби („Да славим пролетта“, „Сафо“, „В часа на синята мъгла“), вече преосмислена в плана на символистичното изразяване.

За постижения на българската поезия са смятани поемите „Градушка“, „Калиопа“, „Нощ“, „Песен на песента ми“. Ненадминати са и любовните му шедьоври „Две хубави очи“, „Стон“, „Не бой се и ела“, „Вълшебница“, „Ще бъдеш в бяло“, „Пръстен с опал“, „Обичам те“, „Благовещение“. Яворов е автор и на ред забележителни творби с философска проблематика: „Смъртта“, „Песента на човека“, „Шепот насаме“, „Тома“, „Маска“, „Да славим пролетта“, „Покаяние“, „Нирвана“, „В часа на синята мъгла“ и др., в които лирическата емоция парадоксално надмогва сухата рефлексия. В този смисъл лириката му от т.нар. втори период е представителна за естетическо-мирогледните търсения на модерната българска поезия. Яворов задава трагичния модус и самосъзнание на модерния човек в българската литература.

Лирическите текстове на Яворов предначертават насоките на търсене на следващото поетическо поколение. Той е смятан за предтеча, основоположник, ключова фигура в развитието на българския символизъм. В различна степен влиянието му се долавя в поетиката на Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Т. Траянов, Ат. Далчев и др., които доразвиват, доусъвършенстват, довеждат до краен предел и отричат наченатото от него.

Превеждан е на 25 езика.

Други псевд.: Върбовчанин, Джемо, Отело, Пейчо, П. Тотев; К. П., П. Кр., П. Кр-ов.

 

 

Бисера Дакова