Речник на българската литература след Освобождението

Елин Пелин (псевд. на Димитър Иванов Стоянов) (Байлово, Софийска област, 8.07.1877 – София, 3.12.1949) е потомък на преселнически панагюрски род. Сред предците и роднините му има много учители. Първите двадесет години от живота си прекарва в родното Байлово. След това учи в София, Златица, Панагюрище, отново в София и в Сливен. След края на V гимназиален клас, незавършил пълния курс на гимназиалното образование, се връща в родното си село, където учителства в продължение на една година. След това заминава за София. Поради незавършеното си средно образование не успява да стане редовен студент в Юридическия факултет на Университета. Не се сбъдва и мечтата му да учи в Рисувалното училище, където въпреки художническите си заложби не е приет. От 1899, на 22-годишна възраст, той заживява в столицата. През ноември 1902 поставя началото на месечно списание, което назовава „Селска разговорка“. След установяването си в София се сближава с кръга около сп. „Летописи“ с редактор Константин Величков и уредник Димитър Бояджиев. Силно свързан е с групата около хумористичния вестник „Българан“, който започва да излиза през 1904. В тази група участват такива значими за българската култура имена като Александър Божинов, Александър Балабанов, Андрей Протич, Сава Огнянов, Васил Кирков, и др. Благодарение на застъпничеството на проф. Иван Шишманов през 1903 Елин Пелин постъпва като библиотекар в Университетската библиотека, където остава до 1907. В периода 1910–1916 работи в хранилището на Народната библиотека. През 1924 става първият уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в столицата и не напуска този пост до пенсионирането си през 1944. При бомбардировките над София по време на Втората световна война избухва пожар в музея. Тъй като Елин Пелин е държал там своя личен писателски архив, много от ръкописите му изгарят. Първото му пътуване зад граница е до Италия през 1905 в компанията на Ал. Божинов. Посещават Венеция и Флоренция. Следващата година, от 1906 до 1907, е командирован във Франция – в Париж и Нанси. Докато е в Нанси, прекарва един месец заедно с Яворов, който също е изпратен там, за да учи френски и да опознава френската литература. През лятото на 1913 Елин Пелин посещава Петербург заедно с Александър Балабанов. Важен факт от неговата биография е близостта му с цар Борис III. В редица случаи Е. Пелин използва тази дружба, за да помага на други хора. Пример за това е опитът му да се застъпи за Никола Вапцаров по време на процеса срещу него през 1942. Елин Пелин участва и в акцията по спасяването на българските евреи, като заедно с редица други български интелектуалци и общественици подписва протестната декларация срещу Закона за защита на нацията, внесен от правителството на Богдан Филов с цел разрешаване на т.нар. „еврейски въпрос“. За съпругата си Стефана Щерева, с която имат две деца – Елка и Боян, писателят се жени на 43-годишна възраст. Преживява последните пет години от живота си в условията на т.нар. „народна власт“, която се установява в България след 9 септември 1944. През 1945 той постъпва в редакцията на в. „Септемврийче“. Новата власт го удостоява със златен медал „За наука и изкуство“ и организира тържествено честване на неговата 70-годишнина. По всяка вероятност Елин Пелин е бил мишената на куршума, убил по погрешка хумориста Борис Руменов (Борю Зевзека). Трагедията се случва през ноември 1944. Стрелецът е партизанинът Станислав Вихров. Писателят умира на 3 декември 1949.

Елин Пелин започва да пише още в ученическите си години. През 1895 публикува в периодични издания първите си разкази и стихотворения. През 1897 в сп. „Български преглед“ излиза стихотворението „Тихи тъги“ – първото му произведение, подписано с псевдонима Елин Пелин (преди това се е подписвал като Д. Иванов, Д. Йотов, Мито Йотов). Макар в жанрово отношение неговото творчество да не е лишено от разнообразие, повествователните жанрове, особено краткият разказ и повестта, са писателската му стихия. Има опити в областта на лириката, дори пет негови стихотворения са включени в съставената от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910). Но преди всичко той си остава един от най-големите български майстори и новатори в областта на разказа. Неподражаемият начин, по който Елин Пелин разказва, заема водещо място в оценките и в изследванията, посветени на неговото творчество. Сред основните издания приживе на негови творби са сборникът с хуморески, стихотворения и стихотворения в проза „Пепел от цигарите ми“ (1905–1910), сборниците с разкази „Разкази“, том I и том II (1904 и 1911), „Китка за юнака“ (1917), „Избрани разкази“ (1922), „Сборник от разкази“ (1923), „Черни рози“ (1928), „Под манастирската лоза“ (1936), „Аз, ти, той. Мили родни картинки“ (1936), „Летен ден“ (1938), „Щъркови гнезда“ (1938), „Избрани разкази“ (1946 и 1949), сборникът с хумористични стихове, разкази и диалози на шопски диалект „Пижо и Пендо“ (1917), повестите „Гераците“ (1911) и „Земя“ (1928), сборници с произведения за деца като „Гори Тилилейски“ (1919), „Сладкодумна баба“ (1919), „Правдата и кривдата“ (1920), „Сватбата на Червенушко“ (1924), „Цар Шишко“ (1925), „Песнички“ (1927), „Поточета бистри“ (1931), „Кумчо Вълчо и Кума Лиса“ (1939), „Три баби“ (1940), „Щурче-свирче“ (1940), „Страшен вълк“ (1944), двете части на прочутия роман за деца „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе“ (1933) и „Ян Бибиян на Луната“ (1934).

Повествователният стил на Елин Пелин се отличава със свойства като конкретност и яснота на образите, скритост на авторското присъствие, простота, проницателност за невидимите връзки между нещата. Централна роля в строежа на неговите разкази играе събитието или, по думите на самия автор, случката. Сюжетът обуславя характерите на героите. Диалогът и пейзажът имат водеща функция. Изображението на дисхармонията на социалните отношения, която е основна Елин-Пелинова тема, е вградено в хармонична и уравновесена художествена конструкция. Творбите му създават впечатление за самоизразяване и саморазкриване на света без участието на автора. Присъщо за него е умелото съчетаване на комичното и трагичното в художествената картина на живота. Много от разказите му са истински шедьоври, като „Косачи“, „Кумови гости“, „На оня свят“, „Андрешко“, „Напаст божия“, „На браздата“, „По жътва“, „Ветрената мелница“, „Сиромашка радост“, „Нане Стоичковата върба“, „Задушница“, „Спасова могила“, „Мечтатели“, „Пролетна измама“, „Сълза Младенова“. Основен обект на изображение е животът в българското село, на което авторът дължи популярното си прозвище „певец на българското село“, но макар и основателно, то е твърде едностранчиво. Безспорно, селото е социалното пространство, в което е вместен съграденият в тези разкази образ на света, но той отива далеч извън неговите граници. Елин Пелин има остро чувство за социалната обусловеност на човека, но в не по-малка степен и за вътрешната сила, която прави същия този човек способен, понякога изненадващо за самия себе си, да надмогне обусловеността си, да намери простор за душата си и да не се пречупи под бремето на пошлостта, неправдата и грозотата. Особено място сред разказите на Елин Пелин заемат включените в сборника „Под манастирската лоза“. В тяхната основа стои жанрът на апокрифното средновековно житие. В много отношения тази книга се различава от другите сборници на Елин Пелин, но може би най-значимата промяна засяга отношението между идея и сюжет. Ако в предишните разкази сюжетът е водещ, а посланието до голяма степен е функция от него, то в творбите от „Под манастирската лоза“ водеща е идеята, на която и сюжетът, и героите са подчинени. Това доближава тези разкази до модела на притчата. Обединяващото ги послание се отнася до изразеното в тях разбиране на понятията добро и зло, праведно и грешно, истина и лъжа.

