Христо Смирненски

Смирненски, Христо (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) (Кукуш, 29.09.1898 – София, 18.06.1923). Завършва начално образование в родния си град през 1908. През септември същата година е изпратен в София при дядо си по майчина линия – свещеника Анастас Кръстев, и вуйчо си – поета хуморист Владимир Попанастасов (Пепо). До 1910 Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и завършва Кукушката прогимназия (1911). По време на Междусъюзническата война (1913) градът е опожарен и семейството му се преселва в София. През 1913 постъпва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, същевременно работи като продавач на вестници, а по-късно – в бригада по измерване на шосета и жп линии край Никопол. По примера на по-големия си брат Тома Измирлиев Смирненски започва да сътрудничи на хумористичния вестник „К’во да е“. Публикува още в списанията „Българан“ (на което е и член на редколегията от 1918 до 1922), „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Сатър“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др. През 1917 заедно с приятели основава седмичното хумористично списание „Смях и сълзи“. Същата година напуска Техническото училище и постъпва във Военното училище в София. По време на Владайското войнишко въстание (септември 1918) Смирненски е сред юнкерите, изпратени срещу въстаналите войници. Потресен от кървавото потушаване на бунта, той напуска предсрочно Военното училище и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет (1918). Тежкото материално положение го принуждава да работи непрестанно: като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер, надничар. Изострената му социална чувствителност и обществените сътресения, на които става свидетел, го насочват към левите идеи. Все по-дейно се ангажира в работническите борби, а от 1921 е член на БКП. Участва в митинги, демонстрации и акции в подкрепа на бедните. През 1922 заедно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През пролетта на 1923 Смирненски заболява от туберкулоза, с която не успява да се пребори.

Първите публикувани творби на Смирненски – анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ – излизат през 1915 във в. „К’во да е“.[1] Дебютира с хумористични текстове, които много скоро го правят популярен и предпочитан автор сред четящата публика. Ранни негови хумористични текстове от това време се откриват и в ефемерното списание на Хр. Бръзицов „Родна лира“. Смирненски е оставил блестящи образци във всички жанрове на хумористичната и сатиричната поезия и проза. Основен персонаж в ранните му творби е непрокопсаният столичен младеж. Умело съчетавайки комизъм и лиризъм, поетът пресъздава неговите бохемски подвизи, интимните му похождения и домогвания, разприте му с родители, учители, хазяйки, стражари. Героят на Смирненски се противопоставя на посредствената сивота и сериозност и утвърждава един светъл и оптимистичен възглед за живота. След поражението на България в Първата световна война хумористичните творби на Смирненски все повече се насищат със злободневна конкретика. Хуморът му започва да прелива в остра сатира. Публицистичният му талант се развива много бързо и дава впечатляващи плодове – фейлетоните „Политическа зима“, „Карнавална приказка“, „Политически калейдоскоп“ и др., в които откроява фалша на световната политическа сцена, чиито жертви са обикновените хора. Смирненски е и един от най-големите майстори на пародията в българската литература. Виртуозно пародира творби на Ив. Вазов, А. Константинов, К. Христов, П. Яворов, Т. Траянов, народната песен, вестникарските клишета, редица митологични, библейски и исторически образи и сюжети.

Още в някои от ранните си стихотворения („На търговците скубачи“, „Покупки за празниците“ и др.) Смирненски заявява критичното си отношение към поляризирането на обществото и духовната си съпричастност към бедните и онеправданите. Най-пълен израз това отношение намира в циклите „Децата на града“ и „Зимни вечери“. В тях поетът със забележителна яркост и силен хуманистичен патос пресъздава безизходната нищета и страданието на хората от низините, тежката им борба за хляба, тяхното безсилие и безнадеждност в полюсно разделения в социално отношение град. Основни герои в тези стихове са гаврошовците, старият музикант, малката цветарка, уличната жена, умиращото от туберкулоза момиче, работникът. Това не е познатата дотогава в българската литература плакатно-лозунгова пролетарска поезия, а е нов тип социална лирика, която разкрива конфликта на времето чрез личната драма на героите. Към този дял могат да се отнесат и част от прозаическите текстове на Смирненски („Босоногите деца“, „Очи“ и др.).

Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразование на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие („Червените ескадрони“). Неин двигател са същите онеправдани и страдащи хора, изобразени в „Децата на града“ и „Зимни вечери“, но осъзнали несъответствието между мечтите си и действителността („Юноша“, „Пролетарий“) и обединени в един нов могъщ герой – пролетарската тълпа („Ний“). Революционните стихотворения на Смирненски са свързани с левите идеи и с победата на Октомврийската революция (1917), която отприщва мащабни социални движения в цяла Европа. Но поривът към радикално социално преобразование в лириката му надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.

В края на живота си Смирненски стига до дълбоки нравствено-философски прозрения, въплътени в шедьоврите „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. Това са страховити притчи – предупреждения за злото, което се крие в обществото и в човека и възпрепятства постигането на идеала. Чрез тях Смирненски изразява своето болезнено съмнение и скептицизъм по отношение осъществимостта на всяка социална утопия, включително и на заявената от него в революционните му творби. Със своята многозначност, многопластовост и философско-етическа дълбочина „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“ се нареждат сред върховите постижения на българската сатира.

Лириката на Смирненски е своеобразен синтез на наслоените до този момент литературни традиции (ботевската, вазовската, пролетарската, символистичната), основан на сложно отношение на приемане и същевременно оттласкване от тях. Тя се включва по оригинален начин в предметно-реалистичната тенденция в българската литература, водеща началото си от късния Дебелянов и намерила своето продължение в творчеството на Ат. Далчев, Ал. Вутимски, Е. Багряна, В. Петров, Ал. Геров и др. А бунтовните стихотворения на Смирненски, с оригиналното съчетание на революционно-апокалиптичното и лирическото начало, са предусет за появата на т.нар. септемврийска поезия на Н. Фурнаджиев и Ас. Разцветников.

През краткия си житейски път Смирненски поддържа близки отношения с редица видни хора на изкуството: карикатуристите Ил. Бешков и Ал. Жендов (самият Смирненски се увлича по карикатурата и показва завиден талант), писателите М. Вълев, Хр. Ясенов, Св. Минков (с когото редактира и издава „Календар Българан“, 1922), литературния критик Г. Цанев.

Превежда от руски език. Негови произведения са преведени на над 30 езика.

Други псевд.: Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди, Орезам, Лорд Джеймс Шокинг, Нагел Смуглий, Хризантема, Денгубец, Окър Кокър, Йуда Добродушни и мн. др.

 

Андрей Ташев

 

[1] Информацията в „Речника на българската литература. Т. 3“, 1982, с. 308, че първата публикация на Смирненски е хумористичният разказ „Час по химия в една столична гимназия“, както и в „Речника по нова българска литература“, 1994, с. 334, че Смирненски започва да публикува от април 1915, не отговаря на истината. Анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ излизат в бр. 167 от 22–29 март 1915, а „Час по химия в една столична гимназия“ – в бр. 168 от 5 април 1915 във в. „К’во да е“.