Захарий Стоянов

Стоянов, Захарий (Джендо Стоянов Джедев) (с. Медвен, Слив. обл. 1850 – Париж, Франция, 2.09.1889). От 1856 до 1862 учи в Медвен – в „даскалницата“ при Димо Бъчеваров (даскал Буньо). Вероятно е продължил образованието си в Сливенската полугимназия, въпреки че работи за публичния си образ на „безкнижен“ и „самоук“ овчар. Първите четива, които оказват влияние върху него, са християнски книги. Има намерение да стане монах. В сливенското читалище „Зора“ се самообразова. Учи френски език. Следвайки семейната традиция, се прехранва със скотовъдство. Търси възможност да продължи образованието си в Русе. Там работи при абаджия като чирак и става калфа. Влиза в кръга на Никола Обретенов и му става близък до края на живота си. Вероятно Обретенов променя името му на Захарий и му е един вид наставник във всичко. Свидетел е на самоубийството на Ангел Кънчев. Приет е за член на революционния комитет в Русе. От февруари 1874 работи като телеграфист на гара Търново Сеймен (днес Симеоновград). През 1875 заедно със Ст. Стамболов участва в Старозагорското въстание. На 1 март 1876 в Пловдив, в къщата на К. Чистеменски, П. Волов заклева З. Стоянов за апостол в ІV (Пловдивски) революционен окръг. Създава тайни революционни комитети в селата Сотир, Дедево, Бойково, Караагач (Брестник), Марково и др. в Родопите и в близост до Пловдив. В с. Баня се среща с Г. Бенковски и остава с него до края на Априлското въстание и до смъртта му. След въстанието е в затворите на Троян, Ловеч, Севлиево, Търново, Елена, Сливен, Нова Загора, Пловдив, Чирпан, Стара Загора. Освободен е през есента на 1876 поради липса на доказателства за участието му в Априлското въстание. Спасява се с находчивост, хитрост и инстинкт за оцеляване. След 1878 се установява в Русе. Работи в съдебната система. Печата статии и е редактор във в. „Работник“ (1881). Показва делата на българската олигархия (чорбаджиите) във времето на османското иго, остро реагира против отмяната на Търновската конституция през 1881 от княз Александър І. След 1882 живее в Пловдив. Сътрудничи на Петко-Каравеловия в. „Независимост“. Издава в. „Борба“ (1885) и в. „Самозащита“ (1885). Начело е на движението за съединение на Източна Румелия с Княжество България. Председател е на комитета (БТЦРК) за Съединението на 6. 09. 1885. Печата множество статии в защита на бъдещата обединена България. В Пловдив организира празници на Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Хаджи Димитър. Тук издава книгите: „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“ (1883); „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци 1870–1876“, т. І–ІІІ (1884–1892); „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата 1867–1868“ (1885). След Съединението се заселва в Русе. Тук издава „Чардафон Велики“, 1887; „Христо Ботйов. Опит за биография“, 1888. Редактира и издава съчиненията на Любен Каравелов. Отговорен редактор е на в. „Свобода“ (1887–1889) на Стефан Стамболов. Печата в „Независима България“ (1886–1887) на Димитър Петков. Народен представител е в ІV ОНС, ІІ ВНС, V ОНС. Избран е за подпредседател, а през декември за председател (1888–1889) на V ОНС. На 18.12.1887 княз Фердинанд І Български удостоява З. Стоянов с орден „Св. Александър“ ІІ степен в качеството му на подпредседател на V ОНС. През октомври 1888 З. Стоянов се мести в София. С княз Фердинанд е в Рила и Родопите от 19.07. до 26.07.1889. На 2.08.1889 получава от княза орден „Св. Александър“ І степен. Печата брошурата „Пътуването на Негово Ц. Височество Фердинанд до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите“ (1889). Политически и идейно близък е на Стефан Стамболов. Умира в Париж на 2.09.1899 след остър перитонит.

С книгите си З. Стоянов завършва литературата на Българското възраждане. Темата в тях е българската история през 60–70-те години на ХІХ век. Историята за З. Стоянов, както и за Ив. Вазов, се съгражда не чрез политически, военни или дипломатически деяния, а чрез жертва и мъченически подвиг. Така сътворена, българската история е ред от нравствени постъпки, победи, които не могат да бъдат отнети. В „Записки по българските въстания“ доминира документалният разказ. В книгата си З. Стоянов представя множество писмени свидетелства с историческа стойност от времето на Високото възраждане. Освен историческото време описва бита, нравите, душевността на българите. Показва обема, представите, философията за живота на личността във Възраждането. Описва османците, османските нрави, поведението на властта, затворите и затворниците в Османската империя. По модела на познатата до това време агиографска книжнина, преобразувана в житието на св. Софроний Епископ Врачански, в „Записки по българските въстания“ са разказани над сто жития на новите жертви и мъченици за българската идея. Всичко това е вписано в рамката на пространното житие на автора. В него той дегероизира себе си. Това прави книгата сборник от жития на светци за историята. Захарий Стоянов съгражда памет за българската историческа святост във времето на Възраждането. Създава новия български исторически мартиролог. Той следва традицията на своето(гръцкия Изток) в книжовен, повествователен и културен план – за разлика от Ив. Вазов, който употребява формите на чуждото (латинския Запад) в културата на ХІХ век (ода, разказ, повест, роман), за да изрази чрез тях същите емоции, мисли, идеи и ценности на Българското възраждане.

Захарий Стоянов пише първите „жития“ на Васил Левски и на Христо Ботев. По този начин той създава първата представа за националната ценност и националната святост на Левски и Ботев в българската обществена и културна мисъл, а също слага и началото на разказа за тях в националната памет.

„Чардафон Велики“ е книга от следвъзрожденската литература. В нея З. Стоянов показва трикстера (хитреца), който изиграва историята, за да придобие нейната героична знаковост. Чардафон Велики е представен като един от първите трикстери в българската литература след края на Възраждането.

Захарий Стоянов е забележителен полемист, автор на огромна по обема си публицистика, на литературна критика. От изключителна важност за разбирането на литературната ситуация през 80-те години на ХІХ е неговата полемика за своето и чуждото с Ив. Вазов.

Други псевд.: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят и др.

Сава Сивриев

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)