Повестите на Елин Пелин се нареждат сред шедьоврите в българската проза. Първата от тях, „Нечиста сила“, авторът не включва в събраните си съчинения, тъй като я преценява като недостатъчно добра. За най-прочутата му творба, „Гераците“, Никола Георгиев казва, че това е най-хубавата и най-близката до своята жанрова същност българска повест. В това свое произведение Елин Пелин разработва свой собствен подход към широко разпространения в литературата сюжет за разпада на едно семейство, като поставя ударението върху психологическите и житейските последици от този разпад за всеки от героите, върху индивидуалния начин, по който всеки от тях преживява случващото се. Най-късната му повест, „Земя“, е едно от забележителните постижения на писателя с проникновеното си вникване в гибелното въздействие на алчността върху душата на човека.

Елин Пелин е майстор на хумора, особено на пародийния хумор. Неговите най-зрели постижения в хумора са именно пародии, най-известните от които са събрани в цикъла „Пижо и Пендо“.

Сред богатото му творчество за деца се откроява романът „Ян Бибиян“. Това е първият фантастичен роман за деца в българската литература. Печата се най-напред в подлистниците към вестник „Пътека“, предназначен за деца и юноши. Първата част – „Ян Бибиян. Невероятни приключения на едно хлапе“, излиза в броеве 2–24 от януари до юни 1933, а втората – „Ян Бибиян на Луната“, в броеве 3–26 от септември 1933 до юни 1934. Тази творба на Елин Пелин е плод едновременно на голямата дарба и желание, с които той създава произведения за деца, и на изключително силния му интерес към техниката.

Произведенията на Е. Пелин привличат вниманието на едни от най-авторитетните литературни изследователи. Видни критици от неговото време като Владимир Василев, Александър Балабанов, Димо Кьорчев и др. са оставили проникновени наблюдения върху посланията на неговото творчество и качествата на неговия език. В по-ново време посветени на Е. Пелин трудове като „Майстори на разказа“ на Искра Панова, „Елин Пелин“ на Радосвет Коларов, „Жанр и смисъл на повестта „Гераците“ на Никола Георгиев и др. са сред българската литературоведска класика.

Голяма е заслугата на Тодор Боров за съставянето и редактирането на събраните съчинения на Елин Пелин. Българският библиографски институт (1918–1964) в София носи името на писателя от края на 1949.

Съществуват десетки издания на неговите творби и преводи на над 40 езика. На негово име е учредена Национална литературна награда. 

От 1950 бившият град Новоселци, разположен близо до Байлово, родното село на писателя, носи неговото име – Елин Пелин. На него е наречен и морският нос Елин Пелин в Антарктика.

Други псевд.: Чичо Благолаж, Камен Шипков, Елчо, Пан, Пелинаш, Поручик, Мито, Чер Чемер, Иван Коприван, Горна Горчица, Катерина, Бокич и др.

Миряна Янакиева

Библиографията е изготвена от Аделина Германова

Смирненски, Христо (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) (Кукуш, 29.09.1898 – София, 18.06.1923). Завършва начално образование в родния си град през 1908. През септември същата година е изпратен в София при дядо си по майчина линия – свещеника Анастас Кръстев, и вуйчо си – поета хуморист Владимир Попанастасов (Пепо). До 1910 Смирненски учи в София, след което се връща в родния си град и завършва Кукушката прогимназия (1911). По време на Междусъюзническата война (1913) градът е опожарен и семейството му се преселва в София. През 1913 постъпва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, същевременно работи като продавач на вестници, а по-късно – в бригада по измерване на шосета и жп линии край Никопол. По примера на по-големия си брат Тома Измирлиев Смирненски започва да сътрудничи на хумористичния вестник „К’во да е“. Публикува още в списанията „Българан“ (на което е и член на редколегията от 1918 до 1922), „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Младеж“, вестниците „Сатър“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др. През 1917 заедно с приятели основава седмичното хумористично списание „Смях и сълзи“. Същата година напуска Техническото училище и постъпва във Военното училище в София. По време на Владайското войнишко въстание (септември 1918) Смирненски е сред юнкерите, изпратени срещу въстаналите войници. Потресен от кървавото потушаване на бунта, той напуска предсрочно Военното училище и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет (1918). Тежкото материално положение го принуждава да работи непрестанно: като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер, надничар. Изострената му социална чувствителност и обществените сътресения, на които става свидетел, го насочват към левите идеи. Все по-дейно се ангажира в работническите борби, а от 1921 е член на БКП. Участва в митинги, демонстрации и акции в подкрепа на бедните. През 1922 заедно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През пролетта на 1923 Смирненски заболява от туберкулоза, с която не успява да се пребори.

Първите публикувани творби на Смирненски – анекдотите „Иване“ и „Между ловци“ – излизат през 1915 във в. „К’во да е“.[1] Дебютира с хумористични текстове, които много скоро го правят популярен и предпочитан автор сред четящата публика. Ранни негови хумористични текстове от това време се откриват и в ефемерното списание на Хр. Бръзицов „Родна лира“. Смирненски е оставил блестящи образци във всички жанрове на хумористичната и сатиричната поезия и проза. Основен персонаж в ранните му творби е непрокопсаният столичен младеж. Умело съчетавайки комизъм и лиризъм, поетът пресъздава неговите бохемски подвизи, интимните му похождения и домогвания, разприте му с родители, учители, хазяйки, стражари. Героят на Смирненски се противопоставя на посредствената сивота и сериозност и утвърждава един светъл и оптимистичен възглед за живота. След поражението на България в Първата световна война хумористичните творби на Смирненски все повече се насищат със злободневна конкретика. Хуморът му започва да прелива в остра сатира. Публицистичният му талант се развива много бързо и дава впечатляващи плодове – фейлетоните „Политическа зима“, „Карнавална приказка“, „Политически калейдоскоп“ и др., в които откроява фалша на световната политическа сцена, чиито жертви са обикновените хора. Смирненски е и един от най-големите майстори на пародията в българската литература. Виртуозно пародира творби на Ив. Вазов, А. Константинов, К. Христов, П. Яворов, Т. Траянов, народната песен, вестникарските клишета, редица митологични, библейски и исторически образи и сюжети.

