Естетически индивидуализъм

В своя първи етап българската модерност се изразява в направлението на естетическия индивидуализъм. Тенденцията се осъзнава като част от опозицията свое – чуждо, тъй като философските и естетическите източници са „привнесени“ отвън, а и самите модернисти в по-голямата си част получават образованието си на Запад, най-вече в Германия (д-р Кръстев, П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров). Така идеите на Шопенхауер, Ницше, Фолкелт, Ланге, Вунд, Бергсон, Ибсен са усвоени при своя извор, а българската култура за пръв път е приобщена към европейския ритъм. „Привнесеността“ в случая е много условно понятие, използвано по-скоро като оръжие на „старите“ срещу „младите“. Защото, ако тези идеи не бяха припознати като потребни, местната културна среда не би ги усвоила. Проблематиката на колективното вече до голяма степен е изживяна, или поне не е достатъчна, за да удовлетвори търсенията на българския интелигент две десетилетия след Освобождението. Затова не по-слаба от традиционализма е и противоположната тяга – жадното любопитство към света, гладът за новото, стремежът към отърсване от маргиналността.

Център на българския естетически индивидуализъм става кръгът около списание „Мисъл“. То излиза от 1892 под редакцията на д-р Кръстев, като първоначално събира на страниците си автори с различни естетически платформи: Тодор Влайков, Стоян Михайловски, Георги Стаматов, Алеко Константинов, Кирил Христов и др. В началото на ХХ век – след завръщането на Славейков от Германия – се оформя и кръгът „Мисъл“ (д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов), който вече е естетически еднороден, сплотен около идеите на индивидуализма до степен, в която възгледите му добиват категоричността на доктрина, а естетиката му става нормативна.

Манифестни текстове на модернизма в рамките на естетическия индивидуализъм пишат Славейков и д-р Кръстев. Яворов и Тодоров дават своя принос в отделни изявления или чрез художественото си творчество. Огласявайки промяната на ценностите и целите пред българските духовни водачи, в „Българската поезия“ Славейков експлицира новите нужди на времето: пиетет към индивида вместо служба на колектива; вглъбяване в противоречията и целостта на личността („човека“, който той курсивира в статията си); прецизиране на стойностите и идеалите на личното и колективното. „Народен“ вече не е синоним на „стойностен“, както е във възрожденската идеология, екзалтирана от просвещенски и националноосвободителни пориви. Двете сфери – личната и колективната – се мислят разединени и често противопоставени една на друга. „Обществен“ все повече става равносилно на „популярен“, „среден“, дори „популистки“ и „посредствен“. А по отношение на културата (която всъщност е територията на спора) понятието придобива характеристиките на масовия вкус, на средната култура. „Фасулковци“ и „филистери“ нарича Пенчо Славейков масата в предговора си към второто издание на „Стихотворения“ от Яворов (1904), като вижда целта на изкуството в духовното провокиране и издигане, в опитомяването на „диваците“. Така се залага една от устойчивите представи на модернизма: противопоставянето личност – тълпа. То бива наследено от символизма, където смисълът му донякъде бива видоизменен. Ако първият модернистичен стадий – индивидуализмът, противопоставя войнстващия, силен, горд индивид водач на презряната тълпа (която, ако става за нещо, то е само да бъде водена), то символизмът често вижда личността като жертва на тълпата. Част от акцията срещу масата е и заклеймяването на „социалното“ в смисъл на злободневно, временно, нищожно от гледна точка на етическата и духовната проблематика, която предоставя. Срещу „всичкото фалшиво социално изкуство“ се обявява П. Ю. Тодоров. Славейков пък направо образно нарича „социалната тъга“ „спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии“ (пак в предговора към книгата на Яворов).

Естетическата максима на индивидуализма е изкуство на духа, чиято действителност се осмисля като висша спрямо конкретиката на ежедневния живот, спрямо „летописа на своето време, на преходното и случайното в него“, както се изразява д-р Кръстев по повод творчеството на Любен Каравелов. В своята книга „Христо Ботйов. П. П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов“ (1917) теоретикът на българския естетически индивидуализъм излага виждането си за българската литературна история, като прави обобщения за това що е модерна литература. А за него единствено модерната литература се оказва стойностна. Традицията на Каравелов и Вазов е определена само като исторически етап, без съществена естетическа значимост. И така, години след уталожването на страстите покрай налагането на модернизма и след затихването на споровете между модернисти и традиционалисти д-р Кръстев вижда нашата литературна история именно в приемствеността и общността на авторите, изведени в заглавието. При това Ботев се оказва първоначало на истинската българска литература и своеобразен поетически предтеча на творците от „Мисъл“. По повод на неговото творчество критикът всъщност синтезира представите си за модернизма и модерния творец: „творец на нов мир, на втора, по-висша действителност“, „живеещ живота на духа, знаещ само действителността, що се откроява в тъмните глъбини на душата“. Съответно мисията на тримата от „Мисъл“ според техния съидейник, който посмъртно ги нарича „мъченическата Троица на новата българска литература“, е „да обновят живота и възродят душите чрез вълшебството на едно ново изкуство и един нов поетически език“.

Събирателна фигура на „старото“, на традиционното литературно начало в очите на модернистите става Вазов. Славейковата статия „Един стар херой“ (1896), и особено д-р Кръстевата книга „Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература“ (1907), формулират както общите, така и конкретните позиции на модернистите в този естетически спор. Ако Славейков наистина има теоретични постройки върху идеята за модерността, но я въплъщава преди всичко в поетическото си творчество, то д-р Кръстев е отявленият теоретик на българския индивидуализъм. Нещо повече, той налага интерпретативния шаблон, през който да бъдат мислени естетическите спорове от края на ХІХ – началото на ХХ век не само в собственото им време, но и до наши дни. В програмната си книга той развива конфликта бащи – деца, набелязан от Славейков в „Българската поезия“, като разменя местата на поколенията: „[…] ний наричаме едно течение в живота и в литературата старо само тогава, когато се яви съзнанието за противоположно нему, младо, ново“. Така д-р Кръстев обяснява защо заглавието му не повтаря естествения ред – стари и млади, а отразява актуалната за времето опозиция млади и стари – както тя се усеща от съвременниците. Защото именно младите са тези, които провокират традицията – без техните новаторски позиции и старото не би се осъзнало като старо. Това изявление обаче съдържа и скрит знак за органичността на българския модернизъм, за това, че той не е само чужда мода – авторът говори за появило се ново съзнание.

Елитарността, прокламирана от кръга „Мисъл“, обаче не изтрива националното и социалното като стойности. Индивидуализмът пази усета към колективните идеали, но ги пречупва през филтъра на своето осмисляне, извлича универсалното от тях. Така националното е ценено като изява на народния дух – в един смисъл, предписан от Романтизма. (Модернизмът в много отношения продължава идеите на Романтизма, самият Славейков съставя сборник от български народни песни.) Зад конкретиката както на националното, така и на социалното се търсят философски абстракции.

Елка Димитрова