Тодор Влайков

Влайков, Тодор Генчов (Пирдоп, 13.02.1865 – София, 28.04.1943). Учи в родния си град, завършва гимназия в София (1885) и с държавна стипендия продължава образованието си в Московския императорски университет. Подобно на много български студенти в чужбина се прибира в България за кратко по време Сръбско-българската война (1885), след което продължава следването си, но не се дипломира. В Москва участва в съставителството на трите тома на „Словарь болгарского языка“ на проф. Дювернуа. Окончателно се завръща през 1888; работи като главен учител в Пирдоп (1888–1891), след това в Търново (1891–1892), като училищен инспектор в Софийското учебно окръжие (1892–1894), учител по руски и български език в Софийската мъжка гимназия (1894–1896). Основава първата българска земеделска кооперация (1890) в с. Мирково – Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало“; Българското народообразователно дружество (1893); председател е на Българския учителски съюз (1898). Освен обществена, Влайков развива и активна политическа дейност. На изборите през 1895 се кандидатира неуспешно за народен представител, но малко по-късно, заедно с друг известен политически деец по това време – Найчо Цанов, Влайков поема инициативата за създаването на Радикалдемократическата партия (1905), която обединява някои среди на интелигенцията и играе важна роля в борбите срещу личния режим на Фердинанд Сакскобургготски. Идеологически център и орган на партията е създаденото през 1902 списание „Демократически преглед“, чиито редактори са Влайков, А. Страшимиров и И. Георгов. Влайков е член на ръководството на партията до 1924. Участва в управлението на Демократическия сговор (1924); народен представител (1901, 1919–1920). От 1931 се оттегля от политическа дейност. Действителен член на Българското книжовно дружество от 1900.

Влайков е писател, публицист, общественик, читалищен и партиен деец. Интересите му към литературата са още от ранните ученически години. Първите му творчески опити са в жанра на поезията, той ги изпраща в „Периодическо списание“, но не са публикувани. През 1882 в сп. „Здравец“ е поместен нравоучителният му разказ „Две деца Стоянчо и Драганчо”, а през 1883 в пловдивския вестник „Марица“ са отпечатани няколко негови стихотворения със заглавие „Македонски теглила“. Разкази започва да пише като ученик в VI клас; първите му сериозни белетристични творби, „Селянка“ и „Разказ на една бабичка“, се появяват на страниците на русенското списание „Народен другар“ и на „Периодическо списание“. Със свои разкази, статии, публицистика, портрети на писатели той сътрудничи на списанията „Труд“, „Учител“, „Денница“, „Мисъл“, „Златорог“, „Демократически преглед“, „Българска мисъл“, вестниците „Мир“, „Вестник на жената“, „Съзнание“.

Студентският му период в Москва играе решаваща роля за формирането на обществените и естетическите му възгледи. Увлича се от идеологията на Д. И. Писарев, запознава се с трудовете на теоретика на народничеството Николай Михайловски и изцяло приема идеята за просвещението като неотменен смисъл на ролята на интелигенцията. Тя е водещият житейски императив, на който той служи до края на живота си. Именно желанието за активно присъствие и съзнанието за възможност да играе роля в промяната на българската реалност го отдалечава от академичното битие. В Москва Влайков създава две от най-популярните си повести: „За дядовата Славчова унука“ и „Леля Гена“. Те очертават някои от основните тематични типологии, в които се полагат не само неговите текстове, но и повечето от разказите от края на ХIХ в. Ако първата носталгично връща към родово-патриархалния модел с представа за неговата по условие зададена хармоничност, с герои, които не са носители на вътрешни конфликти, с акцент върху битово-етнографското, то във втората чрез образа на главната героиня се очертава социално-психологическа проблематика. В част от текстовете си белетристът Влайков търси и разказва (неслучайно „разказва“, „приказва“ са компоненти на подзаглавията) човешки истории, а те са неотменно и семейно-родови, които илюстрират онази несложна философия на устояването на житейските изпитания и собствените избори; в които присъства съхранено съчувствието, доброто, любовта („Стрина Венковица и снаха ѝ“, „Житието на една майка“). В други творби писателят по-скоро тезисно развива идеологическите си възгледи, в чийто център е образът на учителя, просветител и носител на нови градивни обществени идеи („Кметове“, „Учител Миленков“, „Нерешеният въпрос“).

След създаването на сп. „Демократически преглед“ ролята на общественика и политика взема превес и публицистиката отмества встрани художествената литература, към която Влайков се връща едва две десетилетия по-късно. В периода 1925–1931 подготвя пълно издание на събраните си съчинения. В него някои от първите му разкази не намират място, а други са съществено редактирани и променени (дори и като заглавия: „Другари“ – „Среща“; „Косач“ – „Бае Цено“).

Още като учител Влайков вижда необходимостта от нов тип учебници. Пише първо читанка за IV отделение, големият  ѝ успех го окуражава да продължи, съставя и читанки за ІІ и ІІІ отделения.

През втората половина на 30-те години на ХХ в. Влайков пише, по-скоро диктува на дъщеря си, тъй като губи зрението си, автобиографично-мемоарната книга „Преживяното“ и продължението  ѝ „Завои“.

Създава обемно публицистично творчество, в което основни теми са земеделското и кооперативно дело, националният въпрос, корупцията, политическите машинации и манипулации, кариеризмът и др. Убеден демократ, привърженик на парламентаризма, Влайков категорично се противопоставя на едноличния режим на Фердинанд в книгата си „Чиновничество и властници“.

През 1926 по инициатива, с дарение и лично участие на Мария Влайкова, съпруга на Тодор Г. Влайков, е открита сграда, предназначена да помещава Народното кино. Веднага след това новопостроената сграда на ул. „Цар Иван Асен ІІ“ е дарена на Министерството на народното просвещение, а малко по-късно киното вече носи името „Влайкова“.

Псевд.: Веселин, Здравко

Маринели Димитрова

Библиографията е изготвена от Диана Ралева (Книги от... и Книги за...)