Още в някои от ранните си стихотворения („На търговците скубачи“, „Покупки за празниците“ и др.) Смирненски заявява критичното си отношение към поляризирането на обществото и духовната си съпричастност към бедните и онеправданите. Най-пълен израз това отношение намира в циклите „Децата на града“ и „Зимни вечери“. В тях поетът със забележителна яркост и силен хуманистичен патос пресъздава безизходната нищета и страданието на хората от низините, тежката им борба за хляба, тяхното безсилие и безнадеждност в полюсно разделения в социално отношение град. Основни герои в тези стихове са гаврошовците, старият музикант, малката цветарка, уличната жена, умиращото от туберкулоза момиче, работникът. Това не е познатата дотогава в българската литература плакатно-лозунгова пролетарска поезия, а е нов тип социална лирика, която разкрива конфликта на времето чрез личната драма на героите. Към този дял могат да се отнесат и част от прозаическите текстове на Смирненски („Босоногите деца“, „Очи“ и др.).

Копнежът по справедливост и човешко щастие води Смирненски до мечтата за революционно преобразование на света. Поетът интерпретира революцията като пречистващ огън, който ще донесе вечно щастие („Червените ескадрони“). Неин двигател са същите онеправдани и страдащи хора, изобразени в „Децата на града“ и „Зимни вечери“, но осъзнали несъответствието между мечтите си и действителността („Юноша“, „Пролетарий“) и обединени в един нов могъщ герой – пролетарската тълпа („Ний“). Революционните стихотворения на Смирненски са свързани с левите идеи и с победата на Октомврийската революция (1917), която отприщва мащабни социални движения в цяла Европа. Но поривът към радикално социално преобразование в лириката му надхвърля конкретния исторически момент, за да прерасне в обобщената идея за вечна правда и благоденствие.

В края на живота си Смирненски стига до дълбоки нравствено-философски прозрения, въплътени в шедьоврите „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. Това са страховити притчи – предупреждения за злото, което се крие в обществото и в човека и възпрепятства постигането на идеала. Чрез тях Смирненски изразява своето болезнено съмнение и скептицизъм по отношение осъществимостта на всяка социална утопия, включително и на заявената от него в революционните му творби. Със своята многозначност, многопластовост и философско-етическа дълбочина „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“ се нареждат сред върховите постижения на българската сатира.

Лириката на Смирненски е своеобразен синтез на наслоените до този момент литературни традиции (ботевската, вазовската, пролетарската, символистичната), основан на сложно отношение на приемане и същевременно оттласкване от тях. Тя се включва по оригинален начин в предметно-реалистичната тенденция в българската литература, водеща началото си от късния Дебелянов и намерила своето продължение в творчеството на Ат. Далчев, Ал. Вутимски, Е. Багряна, В. Петров, Ал. Геров и др. А бунтовните стихотворения на Смирненски, с оригиналното съчетание на революционно-апокалиптичното и лирическото начало, са предусет за появата на т.нар. септемврийска поезия на Н. Фурнаджиев и Ас. Разцветников.

През краткия си житейски път Смирненски поддържа близки отношения с редица видни хора на изкуството: карикатуристите Ил. Бешков и Ал. Жендов (самият Смирненски се увлича по карикатурата и показва завиден талант), писателите М. Вълев, Хр. Ясенов, Св. Минков (с когото редактира и издава „Календар Българан“, 1922), литературния критик Г. Цанев.

Превежда от руски език. Негови произведения са преведени на над 30 езика.

Други псевд.: Ведбал, Вилмон, Гаврош, Кямил ефенди, Орезам, Лорд Джеймс Шокинг, Нагел Смуглий, Хризантема, Денгубец, Окър Кокър, Йуда Добродушни и мн. др.

Андрей Ташев

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова (Книги от ... и Книги за ... ) и 

Велислава Маринова (Статии за ... )

Дебелянов, Димчо (Динчо) Вельов (Копривщица, 28.03.1887 – Демирхисар, дн. Сидирокастро (Валовища), Гърция, 2.10.1916). През 1896 баща му умира и семейството се премества в Пловдив при по-големия син Иван, който работи като пощенски чиновник. През 1899 той е назначен за началник на пощата в Ихтиман и цялото семейство се преселва там. Две години по-късно отново се връщат в Пловдив. Дебелянов учи в Пловдивската мъжка гимназия, а през 1904 се преселва в София и завършва с отличие Първа мъжка гимназия (1906). Работи като надничар и пресметач в Метеорологичната станция, докладчик във Върховната сметна палата, стенограф в Народното събрание и в Софийска община, репортер и коректор във вестниците „Ден“ и „Балканска трибуна“, пожаронаблюдател в резервата „Беглика“ край Батак. Поради липса на средства не успява да осъществи желанието си да учи в чужбина. През 1907 се записва студент в Софийския университет и в продължение на две години слуша отделни лекционни курсове по право и литература. Самостоятелно научава френски и руски език и успешно превежда от тях, а малко преди смъртта си изучава и немски, като сравнява оригинала на „Тъй рече Заратустра“ от Фр. Ницше с превода на М. Белчева. През Балканската война (1912) е мобилизиран в 22-ри пехотен Тракийски полк в Самоков като обикновен редник. От септември 1913 до март 1914 е в ШЗО в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. Участва в Първата световна война (от януари 1916) на Южния фронт. Убит в сражение и погребан в двора на църквата в Демирхисар. След 15 г. костите му са пренесени в Копривщица. През август 1934 на гроба му е издигнат паметник, изработен от Ив. Лазаров, който е един от шедьоврите на българската скулптура.

Пише стихове още като гимназист в Пловдив, но по-късно ги изгаря. Първото му публикувано стихотворение – „Кристална нощ. Стоя под гранките…“ – излиза в сп. „Съвременност“ през 1906. Сътрудничи още на списанията „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Из нов път“, „Оса“, „Отечество“, „Смях“, „Звено“, „Листопад“, „Барабан“, „Шантeклер“, на в. „Ден“ и др. Близко приятелство го свързва с Н. Лилиев, Л. Стоянов, К. Гълъбов, К. Константинов, Д. Подвързачов. Заедно с последния съставя и редактира „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910) – първата антология на българската поезия. А през 1914 е редактор (заедно с К. Константинов, Г. Райчев и Н. Янев) в сп. „Звено“, чийто главен редактор е Д. Подвързачов. Приживе не издава книга.

