Георги Марков

Марков, Георги Иванов (с. Княжево, дн. квартал на София, 1.03.1929 – Лондон, 11.09.1978). През 1947 завършва Първа мъжка гимназия в София. По-нататъшното му образование и трудова биография определят принадлежността му към техническата интелигенция в пряка връзка с работническата класа. От 1947 до 1950 следва химия във Висшето техническо училище в Русе, а след закриването на факултета се дипломира през 1951 като инженер-металург (в някои източници инженер-химик) в Държавната политехника „Й. В. Сталин“ в София (предшественик на основните съвременни висши технически училища). Работи като инженер-технолог във фабриките „Победа“ и „Стинд“, преподава в Техникума по керамика и стъкло в София. Още в студентските си години заболява от белодробна туберкулоза и през 1958 е пенсиониран по болест. Дотук приключва стажът му на инженер. От тук нататък се издържа от писателски хонорари. Срещата с болестта, налагащото се продължително лечение в болнична и санаториална среда (най-дълго време прекарва в санаториума за туберкулозно болни студенти във Владая, чиято затворена общност нарича „туберкулозна република“, „ничия земя“) стават по-късно не само обект на литературно осмисляне и предпоставят изострено екзистенциалната проблематика в белетристиката му, но до голяма степен предопределят и житейскoто му поведение: витално до епикурейско, с изострен вкус към живота, включително търсенето на силни емоции. В началото на 60-те години започва работа в изд. „Народна младеж“, а от 1969 е завеждащ научно-популярния му отдел (самият той нарича тази практика един от начините за „материално обезпечаване“ на привилегированите писатели).

Първия явен сблъсък с властта на Народната република му носи романът „Покривът“ (1962), или „Великият покрив“ – според първоначалното заглавие. Той е спрян от цензурата и е публикуван след смяната на политическата система (2007). Романът подрива базисните идеи за социалистическото строителство и за комунистическия морал. Идейните му критици правилно разчитат във фабулата, почиваща на действителен случай (срутването на цех в металургичния комбинат „Ленин“) не възхваляване, а дискредитиране на самия обществен строй и метафорично вещаене на неговото рухване. Явен знак за прехвърляне на допустимата идеологическа граница е свалянето през 1967 от репертоара на Театъра на народната армия на пиесата „Да се провреш под дъгата“ (според режисьора ѝ Ас. Шопов най-вече заради силния, по-късно дописан финал), а през 1969 и на пиесата „Асансьорът“, както и спирането в самото начало на пиесите „Аз бях той“ (1968) и „Комунисти“ (1969).

На 15 юни 1969 Марков отпътува легално за Италия и впоследствие решава да не поднови задграничния си паспорт. Това е колкото политически, толкова и литературен жест – опит за реализация отвъд зоната на социалистическия реализъм. Като една от евентуалните причини за емигрирането му се посочва (дори и в обвинителния акт от задочния съдебен процес срещу него след емигрирането му) потенциалната възможност за екранизация на Запад на новелата „Жените на Варшава“, подсказана от П. Увалиев в писмо до него. Марков действително е бил готов с филмовия сценарий, но проектът не се осъществява. През 1970 той се установява в Лондон и през 1972 започва работа като редактор в българската секция на Би Би Си, където още от 1950 води емисии самият Увалиев. В първите си емигрантски години (1971–1973) Марков активно сътрудничи с очерци, коментари, критични бележки и на радио „Дойче Веле“. Междувременно (през 1972) е изключен от СБП, книгите му са иззети от библиотеките, започва следенето му от Държавна сигурност на НРБ и попълването на досието му, заведено под името „Скитник“. В края на същата година е задочно осъден на 6 години и половина лишаване от свобода като „невъзвращенец и за вражеска дейност“ (визират се главно есетата му, излъчени по „Дойче Веле“, но се откриват и дисидентските знаци в „Жените на Варшава“ и „Портретът на моя двойник“, дотогава останали сякаш незабелязани от цензурата). В периода 1973–1978 сътрудничи и на радио „Свободна Европа“, откъдето в поредицата „Контакти“ на Д. Бочев от края на 1975 до юни 1978 се излъчват неговите „Задочни репортажи за (задочна) България“ (определението в скоби е оригиналното озаглавяване, по-късно съкратено от редакцията). Собствените предавания на Г. Марков по Би Би Си поддържат популярността му сред милиони българи.

На 7 септ. 1978 на моста „Ватерло“ в Лондон Георги Марков е прострелян с отровна сачма от агент на тайните служби (най-вероятно на българския режим, но съществуват и други версии). Издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс“. Британската съдебномедицинска експертиза гласи: „убийство с използване на отровата рицин“. През 1990 досието на писателя изчезва, което прави почти невъзможно установяването на конкретните виновници за смъртта му.

