Владимир Мусаков

Мусаков, Владимир Петров (София, 25.10.1887 – с. Алфатар, Силистренска обл., дн. гр. Алфатар, 29.09.1916). Завършва средно образование в София (1906). По майчина линия има роднински връзки с рода на Драган Цанков, когото нарича „вуйчо“. Постъпва като студент по право в Софийския университет (1906). При закриването на университета за половин година (след освиркването на Фердинанд в Народния театър) заминава за Русия, където учи право, финанси и държавни науки в МГУ (1907–1912). Преподава частни уроци по математика, френски и география, чертае в архитектурно бюро, пише художествена критика и пътешества из Русия, Финландия, Румъния и Турция. Владее немски, френски и руски език. Завръща се в България и работи като адвокат в София (1912–1915). Съосновател е на първото адвокатско дружество в страната. Постъпва в Школата за запасни офицери (1915) и след завършването ѝ е изпратен на фронта. Участва във войната срещу Сърбия, а по-късно частта му е прехвърлена в Добруджа. На фронта между сраженията рисува и пише. На 19.09.1916 на линията Кубадин – Кокарджа е ранен и умира от тетанус във военно-полевата болница в с. Алфатар. Във военната му раница са намерени романът „Яна“ и записките му от фронта „Кървави петна“.

Първата публикация на Мусаков е статията „Животът и учението на Лев Толстой“ във в. „Ден“ – юли 1910, написана по повод смъртта на писателя.

Започва творческия си път с кратки разкази, импресии, приказки и поезия в проза, които публикува в списанията „Листопад“, „Седмична илюстрация“, „Светлина“, „Факел“, „Родно изкуство“ („Хризантема“ – поезия в проза, „Една смърт“ – разказ, „Птичето“ – разказ) и във вестниците „Балканска трибуна“, „Поща“, „Дневник“. Ранните му творби са написани в духа на романтизма и символизма в българската проза, с подчертано отношение към житейските проблеми, с психологически рисунък и акцент към детайла и орнамента. Доминират чувствата на тъга и меланхолия. Влиянието на Оскар Уайлд и Леонид Андреев се забелязва в разказите и приказките му.

Творчеството на Мусаков се формира в предвоенния период, но изразява естетически търсения и художествени експерименти, характерни за развитието на модернизмите по времето на войните и в следвоенния период. Такъв е например художественият метод на синкретизма, типичен за неговата драматургия. Литературните и театралните възгледи на Мусаков се формират въз основа на водещите естетически движения в Русия и Европа от началото на ХХ в. (новите театрални теории на Станиславски и Райнхард, изкуството на МХАТ и на Комисаржевска). В периода 1912–1914 писателят публикува критически статии, манифести и есета върху проблеми на театралното изкуство за сп. „Родно изкуство“ („За декорите“, „Недъзите на Народния театър“, „Цезар и Клеопатра“ и др.). Мусаков е автор на пиесата „Далила“ (1921) и на драматическите поеми „Сатанаил“ (1943), „Ирина“ и „Адриана“, които излизат след смъртта му. Макар и отпечатани след войните, експерименталните драми „Сатанаил“ и „Далила“ са замислени и написани в предходните години. Те са сред най-значимите постижения в развитието на ранномодерната българска драма до войните. Двете пиеси разработват известни библейски сюжети, разчетени през оптиката на модернизма и авангардите, и представляват драматургичен диптих. Митологичната и фантастична образност в тях е стилизирана и декорирана в духа на символизма и сецесиона. Пиесите са наситени с литературни и културни алюзии и препратки. Нова в тях е естетическата концепция за трагичното (Киркегор), а темата за любовта се интерпретира през модерните теории за властта на пола, еротиката и смъртта. В литературноисторически план персонажите на Мусаков продължават екзистенциалната трагика и граничните състояния на вечно търсещия, раздвоен и неудовлетворен Яворов лирически герой. Пиесите са построени на принципа на синкретизма, който включва различни художествени модели в текстурата на драмите, като неоромантизъм, символизъм, експресионизъм и сецесион. Този еклектичен подход сигнализира за радикални промени в драматургичната поетика още до войните. Мусаков публикува и разказите „Куклата“, „Ръката“, „Момче“ и др. В някои негови творби се долавя влиянието на любимия му руски писател Леонид Андреев. Написана в експресивен стил като лични преживявания и впечатления от войната под формата на дневникови записки, „Кървави петна“ (1916) е уникална книга дневник за граничните състояния на личността по време на война, за насилието, безумието и смъртта, за пропаданията и извисяванията на българския дух и е определяна от критиката като най-значителното реалистично антивоенно произведение. Най-често е сравнявана с баталистичната проза на Йордан Йовков.

Мариета Иванова-Гиргинова

Библиографията е изготвена от Нина Зафирова