Първите му стихове са написани под силното влияние на П. П. Славейков и П. К. Яворов. Но много скоро Дебелянов намира своя собствен стил. Стремежът на Славейков към вътрешна хармония и Яворовият драматизъм, които го привличат, се запазват и в зрялата му лирика, но вече не като плод на подражателство, а като част от неговата собствена поетическа система. Дебелянов е един от най-добрите познавачи на модерната европейска литература, което е отразено и в поезията му: вплита в стиховете си множество скрити и преки цитати, образи, мота и посвещения от автори като Ш. Бодлер, П. Верлен, Фр. Жам, Е. А. По, Ал. Блок и др., които също оказват влияние върху развитието му като творец. Представител на символизма в българската поезия. По време на комунистическия режим (1944–1989), когато символизмът е заклеймен, принадлежността на Дебелянов към това модернистично литературно направление несправедливо е отричана или подценявана, въпреки че изследователите са единодушни, че стихотворения като „Миг“, „Отмината“, „Желание“ и най-вече единствената му поема „Легенда за разблудната царкиня“ без уговорки могат да се нарекат символистични. Отклоненията му от класическите щампи на символизма не означават непринадлежност към него, а приспособяване  към индивидуален поетически почерк и светоусещане. От увлечението му по символизма води началото си и стремежът му към съвършенство на художествения изказ. Лекотата и музикалността на стиха при Дебелянов достигат висоти, които единствено Н. Лилиев надминава.

Творчеството му е част и резултат от преориентацията на българската литература в началото на ХХ в., от изместването на художествения интерес към човека и неговите личностни проблеми. Неговият художествен свят, за разлика от този на П. П. Славейков, е затворен изцяло в рамките на субективните преживявания. А драматизмът в лириката му не е така силен и интензивен, както у П. К. Яворов, защото е смекчен от една елегично-меланхолична нотка. И Дебеляновият лирически герой е с „разнолика, нестройна душа“, чието раздвоение е великолепно пресъздадено в стихотворението „Черна песен“. Но въпреки външните прилики, това не са Яворовите „две души“. Конфликтът у Дебелянов не е така остър и болезнен, той е приглушен, омекотен, прокрадва се дори светла нотка, внушена чрез лекотата и музикалността на стиха. Димчо Дебелянов е поет на непатетичните жестове, на тихо-елегичните настроения. Лириката му е субективно-изповедна, което го сближава с Д. Бояджиев. Поетичният му натюрел определя и основния жанр на неговата лирика – елегията. Стихотворенията „Спи градът“, „Да се завърнеш в бащината къща“ („Скрити вопли“), „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Аз искам да те помня все така“, сонетът „Пловдив“ са връх в развитието на този жанр и се нареждат сред шедьоврите на българската поезия изобщо. В тях изповедният лиризъм достига най-високата си точка, чувството е най-успокоено, примирено и скръбно. Те са ключови в неголямото по обем творчество на Дебелянов не само заради жанровото, изразното и композиционното си съвършенство, но и защото в тях присъстват и своеобразно се преплитат основните теми на неговата поезия – самотата, споменът и любовта. Обичайното състояние на Дебеляновия лирически герой е самотата. Показателно е, че най-често той бива характеризиран със стиха „бродя аз – бездомен и самин“ („Спи градът“). Самотата е болезнена и нежелана за него. В стремежа си да се спаси от нея, той се отдава на спомена. Така самотата му се оказва „населена“. Спомените обсебват цялото същество на героя („Да се завърнеш в бащината къща“) или са в непрекъснат „диалог“ и конфликт с настоящето („Помниш ли, помниш ли тихия двор“), но винаги присъстват. Призовани да изтръгнат „аза“ от нерадостното настояще, те често преливат в мечти, така че границата между спомен и мечта се размива и изчезва. От тази перспектива е пресъздадена и любовта. В лириката на Дебелянов това чувство неизменно е един „светъл спомен“. Дори и в стихотворението „Аз искам да те помня все така“, където любовта се разгръща в настоящето, героят открива нейната ценност, когато я тълкува като бъдещ спомен. Въпреки че любовта у Дебелянов не е лишена от драматизъм и трагизъм, той я представя в много по-меки и нежни тонове в сравнение с П. К. Яворов и Д. Бояджиев.

Цикълът от шест военни стихотворения, които поетът пише на фронта, бележи нов етап в творческото му развитие. Запазвайки задушевния изповеден тон на предходната лирика на Дебелянов, тези стихове се отличават със своята предметна и реалистична образност, нехарактерна за произведенията му дотогава. Появяват се конкретни обекти: бивакът („Старият бивак“), землянката, реката, различни местности, свързани с военните действия („Нощ към Солун“). Лирическият „аз“ вече се чувства част от войнишката маса, означена като „ние“. Това не отменя самотата на героя, а я издига на ново ниво, прави я всеобща: „където всички са един и всеки все пак – сам“ („Прииждат, връщат се…“). Макар че са военни, тези стихове не са батални – в тях не е пресъздадена нито една битка, липсва опиянението от сраженията и войнишкия живот. Дори победата тук е „тиха“. По своя патос и внушение те са антивоенни, дълбоко хуманистични творби. Тази особеност най-ярко изпъква в стихотворението „Един убит“: „Той не ни е вече враг“. Военните стихове на Дебелянов поставят началото на нов етап в развитието на българската поезия, в който доминира предметно-психологическият изказ. Те вдъхновяват поети като Ат. Далчев и Ел. Багряна да поемат в тази посока.

Димчо Дебелянов е автор и на хумористични и сатирични стихотворения и разкази, които разкриват другото лице на нежния елегичен поет. Част от тях остро изобличават обществените и политическите нрави в тогавашна България. Има и творби, които с безгрижен и добродушен хумор осмиват някои човешки слабости и недостатъци. Тези текстове не са откъснати от „високата, сериозната“ лирика на Дебелянов. Връзката между тях е в изповедния тон и автобиографизма, който в хумористичните произведения преминава в самоирония.

Дебелянов превежда на български творби от Молиер, Ан. Франс, Ж. Мореас, П. Луис, С. Позняков, У. Шекспир (от рус.) и др.

Негови стихове са преведени на над 20 езика.

Псевд.: Аз, Амер, Субалтьор, Тафт Шприц, Ястреб, Amer, Frau, Sorge, А-р, Д. Д., Д. Д-в

Андрей Ташев (текст и библиография Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)

Вапцаров, Никола Йонков (Банско, 7.12.1909 – София, 23.07.1942). Роден е в семейството на Йонко Вапцаров, един от известните пирински комити, водач на чета, деец на ВМРО, силна и деспотична фигура. Майката Елена Вапцарова е чувствителна, образована и интелигентна жена, протестантка по вяра, завършила Американския колеж в Самоков. Чест гост на семейството е Пейо Яворов, който ще се превърне в един от най-важните поети за Вапцаров.

