Иван Аржентински

Аржентински, Иван (псевд. на Иван Иванов Василев) (Гагово, Търговищка област, 12.08.1910 – София, 21.11.1989). Литературната му дейност е белязана със силна политическа ангажираност и е пряко свързана с офицерското му поприще. Но за историята на българската литература той е важен главно като част от „южноамериканското“ направление в нея – онова поколение писатели, което открива литературния занаят чрез трудната съдба на икономическата емиграция през междувоенния период, наред с автори като Матвей Вълев, Борис Шивачев, Тодор Ценков, Александър Карпаров, Самуил Стрезов.

Основното си образование бъдещият писател получава в родното си село, след това завършва гимназията в съседния град Попово. Още като ученик се отдава на политическа и литературна дейност, които в еднаква степен ще бележат целия му житейски път по-нататък: членува в нелегални кръжоци, издава самодейно списание „Пламъци“ (конфискувано от полицията), където за пръв път публикува свои стихове, разкази и фейлетони. Веднага щом завършва гимназията, едва 19-годишен, заминава за Южна Америка, помамен не само от икономическа нужда, но и от юношеската жажда за приключения (както сам признава десетилетия по-късно в литературната анкета на Мая Славова, 1988). Престоява три години в Аржентина, сменя различни препитания, става член на Аржентинската комунистическа партия и се включва в местното синдикално движение, участва в демонстрации и стачки (така описва своята аржентинска младост в едноименната си книга от 1974). Завръща се в родината, без да е забогатял, но натрупал богат житейски опит. Интересно е, че не с експлоатирането на този опит се залавя след завръщането си, а се отдава на сатиричния жанр: публикува фейлетони в левия печат (в. „Младежки преглед“) с псевдоним Иван Босяков.

Първите му книги са сатиричните сборници „И ти си...“ (1939) и „Философията на един охлюв“ (1940), инкриминирани от полицията. Във втората от тях е публикуван анонс към книга със спомени от Южна Америка. Но реалното начало са няколко репортажа, публикувани през 1941 във в. „Дневник“ под общото заглавие „В страната на кръвта и петрола“. Насърченията на друг „южноамериканец“ – Матвей Вълев – и конкретната помощ на Светослав Минков, вече автор на „Другата Америка“ (1938), изиграват решаваща роля за появата на книга с отвъдокеанските преживелици на Аржентински. „Далечна Патагония“ излиза през 1947 с предговор от Св. Минков. В това първо издание преобладава авантюрният разказ. Във второто (1958) тя е подложена на съществени преработки, като превес взема политическият елемент. По това време писателят вече заема високи позиции в Българската армия.

Още със завръщането си от Южна Америка през 1934 Аржентински продължава активната си политическа дейност. Първоначално се връща за кратко в родния си край, където учредява ремсова организация сред местните младежи. На следващата година е мобилизиран в армията, където се заема с организирането на партийна ядка. След уволнението си през 1937 се записва студент по славянски филологии в Софийския университет и веднага става член на БКП. Влиза в кръга на левите писатели, заедно с Никола Вапцаров, Емил Шекерджийски и Васил Воденичарски работи във в. „Литературен критик“, участва в редактирането на в. „Хоровод“, член е на нелегалния литературен кръжок „Христо Смирненски“ и на нелегалната студентска организация БОНСС. От края на 30-те години, като сътрудник на ген. Владимир Заимов (който става герой на няколко негови творби), той се включва в нелегалната дейност на партията, заедно с фигури като Никола Вапцаров, Цвятко Радойнов, Никола Парапунов, с които е близък. Взема участие в Деветосептемврийския преврат 1944, в последвалата Отечествена война е пом.-командир на полк. След 1944 се отдава едновременно на военна и на писателска дейност. Работи като командир на полк и същевременно в различни периоди е главен редактор на Държавното военно издателство, главен редактор на сп. „Български воин“ и председател на Кабинета на военните писатели към СБП.

Литературното му творчество се характеризира с няколко основни жанрови и тематично-проблемни сфери и изобразяването на военно-армейския бит и офицерския морал закономерно е основна сред тях: романите „Орловски“ (1958) и „Сърцето на командира“ (1959), повестта „Откраднатият ден“ (1970), новели и разкази. На военна тема са и няколко от пиесите, които пише основно през 50-те и 60-те години („Лейтенант Огнянов“, 1967; „Среща с гнева на хората“, 1970). Аржентински докрай остава верен на хумористичния жанр с множество разкази и романи („Куцият дявол“, 1983; „Дяволиите на дявола“, 1988). Той поддържа една остапбендеровска линия със сатиричната комедия „Приключения в Горово“ (1956) и пикаресковия роман „Невероятни приключения. Pоман за чудните подвизи на Умньо Боев и Онуфри Олимпийски“ (1967; в това първо издание подзаглавието все още се стреми към тромава историческа определеност: „Хроника на отминали дни“, доколкото разказът е за приключенията на двама измамници на дребно непосредствено след установяване на „новия строй“). Един от най-значимите си успехи Аржентински постига в криминално-контраразузнаваческата тема с повестта „Сребърната пътека“ (1966; второ преработено издание – 1968), макар обективно тя да не надхвърля средното равнище на този широко разпространен и силно идеологизиран жанр през епохата.

Изкушение за писателя продължава да е и латиноамериканската тема – наред с автобиографичната повест „Далечна Патагония“ (1947/1958) и мемоарния роман „Моята аржентинска младост“ (1974) той е автор на книгата „Зелената перла“ (1961), в която пътеписните елементи са съчетани с документално описание на революцията и народнодемократичните преобразувания в страната непосредствено след нея. Автор е и на юношеския роман „Малкият тореадор“ (1977), който е с испански сюжет (макар героят да е с български произход). Траен е интересът на писателя към личността на ген. Вл. Заимов, комуто посвещава две пиеси (едноименната от 1959 и „Любов, която ни изгаря“ от 1960), както и документално-мемоарния роман „Непокорният генерал“ (1979).

Иван Аржентински е удостоен със званията Заслужил деятел на културата (1967), Народен деятел на изкуството и културата (1974).

Романът „Невероятни приключения“ е преведен на рум. ез.

Други псевд.: Иван Босяков

Пламен Антов

Библиографията е изготвена от Аделина Германова