За литературен дебют на Г. Марков се приема разказът му „Рекордьорът на уиски“, поместен във в. „Народна войска“ (по-късно „Народна армия“) на 7 юли 1951. До края на 50-те публикува разкази и очерци (по-късно ще ги нарече „езиково престъпление“, част от „очерковата индустрия“ тогава) във вестниците „Вечерни новини“, „Народна младеж“, „Литературен фронт“, „Труд“, сп. „Септември“, като често добавя към подписа си „инженер-химик“. Първата му книга, с две новели, е „Цезиева нощ“ (1957), последвана от научно-фантастичния роман „Победителите на Аякс“ (1959). През 1961 публикува сборниците с разкази и новели „Анкета“ и „Между деня и нощта“, в сп. „Септември“ (№ 6–12) – романа „Мъже“. През следващите години Г. Марков е не само забелязан, но и признат от соцкритиката; създава литературна кариера на един от най-лансираните автори, набира популярност и сред читателите. През 1962, когато „Мъже“ излиза в самостоятелно издание, писателят печели наградата на СБП за най-добър роман на годината и е приет направо в редиците му, без етапното кандидат-членство; влиза в списъка на интелектуалците, с които установява лична връзка самият Т. Живков. Още в този роман се очертават типажите на коренно различен тип комунисти, с напълно различен морал и вярност към Идеята; още тук се явява темата за принудителното двуличие и игровите ходове на кариериста комунист. Балансът между идеалисти и кариеристи обаче не е нарушен и най-важното – критика има, но „Голямата правда“, същността на Системата, не е засегната; оптимистичното звучене надделява, а критичните точки само засилват драматизма на произведението. Последват варианти на радиопиеса, театрална пиеса и филмов сценарий (с премиера на 21.03.1966). През 1965 Марков подготвя сценарий и по спрения роман „Покривът“, но филмът споделя съдбата на книгата, т.е. не е реализиран.

Новелите в книгата „Портретът на моя двойник“ (1966) и новелите и разказите в сборника „Жените на Варшава“ (1968) критиката смята за най-представителните литературни творби на писателя – по-специално двете едноименни новели, озаглавяващи сборниците, наричани „най-зрелите“ и „върхови въплъщения на художествената му дарба“. И двете се основават на действителни случаи и преживявания, описани по-късно в мемоарни очерци. За разлика от останалите новели и разкази в двата сборника, написани малко или много върху класическа тематика, на пръв поглед „съгласна“ с каноните на соцреализма, в „Портретът на моя двойник“ се тематизира неофициална, сенчеста зона на живота в НРБ, каквато е комарджийството. Създава се модерен наратив със смяна на повествователната перспектива, фокус в разколебаването на единната личност (за монолитна положителна личност не може и да се говори) и появата на раздвоената идентичност като продукт на демагогската държава. В „Жените на Варшава“ два шокиращо различни субективни свята са сдвоени в разказ със силно повишена условност, на ръба на реалното и мистичното. Докато комунистическата пропаганда лансира представата за екзистенциалната самота на човека в капиталистическия свят, Г. Марков показва самотата на личността „вън от себе си и вътре в себе си“ в социалистическия свят. Политическото и идеологическото се полагат върху знаменателя на екзистенциaлните въпроси: какво се случва с личността, принудена да мимикрира, за да оцелее, и как се озовава на ръба на безсмислеността на всичко („Портретът на моя двойник“); осъзнаването, че във въпросната обществена система „човекът още с раждането си е подлец“ („Санаториумът на д-р Господов“) или че „Играта е по-съвършена от живота“ (мотото на „Портретът на моя двойник“).

Георги Марков се налага и в областта на драматургията. От 1963 до 1969 написва 9 пиеси, поставени в български театри. Още в първата му пиеса от 1963 „Госпожата на господин Търговецът на сирене“ (според оригиналното изписване) в разчетворяването на главния персонаж се долавя една по-различна театрална поетика. „Кафе с претенция“ (1964–1966) предизвиква противоречиви оценки заради конфузната идентификация на някои съвременници с централния персонаж. Някои от пиесите му са сценични преработки на негови собствени новели: „Да се провреш под дъгата“ (по новелата „Санаториумът на д-р Господов“), „Асансьорът“, „Последният патент“. „Атентат в затворената улица“ (1968) е една от най-играните пиеси на Марков въпреки организираната кампания на официозната критика срещу нея. Сатирата „Аз бях той“ (1968) отново развенчава мита за високия морал на социалистическия човек, особено на овластения. Смелостта на реплики, като „историята се фалшифицира“, „народът се лъже“, „конкурсът не е нищо друго освен добре организирано мошеничество“, „законът е ластик“, „отказвай се сам от себе си“, е очевидната причина за спирането на спектакъла на последната генерална репетиция, въпреки че е подготвен от изключителния екип на Сатиричния театър. Премиерата на документалната пиеса „Комунисти“, включена в репертоара на „Сълза и смях“, също бива отменена поради „нарушеното идейно равновесие“. Пиесата има и телевизионна версия. Запознат от първа ръка със секретните полицейски дела на митологизирани след 1944 имена на големи комунисти, в това число досието на Вапцаров, Малчика, Л. Димитрова (според някои по поръчка и със съдействието лично на партийния и държавен глава), не е учудващо, че Г. Марков става основният сценарист на първите серии от „На всеки километър“ – 1968/1969). След емигрирането му обаче името му е свалено от надписите на сериала и не бива удостоен с Димитровската награда, с каквато са наградени всички автори на филма.