В ученическите си години Никола чете много, проявява жив интерес към литературата и техниката. Завършва прогимназия в Банско (1924) и гимназия в Разлог (1924–1926). През 1926, на 17 години, публикува във в. „Борба“ първото си стихотворение – „Към светли идеали“. Същата година по настояване на баща си кандидатства в Морското машинно училище във Варна. Истинското му желание е било да се занимава с литература, но не успява да се противопостави на бащата. През 1932 завършва ММУ, пътува като стажант-механик на кораб из Средиземно море, обикаля Александрия, Цариград, Хайфа, Кипър, под „едрите звезди над Фамагуста“ (стихотв. „Писмо“). Същата година при дипломирането Вапцаров произнася тържественото слово от името на випуска, което се запомня със съвсем нетържествената си остра критика към порядките в училището и към това, което чака випускниците отвън – „безрадостния пряпорец на безработните“ и „компромиси за хляб“. Връща се в родния си край и същата 1932 започва работа като машинен техник във Фабриката за хартия в с. Кочериново. Влиза в профсъюза там, изнася сказки, основава самодеен театър, и сам режисира и играе в над 20 постановки по класически автори. През 1934 се жени за Бойка Вапцарова.

Следващата ключова година в биографията и творчеството на Вапцаров е 1936. Уволнен от фабриката в Кочериново като „неблагонадежден“, той се премества в София. Семейството живее трудно, без работа, преживяват лична трагедия – губят първородния си син Йонко, починал няколко месеца след раждането си. Но през същата драматична година Вапцаров излиза от няколкогодишното си поетическо мълчание и започва да публикува стихотворенията, които влизат в личния му и в националния канон. Произведенията му започват да излизат в левия литературен печат, завързва литературни приятелства сред столичната лява интелигенция. Работи за кратко като машинист в мелницата на Бугарчеви, после като огняр в Държавните железници (1936–1938) и като машинен техник в Софийския екарисаж (1938–1940). От 1938 е член на Македонския литературен кръжок.

Остават му шест години, в които Вапцаров създава основния корпус от своето литературно творчество. През 1937 със стихотворението си „Романтика“ печели конкурса на сп. „Летец“ за произведение на въздухоплавателна тема. Радиодрамата му „Бент“, написана специално за конкурса на Радио София, печели втора награда, като първа не е присъдена. (Със спечелените пари, по спомени на близките му, успява да си ушие костюм – „с карирано сако и сив каша панталон“. С този костюм той е на процеса и с него е разстрелян.)

През този период, 1936–1939, са написани почти всички онези стихотворения, които влизат в първата му и единствена стихосбирка „Моторни песни“ (1940). Поканен е за главен редактор на „Литературен критик“, малко безлично литературно издание, и той успява за няколко броя да го изправи на крака. Последните две години от живота си се занимава изцяло с конспиративна дейност. През 1940 участва в т.нар. Соболева акция, по събиране на подписи за сключване на пакт за взаимопомощ със СССР. Арестуван е в Банско, където е пратен да агитира. Започва съдебен процес и го интернират за три месеца в Годеч.

Процесът може да бъде разгледан като литературно-политически, тъй като се завърта около стихотворението „Селска хроника“, намерено при обиска. В хода на делото Вапцаров неизменно настоява на статута си на поет и призовава един от най-авторитетните писатели по това време – Светослав Минков, да свидетелства пред съда и да „установи какви са моите стихотворения, каква е тяхната художествена стойност“. През октомври 1941 Вапцаров е оправдан, съдът е признал „Селска хроника“ за стихотворение, не за позив, и като че ли литературата е надхитрила цензурата. Но поетът вече е белязан от полицията и в оставащата му година живот вероятно всяка негова стъпка е следена.

В есента на същата 1941 Вапцаров е привлечен за сътрудник на военната комисия към ЦК на БРП(к) – тежка и рискована нелегална работа. Рано сутринта на 4 март 1942 поетът е арестуван. В продължение на четири месеца е разпитван в Дирекцията на полицията заедно с другите задържани и прави пълни самопризнания. Зад решетките възстановява по памет и записва в тефтера си „Байер“ и тетрадката „Сампа“ новите си стихотворения, останали вън от книгата му. Написва стихотворението „Прощално“ и първата строфа от „Предсмъртно“. По това време майка му търси среща с цар Борис III, праща молба за помилване, но без резултат.

На 23 юли 1942 към обед съдът прочита присъдата. Никола Вапцаров заедно с петима от задържаните се осъжда за „противодържавни деяния“ на смърт чрез разстрел. Няколко часа по-късно той дописва втората строфа на стихотворението „Предсмъртно“. Успява да се види за последно с майка си Елена и жена си Бойка. Към 21:00 часа на същия ден е разстрелян.

Вапцаров пише в различни жанрове. Заслужават внимание критическите му текстове, публикувани в пресата, отличаващи се с точна и стегната преценка, като „Театър и публика“, „За творчеството на най-младите“, рецензията му за книгата на Н. Марангозов „На повратки в село“ и др. Поемата „Влак“, стихотворенията „Врабчова сговорна дружина“ и „Машинист“ бележат неговия път в поезията за деца. Малко позната е споменатата вече радиопиеса „Бент“, спазваща всички характерни особености на „звуковата пиеса“: експресивна стилистика, специфичен, персонализиращ героите език, звукови ефекти и пр. „Очакване“ е втората му едноактана радиопиеса, коята затвърждава интереса към този нов жанр, появил се благодарение на радиото. Преди тях Вапцаров вече е написал триактната „Когато вълната бучи“ (1935). Но разбира се, поезията е тази, която разкрива в дълбочина таланта на Вапцаров и го превръща в незаобиколима фигура на българския лирически канон.

Стихосбирката „Моторни песни“ (1940) излиза подписана с бащиното му име Йонков. Вапцаров сам заплаща разходите по нея, голяма част от тиража е подарявана на приятели или пращана на писатели и работнически организации. Корицата е на Борис Ангелушев, избрана след приятелски „конкурс“ измежду четирима художници. Стихотворенията са разделени на четири цикъла – „Песни за човека“, „Песни за родината“, „Песни“ и „Песни за една страна“. Началното стихотворение „Вяра“ е написано специално, наместо въведение. Книгата е добре обмислена в своята цялост, изключително зряла, различава се значително от дебютните стихосбирки на негови съвременници. Новите усети на епохата за всеприсъствието на индивида във всички точки на света, за приближаването на този свят с една нова динамика (видени ясно в стихотворение като „Двубой“), сложният диалог между човека и машината – са все теми, които Вапцаров ще развива и задълбочава в следващите си стихове. Но критическото признание така и не идва, ако не се броят няколкото малки отзива и бележки предимно в провинциални или специализирани технически вестници, писани от приятели и колеги и често пъти неразбиращи поетиката му. Нито една рецензия не се появява в централния литературен печат. Дори сериозната лява критика по онова време не може да разпознае в своя съмишленик големия поет. Трийсетгодишният Вапцаров преживява дълбоко в себе си това, както може да се види от писмата до майка му.

