Ваня Петкова

Петкова, Ваня (рождено име Ивана Петкова Петкова) (София, 10.07.1944 – Първомай, 26.04.2009). Завършва гимназия в София (1962) и славянска филология с втора специалност немска филология в Софийския университет (1967). Редактор в сп. „Славейче“ (1966–1968), кореспондент-преводач в българското посолство в Хартум, Судан (1969–1972), редактор във външния отдел на в. „Литературен фронт“. Специализира испански език и литература в Института за  чужди езици „Хосе Марти“ в Хавана, Куба (1974–1978) и арабски език в Дамаск (1989–1991). Редактор в отдел „Поезия“ (1978–1990) на сп. „Съвременник“.  Редактор и кореспондент във в. „Литературен фронт“ и „Работническо дело“. Последните години от живота си работи като кореспондент във в. „Труд“. Член на Съюза на българските писатели, на Съюза на преводачите в България и на Съюза на българските журналисти. Ваня Петкова е автор на 40 стихосбирки, басни, няколко романа, между които и документално-публицистичната книга за Куба „Венсеремос“ (1980).

За първи път печата есе и стихотворение през 1957 във в. „Средношколско знаме“. Сътрудничи на почти всички периодични издания, излизащи до 90-те години. Дебютната ѝ книга е „Солени ветрове“ (1965). Поезията на В. Петкова се отличава с подчертана виталност, оригинална тематика и образност. В първите си стихосбирки поетесата взривява традиционните представи за благопристойна и нравствена творческа позиция. Стреми се да утвърди в поезията си еротичното начало в любовта и свободното човешко общуване, но свързани с личната отговорност към хората (стихосбирките от 1967 „Куршуми в пясъка“ и „Грешница“). Събрала полюсите на критическите оценки – от гневно отрицание до възторжена апологетика,  Петкова създава смут в литературнокритическите среди. За писането ѝ Енчо Мутафов твърди, че поетесата говори истини, които не смайват, но имат свое вътрешно горене и като начин на чувствителност са неповторими по свой начин. В друга рецензия Драган Ничев отбелязва, че не можеш да бъдеш новатор там, където други с трясък са се провалили чрез еротичните си литературни упражнения. „Грешница“ се явява  най-яркият синтез на поетичните ѝ тежнения от онова време, но и в „Привличане“ (1967) акцентите в лириката ѝ са вече ясно оформени.  „Грешница“ е показателна за стремежа на новата женска лирика да намери свое свободно пространство, да протестира срещу полагането ѝ в определени традиционни схеми; показателна е и за радикалната патетика на поетесата.

Стиховете на В. Петкова за любовта възпяват еротичната връзка между хора, разделени от граници и предразсъдъци, цвят на кожата, но обитаващи обща планета. Морето в нейните творби е праизточник на живота, край който лирическата героиня става „мигом първата жена“. В стихосбирката „Синята книга“ (1980) поетесата задълбочава своето „потъване“ в морското пространство, където образът на любимия и образът на морето са органично преплетени в емоционалните нюанси на носталгията, невъзвратимото сбогуване с любовта, погълната от агресивната мощ на вълните. Своеобразното визионерство кара поетесата да се вижда отвъд материята, отвъд плътта в едно поетическо движение към природата. А природата в нейната поезия е лоното, в което тя се връща, за да събере сили и отново да се върне при морето. В. Петкова публикува и книга с лирически есета, посветени на куба „Venceremos“.

Посмъртно излизат поетическите сборници „Златна ябълка“ и „Арменска песен“. В книгата, озаглавена „И ние сме България“ и предвидена като серия новели и романи, са публикувани стихотворения, кратки пътеписни бележки, разкази за мюсюлманите в Родопите. В тези разкази е поместена горчивата тежест на живота, затиснала хората под обезлюдеността не само на къщите, но и под безперспективността, с която сякаш са орисани техните деца. Това е книгата, която авторката не успява да  довърши.

Съставител е на антологията „Съвременни арабски поети“ (1968). Преводач от руски, украински, сръбски, арабски, арменски, английски, немски и испански.

Нейни стихове са преведени на 13 езика, включително на араб., арм. и яп. ез.

Псевд.: Валя Садик

            Елена Борисова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова