Димитър Димов

Димов, Димитър Тодоров (Ловеч, 25.06.1909 – Букурещ, 1.04.1966). Роден е в семейството на офицера Тодор Димов, загинал в Междусъюзническата война, и Веса Харизанова. Вторият му баща, Руси Генев, също е офицер, а по-късно експерт по тютюните. Димов учи първоначално в Дупница, а след това в Първа мъжка гимназия в София (1928). За кратко учи право в Софийския университет, после се прехвърля във Ветеринарно-медицинския факултет, който завършва през 1934. Работи като участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа, Врачанска област. От 1939 е асистент по анатомия във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет. През 1943 заминава на специализация по хистология на нервната система в Мадридския институт Рамон-и-Кахал, но през 1944 се връща в България, където е мобилизиран и изпратен на Беломорието. От 1946 е доцент в Агрономическия факултет на Пловдивския университет. Доцент в Селскостопанската академия Георги Димитров (1949–1952). От 1953 е професор по анатомия, ембриология и хистология във Висшия селскостопански институт Георги Димитров. Председател на Съюза на българските писатели (1964–1966).

Първата публикувана творба на Димов е романът „Поручик Бенц“ (1938), писан между 1933 и 1938. Романът в завършен вид представя бъдещия творчески подход на автора си – изострената чувствителност и чувственост на персонажите, духовния драматизъм, саморазрушителността, екзистенциалното недоволство, харизматичния женски персонаж (Елена Петрашева), фатализиращ любовното изживяване, носещ декадентски и пагубен чар, и обсебения и до крайност отдаден на фикс идеята си мъжки персонаж (д-р Бенц). От 1942 Димов започва да публикува във вестниците „Литературен глас“, „Мир“, „Литературен фронт“, „Работническо дело“, „Народна култура“, в списанията „Септември“, „Наша родина“, „Театър“, „Младежка трибуна“.

Вторият му роман – „Осъдени души“ (1945), е започнат по време на престоя на автора в Испания и e завършен след края на мобилизацията му в Беломорието. Въпреки художествените качества на творбата и положителните оценки, които тя получава в литературния печат, периодът, в който се появява, не позволява нейната същинска реализация сред читателите – това се случва едва след второто ѝ издание през 1957. Сюжетът на романа е построен изцяло с чуждестранен материал и е разгърнат на крупния епически фон на Испанската гражданска война (1936–1939). В центъра още по-категорично е изведен женски образ – този на заможната англичанка Фани Хорн, а в опозиция е поставен образът на йезуитския монах отец Ередиа, в когото тя е безнадеждно влюбена. Романът изследва бездните на страстта като женско начало и способностите за фанатично отдаване на една идеологема като мъжко начало. Тези два динамични импулса се сблъскват в действието и създават условията за психологическите издирвания в срещата на половете. Като основни понятия в художествено-аналитичния речник на Димов в този роман се оформят обсебването, маниакалността, душевната разруха (на фона на социалната), обречеността и идеята за женското като ирационална сила, несъвместима с практичната целесъобразност. Фани Хорн е представена и като образ на модерната жена, действена и разкрепостена в стремежите си, в противовес на готически изсечения и монолитен образ на Ередиа. Привидно побиращ се в жанровата рамка любовен роман, „Осъдени души“ проблематизира по специфичен начин душевната мотивираност в действията на двата пола, противопоставя телесно-любовното и духовно-идейното, доведени до крайна интензивност. Паралелно творбата предлага визия за историята като една пулсация от сблъсъци на крайни и несъвместими идеологеми, раждащи трагичното.