Голямата лирическа самота на Вапцаров вече е започнала да му се случва приживе. Посмъртно му предстои една друга, каноническа самота. Дълги години поезията му ще бъде четена единствено през оптиката на социалистическия канон. По-късно в прочитите на изследователи като Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Сабина Беляева и др. Вапцаров ще започне да звучи в цялата си сложност и комплексност.

Стихотворенията, писани след излизането на „Моторни песни“ – „Антени“, „Кино“, „Хроника“, „История“ – започват големия разговор за мястото на човека в един тревожен свят, който никога вече няма да бъде същият. Четейки през контекста на 30-те и 40-те години на ХХ век, през усещането за един засилен обмен със света, през новите тогава медии (радиото, киното, кинохрониката, рекламите), можем да видим как Вапцаров по модерен начин въвлича този свят в собствената си поетика. Как сблъсква поетичния език с бързо овсекидневената терминология на новите машини и медии (кондензатори, антени, пропелери), също с конкретни документални хроники, киноцитати, марки (Круп, Байер, Викерс – в „Хроника“) и т.н. Наблюдава се една впечатляваща синхрония между събитие и интерпретация, актуалното влиза веднага в режим на осмисляне. Култът към новото и бързото му тривиализиране, фалшивата романтика, проблематичното битие на поезията в една нова „епоха на техническа възпроизводимост“ (В. Бенямин) и „епоха на дива жестокост“ (Вапцаров) – са сред важните теми на тази поезия.

Може би най-силно и кондензиращо всичко това е стихотворението „История“. Цялото противоречие на света и идеологиите, включително лявата, са вплетени тук и изправени срещу най-важния въпрос – какво се случва с човека и неговата „мъка ненаписана“. Екзистенциаланата лична и колективна самота, указана в стихотворението, което предвижда едно бъдеще без усет за простата човешка драма, с поети, улисани „във темпове и във агитки“, е болезнено точен профетизъм за идващото време.

Четенето на Никола Вапцаров в широкия контекст на случващото се в света и световната литература на 30-те – 40-те години на ХХ век ни дава представа за универсалното звучене на неговата поезия, без да пренебрегваме социалното и идеологическата оптика, но минавайки и отвъд нея.

Стихотворенията му са преведени на повече от 40 езика. Носител е на Почетната световна награда за мир, дадена му посмъртно през 1953.

Псевд.: Николай Боен, Н. Йонков, Н. В.

Георги Господинов

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)

Станев, Емилиян (псевд. на Никола Стоянов Станев), (Велико Търново, 28.02.1907 – София, 15.03.1979). Започва образованието си в родния си град, от 1922 учи в Елена, завършва гимназия във Враца като частен ученик (1928), за кратко изучава живопис в Художествената академия в София, следва финанси и кредит в Свободния университет в София. До 1944 работи в администрацията на столичната община, през 1945 е управител на ловното стопанство в с. Буковец, от 1950 завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“. През 1971–1981 е народен представител в VI и VII Нар. събрание, от 1974 е академик, получавал е многобройни награди и държавни отличия за творчеството си (вкл. Димитровска награда, 1964).

Дебютира с разказа „Срещу Великден“ (библ. „Книга на книгите“, 1931). Сътрудничи на сп. „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Българска мисъл“, „Кооперативна защита“, „Ловец“, „Завети“ и др. и на в. „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“, „Дъга“ и др.; след 1944 – на основните периодични издания.

Емилиян Станев е един от класиците в българската проза, новатор в жанровете на философския и историческия роман, анималистичната проза и социалната белетристика. Произведенията му са белязани с дълбок вътрешен драматизъм и осмислят битието като низ от конфликтни ситуации, поставящи човека всеки миг пред морален избор. Следвайки диалогичните принципи в прозата на Достоевски, фокусира сблъсъка между доброто и злото, но и проблематичността на отговора какво е добро и какво – зло; осмислянето на човека като осъден да преживява в себе си раздвоението между нравствената мяра и бесовете на страстта; противоречията между социалното и моралното, между тленното и вечното; сковаващата мощ на социума и постигането на духовна свобода като единствената смислена алтернатива; конфликта между личността и историята; търсенето на траен смисъл и трансцендентална перспектива като трагичен императив в човешкия живот, но и като единствено възможната възвисяваща го духовна енергия; историческите и религиозните конфликти, обусловили националната ни съдба; отчуждението на човека от природното и естественото като следствие от цивилизацията и техническия прогрес. За Станев няма лесни и еднозначни решения, няма линейна последователност от причини и следствия, няма авторитети, които да не могат да бъдат оспорени и подложени на съмнение. За него смисълът на творчеството е да се постигне многопластова и поливалентна картина на битието, видяно от различни гледни точки, различими преди всичко от моралната мяра, с която се възприемат човешките отношения.
Развитието му като писател търпи определена жанрова еволюция – от късия разказ през повестта към широкото епично платно на „Иван Кондарев“ и до сгъстената, съсредоточена върху трансцеденталното философска проза. В творческата му биография тематично могат да бъдат обособени няколко смислови ядра.

Станев е сред най-добрите анималисти в българската проза – неговите ранни анималистични разкази проблематизират мястото на човека в околния свят и неговото отношение към природата и същевременно универсализират и извисяват ценностно самото понятие за природното, дивото и атавистичното. Паралелно с анималистичните разкази той започва писателската си кариера и с разкази за малкия човек, смазан от житейските обстоятелства и превърнат в тяхна марионетка, лишен от воля за промяна и следващ едно сиво, жалко ежедневие, което обезсмисля неговия живот. Героите от първата му книга, „Примамливи блясъци“ (1938), най-често провинциални еснафи, лишени от въображение и воля за живот, са обрисувани дистанцирано и безпощадно – и като жертви на самите себе си, на собствения си егоизъм, малодушие и безверие, и като жертви на една изгубила ценностните си критерии обществена действителност; жертви на баналността, произведена от собственото им общо живеене.

Един от върховете в прозата му – и изобщо в българската проза – е новелата „Крадецът на праскови“, в която се сблъскват любовта, пренебрегнала всички норми и условности, и ограниченият, догматично скован социум, който прави тази любов невъзможна и предпоставя нейната гибелна развръзка.

Писан цели 14 г., романът „Иван Кондарев“ се превръща в събитие още при излизането си (1958) и поражда спорове, които не са стихнали и до днес. Причината е неканоничното, диалогично и реализирано чрез конфликтни гледни точки епическо пресъздаване на един емблематичен за социализма, героизиран многократно исторически период – Септемврийското въстание от 1923 г. Историята е осмислена не само като продукт на социални необходимости, но и като сблъсък на личностни представи и съдбовни избори, които могат да бъдат оценявани единствено по устойчивостта на техните морални критерии. Никой от героите не е пощаден, нито въздигнат за сметка на другите – включително и Иван Кондарев, чийто образ въпреки многото тенденциозни критически тълкувания ясно показва утопичната визия, схоластичната природа и приоритета на идеологическата целесъобразност над моралните ценности у типичния за това време български комунист.

