Пеньо Пенев

Пенев, Пеньо (Пеньо Пенев Митев) (с. Добромирка, Ловешка област, 7.05.1930 – Димитровград, 27.04.1959). Учи в мъжката гимназия в Севлиево, но не завършва. Включва се в бригадирското движение, като работи на строежа на железопътната линия Ловеч – Троян, а след това и на язовир „Росица“. През 1949 пристига в Димитровград, където работи като разносвач на вестници, строител (отчетник на бригада) и журналист. Сътрудничи на в. „Димитровградска правда“, „Литературен фронт“, „Стършел“ и др. През 1957 се мести със семейството си в София, нo не успява да се установи там, защото не може да вземе софийско жителство и да започне постоянна работа. Писателският съюз го праща в ДЗС „Янко Забунов“, Тутраканско, за да списва, редактира и издава многотиражния вестник „Добруджанска дума“. През 1959 се връща в Димитровград, където се самоубива.

Първото му публикувано стихотворение е „Защо ни остави“ (в. „Росица“ – Севлиево, 1943). Приживе издава само една стихосбирка – „Добро утро, хора!“. Тя се вписва в т.нар. „производствена лирика“ от 50-те години на ХХ век. Посветена е на строителството на Димитровград, а в по-широк план – на сътворяването на новия свят и новия човек на социализма.

По дух и образност строителната поезия на Пенев е вапцаровска. Ранните му стихове са ведри и оптимистични, написани с младежка вяра в осъществимостта на комунистическата утопия. Но тази вяра постепенно отстъпва пред нарастващото разочарование от бездната, разделяща идеала от действителността. Така поетът преодолява агитационния патос на ранната си поезия и навлиза в сферата на дълбоките идейни и психологически противоречия. Пише творби, които са в разрез с постулатите на социалистическия реализъм, като напр. елегиите от т.нар. „добруджански“ цикъл „Всеки своя пътека си има“ (1957) – меланхолични стихове за самотата и неосъществимостта на човешкото щастие. Някои от тях прозвучават по радио ВВС веднага след отпечатването им. Несъвместима с господстващите естетически норми е и разтърсващата с драматизма си поема „Дни на проверка“ (публикувана посмъртно под заглавието „Сто възела“) – изповед и същевременно сурова равносметка на поета.

Пеньо Пенев е автор и на над 350 хумористични и сатирични произведения, в които безмилостно бичува недъзите на съвременното общество. Сатирата му е експресивна и огнена, със силен полемичен заряд. Всички тези отклонения от партийните предписания  водят до тежък сблъсък с властващия примитивизъм; започват да го определят като „вреден за обществото“ и „вражески елемент“.

Въпреки ореола на „поет на социалистическото строителство“, който комунистическата пропаганда му създава след смъртта му, Пенев е един от първите, които открито се противопоставят на бруталностите на тоталитарния режим в България, а много от мрачните му поетически визии за бъдещето се оказват пророчески.

Негови произведения са преведени на англ., нем., рус., тур., фр. и др. ез.

Андрей Ташев

Библиографията е изготвена от Нелма Вълчева (Книги от... и Книги за...)

и Нина Зафирова (Статии за...)