Ана Карима

Карѝма, Ана (псевд. на Ана Тодорова Велкова) (Бердянск, Украйна, 1871 – София, 6.03.1949).[1] Неин баща е Тодор Велков – войвода на чета през 1875 и участник в Руско-турската война. Майка ѝ е украинка. След Освобождението (1878) Ана учи в Шумен и Варна, а гимназия завършва в София. През 1888 се омъжва за Янко Сакъзов, но по-късно се развежда. Фактът, че семейството ѝ се разпада, налага тежък отпечатък въху творчеството ѝ, върху тематиката и образите. Работи като учителка в Шумен, Плевен, Одрин, а през 1916 открива първото женско търговско училище в България. Карима е една от видните деятелки за женско равноправие в България. Основателка е на Софийското женско образователно д-во „Съзнание“, което се бори за допускане на жените до университетско образование. Тя е първата председателка на Българския женски съюз (1901) с печатен орган в. „Женски глас“. През 1908 основава нов Съюз на напредничавите жени – с орган в. „Равноправие“. Съставът е от интелектуалки, а насочеността на дейността – просветно-феминистка. Карима обикаля страната и изнася сказки по „женския въпрос“. През войните (1912–1918) се отдава на благотворителност. През Балканската война е самарянка на фронта. През 1921 в Народния театър се чества 30-годишната ѝ литературна и обществена дейност. След Септемврийското въстание (1923) и Априлските събития (1925) е подведена под съдебна отговорност по ЗЗД. Дава на Анри Барбюс материали, с които разобличава правителствения терор. Той използва данните в книгата си „Палачите“, която Карима превежда на български език. Редактира списанията „Почивка“, „Нова струя“, вестниците „Женски глас“, „Равноправие“, „Българка“ и „Повик“.

Първия си разказ „Обикновена история“ Ана Карима отпечатва в сп. „Ден“ през 1891. В рамките на биографията ѝ трябва да се откроят Юбилейното честване на 30-годишната ѝ литературна и обществена дейност през 1921 и взаимоотношенията ѝ със сп. „Мисъл“. Честването се провежда в Народния театър. Интерес представляват поздравителните адреси от Министерството на Народната просвета в лицето на министър Стоян Омарчевски и от Иван Вазов, който отбелязва: „За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна.“ Нататък той подчертава трудолюбието, жизнеността и енергичността на А. Карима. В скромния сборник от честването може да се прочетат телеграми от женски организации от цялата страна, показващи популярността на Карима във феминистките среди. Известни български поетеси ѝ посвещават стихове. Сред тях са Санда Йовчева, Дора Габе, Мара Белчева.

От гледна точка на литературната история представляват интерес конфликтните отношения на писателката с кръга „Мисъл“. Списание „Мисъл“ отпечатва нейни произведения, което означава, че те са удовлетворявали високите естетически изисквания на редакционната колегия. Като примери могат да се посочат разказите „Снежинки“, „Еднодневка“, „То бе по-силно“, „Янин извор“ (изграден върху народни мотиви), които се появяват в периода 1902–1903. През 1904 в „Мисъл“ излиза нейна бележка за превода от руски на Чеховата „Вишнева градина“. Отличава се с точност и детайлност, тъй като тя владее отлично езика. В публикувания пак в „Мисъл“ очерк под заглавие „В тренът“ П. К. Яворов описва с ирония своята среща с Карима, която изобразява карикатурно, нарушавайки на места добрия тон. Обект на подигравка са както външността ѝ и нейните маниери, така и дейността на писателката за женско равноправие. Този факт не е пренебрегнат, когато през 1905 тя започва да издава сп. „Нова струя“: „предимно за борба с тогавашната котерийност около сп. „Мисъл“. От четворката „Мисъл“ Карима поддържа по-близки отношения с П. Ю. Тодоров – навярно заради „по-мекия и деликатен характер на писателя“.

Трябва да се отбележи и че през 1912 в сп. „Българска сбирка“ под псевдонима Самуров Карима излиза с рецензия за „В полите на Витоша“. В нея Яворов е уличен в плагиатство, като са посочени съвпадения с драмата „Добрият хайдутин“ от А. Узунов. В пътните бележки „В Париж. Скици“ (1905) Карима отново се прицелва в Яворов, когото подлага на остра критика, граничеща с гротескност.

Творчеството на Карима е голямо както в количествено, така и жанрово отношение. Сред безспорно стойностните ѝ творби са разказите, създадени на фолклорна основа. Това е друга допирна точка с П. Ю. Тодоров . По-обемните форми (напр. романът „За свободата“) са насочени към историята. В романа автобиографичните елементи са видими. Гледната точка към процесите в обществото след Освобождението е нетрадиционна. Водещи мотиви са тези за чужденеца, за развихрилата се корупция сред чиновничеството, за отмъщението. Липсва русофилско отношение към освободителите.

В творбите, засягащи проблемите на жената в обществото, А. Карима разработва въпроси като женската самота, страха от житейски провал, монотонното съществуване. Изобразяват се семейства, които се намират в криза. Характерни за произведенията са слабостите в стила. Финалите оставят впечатление за незавършеност и за липса на въображение и перспектива. Водещи образи са тези на жената, прикриваща своята „женска природа“, за да изглежда силна, но и на жената със студено сърце, неспособна на откровени чувства.

В драматургията си писателката е изцяло обърната към феминистката идея. В повечето ѝ пиеси откъсването на жената от ежедневното, от рутината е мимолетно; персонажите ѝ често остават при навика, неспособни да променят живота си. Откриват се подражания на „Нора“ от Х. Ибсен и на А. П. Чехов, чиито герои често имат колебливо поведение. Същият модел се наблюдава и в може би най-стойностната ѝ творба – романа „Ирина“. Любовният триъгълник е неразрешим и историята завършва със смъртта на героинята. Сантименталността, с която е белязано творчеството на Карима, е типична за времето и отговаря на читателския вкус. Три нейни пиеси – „Подхлъзнала се“ (1901), „Загубен живот“ (1907) и „Над зида“ (1912), са поставени на сцената на Народния театър. Друга – „В балканах“, е написана на руски език и е играна в Санкт Петербург.

Ана Карима пише и детски пиеси, редактира първото издание на съчиненията на А. П. Чехов в България. Побългарява украински драми.

Независимо от слабостите на творбите ѝ писателката не може да бъде причислена към „маргиналната литература“.

Псевд.: Вега, А. Самуров, Мамин

Емилия Алексиева