Повестите „Легенда за Сибин, преславския княз“ и „Тихик и Назарий“ и романът „Антихрист“ образуват своеобразна трилогия, която се стреми да осмисли както историческите колизии, предопределили националната ни съдба, така и конфликтите между индивида и общността – и скритите под тях страсти на духовните търсения в стара България, богоборчеството и боготърсачеството, стимулирани от импулса на човека да осмисля битието си не само в реални и прагматични, но и в трансцедентални и мистични категории. Исторически по тематика и свързани с един граничен период от българската история, те недвусмислено са философски творби.

Особен акцент в творчеството на Станев поставят някои късни разкази като „Вълкът“, „Язовецът“ и преди всичко „Скот Рейнолдс и непостижимото“, в които писателят изразява скепсиса си относно бъдещето на съвременния свят, който в своя тесногръд рационализъм и стремеж към овладяване на природата подготвя собствената си гибел.

В далеч по-символен и универсален план същия конфликт е развит в последната му недовършена творба „Насън и наяве“, разиграваща драмата между учения Артър Вагнер и неговото многопластово, сатанинско алтер его – Черния.

Специфичен дял от творчеството на Емилиян Станев съставляват приказките и разказите за деца, които той пише и издава през целия си живот. Основните негови творби са превеждани многократно – на повече от 20 езика.

Едвин Сугарев

Библиографията е изготвена от Аделина Германова (Книги от... и Книги за...) 

и Велислава Маринова (Статии за...)

Славейков, Пенчо Петков (Трявна, 27.04.1866 – Брунате, Италия, 28.05.1912). Най-малкият син на видния възрожденски писател и общественик Петко Рачов Славейков. Има четирима братя и две сестри, братята му Иван и Христо Славейкови са политически дейци от Демократическата партия. Пенчо Славейков учи в Трявна, Стара Загора, Сливен, Велико Търново, София, Пловдив. На 22-годишна възраст при нещастен случай се разболява тежко и носи последиците до края на живота си. От 1892 до 1898 е студент по философия в Лайпцигския университет, където негови преподаватели са изтъкнати учени като Вилхелм Вунд и Йоханес Фолкелт. Председател е на Българското студентско академично дружество и извънреден член на Лайпцигското литературно дружество. След завръщането си в София през 1898 става действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия. През 1901 постъпва на работа като поддиректор на Народната библиотека. Сътрудник и редактор е на сп. „Мисъл“ през целия период на съществуването му (1892–1910). Той е централна фигура и неоспорим авторитет в създадения от д-р Кръстев литературен кръг „Мисъл“, в който членуват също П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров. През 1903 започва продължилата до края на живота му връзка с вярната му спътница Мара Белчева, вдовица на Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. От март 1908 до февруари 1909 П. П. Славейков е директор на Народния театър, чиято трупа през септември 1908 води на успешно турне в Македония (Битоля, Прилеп и др.). За краткия период, в който е начело на театъра, Славейков съществено допринася за модернизирането на тази важна културна институция, отстоявайки нейната независимост от политически намеси. През 1909 се връща на работа в Народната библиотека. През пролетта на същата година заедно с проф. Васил Златарски е командирован в Русия с две задачи – пренасяне костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов и участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. В началото на март 1911 отново заминава в командировка в няколко града: Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим. Целта е да се запознае с развитието на библиотечното дело. Остава на поста директор на Народната библиотека до 1911, когато новоназначеният министър на просвещението Стефан Бобчев го уволнява. Причината е публикуваното година преди това Отворено писмо до делегатите на организирания от Бобчев Славянски събор в София, в което Славейков остро се противопоставя на политиката на инициаторите на събора. Тези събития обуславят решението му да напусне окончателно България. На 24 август 1911 заминава за Цюрих, където го чака М. Белчева. Живеят в няколко града в Швейцария – Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, а след това се отправят към Италия. След кратки престои в Лугано, Рим и Флоренция решават да заживеят в малкото градче Брунате над езерото Комо, където пристигат през пролетта на 1912. Съвсем скоро след установяването им там, на 28 май по стар стил или 10 юни по нов стил, Славейков издъхва. През 1921 костите му са пренесени и погребани в България.

Първата публикувана стихосбирка на П. П. Славейков е „Момини сълзи“ (1888). Стихотворенията в нея носят силния отпечатък на Хайневото влияние върху младия поет, който по-късно се отрича от тази своя юношеска поезия. Затова за негов същински дебют може да се смята първа книга от стихосбирката „Епически песни“ (1896), тъй като именно с нея П. П. Славейков заявява идейните и стилови черти на поезията си, с които ще се открои в българското литературно пространство. През същата година дебютира като литературен критик с отпечатаната във в. „Знаме“ статия „Един стар херой“. Тя е посветена на Вазовия роман „Нова земя“ и е израз на разрива на Славейков и кръга „Мисъл“ с Патриарха на българската литература. Втората книга на „Епически песни“ излиза през 1898 под заглавие „Блянове“, а през 1902 е отпечатана стихосбирка със заглавие „Епически песни“ в тираж от 13 бройки – жест, който изразява презрението на поета към лесната популярност, а също и неговото самочувствие, че творбата му е само за малцина избрани. Останалите книги, които П. П. Славейков публикува приживе, са третото издание на „Епически песни“ (1907), цикълът от лирически миниатюри „Сън за щастие“ (1907), мистификационната антология „На Острова на блажените“ (1910), преводната антология „Немски поети“ (1911) и поемата „Кървава песен“, част I и II (1911).

Като централна фигура в първия по рода си в следосвобожденска България литературен кръг „Мисъл“ П. П. Славейков има неоценим принос за насочването на новата българска литература по европейски път на развитие и за издигането ѝ до най-високите критерии за художествено творчество. Ключово място в произведенията му заемат темите за изкуството като висша реалност, за избраническата мисия и абсолютната вътрешна свобода на твореца, за неподвластието на красотата на обществена присъда, за съзнателното приобщаване на личността към духовните корени на битието. Емблематични творби, свързани с тези теми, като философските поеми „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Микеланджело“, „Успокоений“, са поместени в сборника „Епически песни“ и техни герои са едни от най-значимите творци в историята на европейското изкуство. Към философските поеми се отнасят също „Фрина“ и „Симфония на безнадеждността“. На идеята за преобразяващата сила на изкуството е израз поемата „Луд гидия“ от същия сборник. Поеми като „Ралица“ и „Бойко“, традиционно и донякъде ограничено определяни като „битови“, отразяват склонността на поета към психологическо проникване в сложността на човешките характери. Много важна част от наследството на П. П. Славейков са неговите творби върху образи и мотиви от народната песен (поемите „Неразделни“, „Чумави“ и др.). Разбирането за фолклора като неизчерпаем източник на поетически форми, в които модерният творец може да вложи ново съдържание, съответстващо на търсенията на неговото време, е основен момент в литературната идеология на кръга „Мисъл“. Предговорът към „Епически песни“ е очерк за измисления поет Олаф ван Гелдерн. Името е съчетание от това на героя от Хайневата поема „Рицарят Олаф“ и от моминското име на майката на Хайне – Бети ван Гелдерн. Родното място на измисления поет е Грасдорф, калка на името на Славейковата родна Трявна.