Година след публикуването на „Осъдени души“ в литературния печат започват да излизат и откъси от третия роман на Д. Димов – „Тютюн“ (в „Литературен фронт“, бр. 2, 28 септ. 1946; бр. 20, 31 ян. 1948; сп. „Септември“, кн. 7, 1949). Готовият вариант на романа е отхвърлен от издателство „Български писател“, но през 1951 е публикуван в издателство „Народна култура“ с редактор Д. Ангелов и вътрешен рецензент П. Зарев. „Тютюн“ бързо се превръща в събитие и авторът му дори получава писменото одобрение и „братско ръкостискане“ на тогавашния „първи“ В. Червенков. Въпреки това книгата става повод за изостряне на идеологическото противопоставяне „буржоазна литература“–„социалистическа литература“ сред критиката. В Съюза на българските писатели е насрочено тридневно обсъждане на „Тютюн“ (8, 11 и 13 февр. 1952), което прераства в теоретическо и идеологическо лутане сред шаблонната терминология на социалистическия реализъм, в издирване на опорни точки, чрез които да се контролира личната творческа воля. „Тютюн“ е атакуван от критици и писатели, квалифициран е в отрицаващото поле на „буржоазно-упадъчното“, „прекомерното психологизиране“, „булевардното“, „сантименталното“, дори „еротичното“. Макар и получил подкрепа в статии от периодичния печат (от Н. Фурнаджиев – „Една вредна критика на романа „Тютюн“ в „Литературен фронт“; редакционна – „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици в „Работническо дело“), в резултат на упражнения натиск Димов се съгласява да преработи романа, като добавя около двеста и петдесет страници, разширяващи картината на работническата класа и съпротивителното движение чрез привнасяне на персонажи и сюжетни линии. Назначен е и редактор-„надзорник“, Я. Молхов, снабден и с правомощието да „помага“ при работата по езика на книгата. Така се ражда втората редакция на романа, която излиза през 1954. „Случаят „Тютюн“ остава като безпрецедентен и мрачен факт в историята на българската литература – творбата добива двойствено битие, подновено през 1992, когато излиза второ издание на първата ѝ редакция. И в двете си редакции обаче романът разполага със сложна жанрова „кардиограма“, носейки характеристики от творбите на Ибсен, Зола и Флобер, от кариеристичния роман на Балзак, от корпоративния роман на Т. Драйзер („Трилогия на желанието“), изпълнява редица от предписанията на социалистическия реализъм дори и в първата си редакция. В основната линия на действието отново е разположен персонаж на ирационалното, чувствено женско начало – Ирина – поставен във взаимодействие с персонажите на фанатичното мъжко начало (Борис Морев, фон Гайер, Павел Морев); частично това фанатично мъжко начало е пренесено и върху женски образи (Лила във втората редакция). Наравно с художествено-психологическия анализ на умиращата душевност (у Ирина, Борис, Костов), главна тема и „действащо лице“ е Капиталът, въплътен в тютюневия гигант „Никотиана“: в тънката идейно-философска игра на романа тютюнът е противопоставен на гроздето като трагична постъпателна загуба на чистотата в човешката личност, разположена в социалните условия на индустриалното модерно общество. Следвайки най-добрите образци на епическия род, „Тютюн“ представя многопластова социална картина на българското общество в атмосферата на историческия катаклизъм на Втората световна война.

Димов е автор и на още два незавършени романа – единият, условно наречен „Роман без заглавие“, писан след 1939, носещ характеристиките на бъдещия „Тютюн“ и печатан в сп. „Пламък“ (1967, кн. 11 и 12), и вторият, наречен „Ахилесова пета“, писан след 1958 и също печатан в сп. „Пламък“ (1966, кн. 10); на три пиеси – „Жени с минало“ (сп. „Театър“, 1959, кн. 8), „Виновният“ (сп. „Театър“, 1961, кн. 5) и „Почивка в Арко Ирис“ (сп. „Септември“, 1963, кн. 11), видимо художествено ощетени от събитията около романа „Тютюн“, но все пак подсказващи връзката на автора със западноевропейската литература и носещи жанрови характеристики на драматургията на ежедневието; на няколко разказа – „Севастопол, 1913“ („Литературен глас“, бр. 367, 15 май 1940), „Карнавал“ („Литературен глас“, бр. 543, 18 февр. 1942), „Задушна нощ в Севиля“ („Септември“, кн. 1, 1949), „Анатомът да Коста“ („Наша родина“, кн. 8, 1955), както и на пътеписи, отразяващи пътуванията му в Испания, Гърция и Чили.

Димов е носител е на Димитровска награда за „Тютюн“ (1952). Романът е екранизиран през 1961 (реж. Н. Корабов), а през 1975 е екранизиран и „Осъдени души“ (реж. В. Радев).

Произведения на Димов са преведени на над 30 езика.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Аделина Германова