1969-а е преходна за Г. Марков не само в житейски, но и в литературен смисъл. Рязката смяна на гледната точка след тази година започва да продуцира сравнения и желание да се оповести директно, а не само метафорично и алегорично (при запазени сила и темперамент на изказа), истината за „прогресивното“ социалистическо общество; да се архивира „приживе“ чудовищният обществен експеримент през прегледа на личните спомени. В изявите на Г. Марков зад граница избуява яркият му публицистичен талант, вдъхновил знаменателните му с острата си критика „задочни репортажи“ и есета. Днес те са определяни като „хроника на социализма“, „косвен разказ за едноличния режим“ (текстовете под общото заглавие „Срещи с Тодор Живков“), „микроистория на тоталитарното общество“, „историческа проза“, или, ако си послужим с думите на самия Марков, „карнавал на властта на човека над човека“, „животът под похлупак“. Жанровата природа на „репортажите“ несъмнено е хибридна: есеистика, лични спомени, критика, документалистика, архивистика, но стилът им е напълно разпознаваем: през тях продължава да се чува и прозаикът, и драматургът Марков. Литературните му есета се отличават с проницателността на оценките и особено с независимостта си спрямо формиращия се и формиралия се литературен канон. Нееднократно Марков отрича възможността за компромиси с истината и с истинската литература. Особено силно му повлияват позицията и фрагментите на Ат. Далчев, които разчита като родени тъкмо от отношението към новата действителност. В книжно тяло нееднократно и в различен обем репортажите му са публикувани след неговата смърт: „Задочни репортажи за България“ в два тома, Цюрих (1980–1981). По същото време се появява и българският им самиздат (1980), а официалните издания са след 1989. „Литературни есета“ са публикувани първо в Париж през 1982, а в България през 1990, веднага след падането на режима.

Други две пиеси Марков започва да пише още в Италия и завършва в Лондон: „Мустаците“, в която разглежда проблема за подобието на хората, или, както той го формулира, „за разтварянето на всекиго във всички“ (запазен е един-единствен екземпляр), и притчовата „Архангел Михаил“, написана на английски език, спечелила първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург през 1974. И тук авторът търси философски дълбочини, изобразявайки двамата си герои като „двете същности на всички човешки понятия“. Същата година на лондонска сцена (“The Little Theater”) поставя на английски пиесата си „Да се провреш под дъгата“, предизвикала положителни отзиви в пресата и предложение да напише роман за съвременна Англия. През 1977 в съавторство с Дейвид Филипс създава романа „Достопочтеното шимпанзе“ (“The Right Honourable Chimpanzee”), издаден в Англия непосредствено след смъртта му, а в България – едва през 2009. Романът представлява сатиричен поглед, но този път към западната действителност, издържан в силно кинематографична оптика.

В днешно време на български е публикувано почти всичко, написано от Георги Марков. През 2000 посмъртно е награден с орден Стара планина, първа степен, „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“. Един от превежданите български автори (преди 1969 най-вече в страните от т.нар. социалистически лагер): още първата му новела „Цезиева нощ“, макар и остро критикувана като „булевардно четиво“, е преведена на руски, а първото му публикувано на няколко езика произведение е романът „Мъже“; „Асансьорът“ и „Празното пространство“ са излъчвани в превод като радиопиеси в Западна Германия; част от разказите и новелите му са преведени на френски през 1983; самият той работи върху превода на свои творби на английски (като „Портретът на моя двойник“) или пише на английски (споменатите пиеси след 1969).

Делото му е открояващо се не само в контекста на българската литература през 60-те, но е с изключителна значимост и в контекста на българската литература, създадена в емиграция. Сравняван е с такива изобличители на тоталитарните режими и на „безплодния двойник на човешкия дух“ (Марков) като Александър Солженицин, Вацлав Хавел, Евгений Замятин и Джордж Оруел. Най-доброто от неговата фикционална и нефикционална проза доказва истинността на тезата, че литературата може да бъде морален коректив на действителността, независимо „тукашна“ или „тамошна“, и потвърждава максимата на Оруел, че добрите романи (може да се обобщи изобщо за литературата) са написани от хора, които не се страхуват.

Светлана Стойчева

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева (Книги от... и Книги за...)

и Аделина Германова (Статии за...)