Ако в „Епически песни“ на поетически език са изказани новаторските виждания на Славейков за качествата, на които трябва да отговаря една стойностна национална литература, то в „Сън за щастие“ поривът към идеал и към живот, отдаден на духа, е представен като съкровен вътрешен опит на индивидуалната личност, на аза. Според литературния историк и критик Боян Пенев в тази книга са събрани „най-тихите песни“ на поета. Част от нея са най-съвършените любовни стихотворения на Славейков, както и шедьоври като „Ни лъх не дъхва над полени“, „О, има тих вълшебен край“, „Во стаичката пръска аромат“, „На гроба ми изникна щат цветя“, „Спи езерото“, „На пладне срещнахме се ний“, „Докле е младост“, „Самотен гроб в самотен кът“.

Пенчо Славейков е творец с високо съзнание за културна мисия. Посвещава живота си на своя идеал за издигане на качеството на българската литература. „На Острова на блажените“ е неговата книга, в която този идеал намира най-оригиналното си въплъщение. Тя е рядко срещана по своя замах литературна игра. Претендира да е антология от произведения на 17 поети и 2 поетеси от несъществуваща страна, наречена „Остров на блажените“, но исторически и географски силно напомняща за България. „Съставителят“ на антологията П. П. Славейков се представя като „преводач“ на включените в нея произведения. Присъщото за мистификацията „прикриване на авторството“ тук е щедро компенсирано в илюстративната част на изданието: от всички портретни скици на измислените островни поети, нарисувани от художника Никола Петров, гледа ликът на Пенчо Славейков, а от портретите на двете поетеси – на Мара Белчева. За изковаването на причудливите и все пак с лесно разпознаваеми славянски корени имена на поетите (Боре Вихор, Видул Фингар, Велко Меруда, Стамен Росита, Тихо Чубра, Иво Доля, Бойко Раздяла, Силва Мара и др.) е използван сборникът „Български народни песни“, събрани от Д. и К. Миладинови (1861). Един от най-обсъжданите от литературната критика въпроси е кои действителни автори се крият зад измислените островни поети. В биографиите им, също написани от П. П. Славейков, се откриват елементи от житейските истории на редица български и чужди творци, след които Хр. Ботев, П. Р. Славейков, Ал. Константинов, П. К. Яворов, Хайне, Ницше и др. Иво Доля е островният двойник на самия Пенчо Славейков. На негово име в антологията са включени стихотворенията „Богоборец“, „В църква“, „Химна“, както и ключовите Славейкови творби „Жрец на живота“, „Баща ми в мен“ и „Псалом на поета“. В тази изключително оригинална книга авторският аз е символично пожертван, но в същото време е умножен до степен да „поеме“ цяла една национална литература с жанровото ѝ многообразие и етапите на историческото ѝ развитие.

Самият Пенчо Славейков смята за венец на своето поетическо дело незавършената си поема „Кървава песен“, посветена на Априлското въстание. Замисля я още през 1893 по време на следването си в Лайпциг. От 1906 до 1910 печата откъси от нея. През 1911, макар и недовършена, поемата е публикувана в самостоятелно издание, а през 1913, вече посмъртно, е издадена под редакцията на д-р Кръстев. Заради тази творба шведският писател и член на Нобеловия комитет Алфред Йенсен внася на 30 януари 1912 предложение нейният автор да бъде удостоен с Нобелова награда за литература. Но няколко месеца по-късно Славейков издъхва и Нобеловият комитет не разглежда предложението на Йенсен, тъй като Нобеловите награди не се присъждат посмъртно. За да се разбере по-добре значението на тази Славейкова творба, важно е да се има предвид, че въпросът за възможностите на поезията да моделира историята остро занимава българската културна общественост в годините след Освобождението. Знак за това е изразеният от редица тогавашни хора на перото копнеж по появата на истински национален епос, който да осмисли и увековечи трагичния опит от освободителните борби. Тъкмо такъв е замисълът на Славейковата „Кървава песен“, определена от д-р Кръстев като „една грандиозна национална епопея, която няма равна на себе си не само в славянските литератури“.

Освен на изброените поетически книги, Славейков е автор на множество литературнокритически и публицистични статии, очерци за български и чужди писатели, малко на брой, но великолепни пътеписи, писма. Този дял от творчеството му разкрива мощна реторическа дарба и изключително владеене на българския език с всичките му стилистични пластове. Сред най-важните му статии са „Българската поезия“ (от две части с подзаглавия „Преди“ и „Сега“), „Душата на художника“, „Българската народна песен“, „Народните любовни песни“, „Език и култура“ и др.

Значението на Пенчо-Славейковото дело се измерва и по оценката за него от страна на българските творци от неговото и следващите поколения. Достатъчно е да се припомни, че с неговата фигура като въплъщение на представата за културен мисионер и духовен авторитет диалогизират едни от най-ярките представители на следващите етапи в историята на българския литературен модернизъм като Димчо Дебелянов и Гео Милев.

На негово име от Светлозар Игов е учредена литературната награда Дъбът на Пенчо.

През 1904 в Лондон е отпечатан съставеният от П. П. Славейков сборник с български народни песни и пословици „The Shade of the Balkans“ („Сянката на Балкана“). През 1909 в Прага под заглавие „Коледари“ излиза поетически сборник в превод на чешки, а през 1912 – и два сборника на шведски, преведени от Алфред Йенсен – писателя, предложил Славейков за Нобелова награда.

Сред преводите на Славейков са поемата „Демон“ от М. Ю. Лермонтов (съвместно с Ал. Константинов), „Антигона“ от Софокъл, „Кога ний, мъртвите, възкръснем“ от Х. Ибсен (съвместно с д-р Кръстев и И. Димитров), „Ромео и Жулиета“ и „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир (съвместно с П. К. Яворов), „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте. Заедно с М. Белчева превеждат „Тъй рече Заратустра“ от Фр. Ницше, като една част е публикувана в „Мисъл“ през 1905, а пълният текст излиза в самостоятелно издание след смъртта на Славейков, през 1915.

Псевд.: Мимо Мартов, Райко Райков, П. Детелинов, Ферхад Меддахи, П. Айдонидис, Б. Иванов, Сл. П. Петков, Олаф ван Гелдерн

Миряна Янакиева

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)