Ангел Каралийчев

Каралийчев, Ангел Иванов (Стражица, 21.08.1902 – София, 14.12.1972). Завършва гимназия в Търново (1921). Работи известно време в Стражишката община, следва химия в Соф. унив., завършва дипломация в Свободния унив. в София (1928). За пръв път публикува  в сп. „Ученическа мисъл“, издавано в Русе (1919)  стихотворението „Орелът“, подписано А.К. През 1928 излиза революционната му поема „Мауна лоа“, през 1925 – сборникът с разкази „Ръж“,  също и първата му книга за деца „Мечо“. Каралийчев започва писателската си дейност като сътрудник на сп. „Нов път“, в което печата първите си разкази, включени по-късно в сборника „Ръж“. Печата и в сп. „Червен смях“, „Чернозем“, „Българан“ и др. След честването на 10 години от смъртта на Пейо К. Яворов, четворката – А. Каралийчев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев напускат списание „Нов път“. След 1925 Каралийчев сътрудничи на сп. „Златорог“, „Българска мисъл“, „Венец“, „Детска радост“, „Светулка“, „Кооперативна просвета“. През 1932–1944 е редактор на литературната страница на сп. „Кооперативна просвета“. Редактор (1947–1952) в издателство „Народна младеж“, през 1952 във в. „Литературен фронт“, в периода 1952–1969 – в издателство „Български писател“. След Втората световна война творческата му дейност е насочена предимно към децата и юношите. Каралийчев е автор на книги за деца – оригинални приказки, разкази, авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. След 9.09.1944  активно участва в литературния живот, сътрудничи на почти всички периодични издания, работи като редактор в издателство „Народна младеж“ (1947–1952), във в. „Литературен фронт“ (1952–1953) и в издателство „Български писател“ (1952–1969). Автор е на повече от 20 книги за възрастни и на 15 книги за деца – оригинални приказки, разкази, както и преразказани приказки – български и чужди. Съставител е на сборниците „Приказки“ (1933, 1943), „Народна кооперативна читанка“ (1934, съвместно с Никола Монев), „Кандило пред иконата. Отбрани разкази за български писатели“ (1938). Превежда произведения на Лев Н. Толстой, Антон П. Чехов и др. Преразказва „Приключенията на Барон Мюнхаузен“ (1955, 1962, 1967, 1990) от Рудолф Ерих Распе.

Първата му книга „Мауна лоа“ (1923) е до голяма степен подражателна и издържана в революционния патос на поезията на  Владимир Маяковски. Разказите, събрани в сб. „Ръж“ (1925), го открояват като един от „септемврийските писатели“. Авторът отразява „бунтовното време“ на Септемвриийското въстание от 1923 и кървавото му потушаване.  Каралийчев  пресъздава този „тъмен стон“ и „черни угари“ през импресията и баладичността. Тук диша и родният край, и природата, и вселената, които жалят за безименните жертви. Любимите Каралийчеви персонажи – месечината, нощта, притчата за белия и черния овен характерно са вплитане на детското в поетичните инвенции на възрастния. Неслучайно Елин Пелин казва, че той пише за възрастните като за деца и за децата, като за възрастни. Сборниците „Лъжовен свят“, „Имане“, „Жълтици“, „Росенският камен мост“ дават основание на Михаил Арнаудов в своето изследване „Психология на литературното творчество“ (1931) да опредили стила и поетиката на Каралийчев като „магически реализъм“. Това е прецедент като определение в българската литература. Каралийчевият пласт на религиозното също е специфичен. В разказите му като че ли нимбът покрай главите на Бог и Свети Петър е невидим. Авторът може да се шегува с историята, че ботушът на Господ тече или, че Господ ще слезе сред хората да си купи солчица. Но това  не е светотатство, а едно отношение пълно с умиление пред този магически свят, където светците са равнопоставени със селяните. Това е съпътствано и от едно хитровато намигване, характерно както за детското лукавство, така и за прагматизма на българския чoвек от селото. Това  смешение на сакрално и битово изпълва цялото творчество на писателя. Съществен дял от творчеството на Каралийев заемат произведенията му за деца.  В декемврийската книжка на сп. „Детска радост“ (1923) е публикувана неговата първа приказка „Черното дяволче“, а през месец януари 1925, пак там е поместена най-популярната му приказка „Житената питка“. През същата 1925 излиза и първият му сборник за деца „Мечо“, с илюстрации на Илия Бешков. Към литературата за деца го привлича Ран Босилек, а за издаването на „Мечо“, Дора Габе го насърчава да събере 7 разказа. Своеобразието на неговия талант – поетично повествование, богато въображение, образен език – го налагат като един от най-изтъкнатите представители на българската литература за деца. Авторизирани приказки и легенди, разкази, в които нравствено-етичната проблематика е подчинена на идеята за доброто като смисъл и цел на човешкия живот, представят писателя като сладкодумен разказвач, за когото светът на детето е и си остава свободно творческо пространство, освободено от всякакви полититически съображения. Лирико-експресивният слог, образният език и психологическата мотивираност превръщат Каралийчев в един от най-талантливите творци в българската литература за деца. В повестта „Ането“ (1938) авторът през приключенската фабула говори за детските страхове, а в „Тошко африкански“ (1940) детството е видяно през пакостите и хумора.

А. Каралийев е Народен деятел на културата (1972). Посмъртно е носител на Почетна грамота на името на Ханс Кристиан Андерсен (1974).

Творби на Каралийев са преведени на повече от 60 езика.

Псевд.: Акакий Акакиевич, Илия Чернев, Каралийката, Кент, Множко Гладнев, Пчела № 2, Шонерман, А. К., А. К-в, Ангел К., А. Соколов и др.

Росица Чернокожева

Библиографията е изготвена от Диана Ралева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)