Иван Грозев

Грозев Петков, Иван (с. Червена вода, Русенска област, 23.06.1872 – София, 10.01.1957). Завършва гимназия в Русе. От 1889 до 1890 учителства в родното си село, а на следващата година – в Русе. Завършва Софийския университет (1894), има спорове относно специалността му, най-вероятно завършва славянска филология, посещавайки и лекционен курс по история на философията. Остава гимназиален учител в столицата до смъртта си, макар на два пъти да е уволняван. Открива и насърчава писателските заложби на Йордан Йовков, Стефан Л. Костов и други млади творци, които са сред неговите ученици. Зад благообразната и скромна професия на учителя Грозев се крие личност с необикновени и дълбоки интереси. Той е общественик, теософ, масон, религиозно обсебен творец и мислител идеалист, мистик, всъщност – най-изявеният мистик в литературата ни. Близък приятел и интелектуален събеседник на Пейо Яворов, Теодор Траянов, Софроний Ников и Николай Райнов, Ив. Грозев е и активен деятел на българското теософско движение от първите десетилетия на ХХ в., член е на Теософското общество, публикува в теософските издания (понякога анонимно), среща се с Кришнамурти на конгрес на Ордена на Звездата. През 1918 става член и на масонската ложа „Зора“ № 1, основана в София на 27 ноември 1917. В периода 1922–1923 изнася поредица от лекции в салона на Теософското дружество и в Софийския университет. През 1935 става председател на Управителния съвет на „Културно дружество Българско родно изкуство“ (1935). Членува в Съюза на българските писатели.

Първата публикация на Иван Грозев е стихотворението „Песен на свободата“ в сп. „Българска сбирка“ (г. ІІІ, № 2, 1 февр. 1896). Поет и драматург с внушително по обема си творчество, автор на критически статии и рецензии, преводач – той има относително малък брой самостоятелни авторски издания: „Змей. Планинска легенда“ (1902), стихосбирката „Видения и съзерцания“ (1919) и драмите „Наши хора“ (1903) и „Съдний ден“ (1945). От статиите и студиите му в самостоятелно издание излиза само „България, духовно огнище за Европа през средните векове“ (1926), макар че от началото на 20-те години пише усилено статии върху проблеми на изкуството и история на религията, както и литературна критика. През 1942 е публикуван и първият том на неговите „Съчинения“, включващ „Златната чаша. Трагедия в пет действия“ (завършена в Нюрнберг през 1907), „Семела. Драматическа поема“, „Йов. Библейска драма в три действия“ и студията „Обяснителни бележки върху богомилството“. В изданието е обявено съдържанието на следващи томове, които така и не излизат. По заглавията, проектирани за тях обаче, съдим за голямо количество текстове на Грозев, които остават непубликувани дори и в периодиката (като например „Сура ламя. Драматическа приказка“, „Зевс и Тифон“, „Дионисий и Ариадна – мистерия“). Целият четвърти том е трябвало да съдържа есета, статии и студии. А в седми е обявена и една любопитна трилогия („Боян Магьосникът“, „Цар Самуил“ и „Великата война“), от която могат да бъдат открити части само от първото произведение (посветено на Стоян Михайловски), публикувани в сп. „Българска сбирка“ между 1900 и 1906.

Повечето му публикации са разпръснати из периодиката – в списанията „Българска сбирка“, „Съвременна илюстрация“, „Хиперион“, „Български преглед“, „Родно изкуство“, „Театър и опера“, „Демократически преглед“, „Семейно списание“, „Златоструй“, „Листопад“, „Слънце“; във вестниците „Знаме“, „Вестник на жената“, „Напред“, „Заря“, „Духовна пробуда“, „Витлеемска звезда“, „Мир“ и др.; в сборници и антологии: „Лъчите на поезията“ (1901), „Към свободата“ (1902), „Българска звезда“ (1905), „Жътва“ (1919), „Юбилеен сборник Иван Вазов“ (1920), „Антология Млада България“ (1922), „Одрин. Литературен сборник“ (1923); както и в единични листове, посветени на Христо Ботев (1935), светите братя Кирил и Методий (1937), Кирил Христов (1938).

Иван Грозев има стихове, посветени на родината, природата, майката, има и социална поезия – най-вече в ранните си публикации, които се доближават до канона, очертан от Възраждането и Иван Вазов. Основният масив на творчеството му обаче го вписва в литературната история като изявен символист и мистик. Тук трябва да се отбележи и акцентираната романтическа специфика на произведенията му – с фолклорните мотиви, с афинитета към крайностите и контрастите, с вкуса към баладичното и разбира се – с пристрастието към тайнственото и необичайното. В тематично отношение показателна е ориентацията му към две много специфични линии в българската литература от първите десетилетия на ХХ век – интерпретацията на митологизирания образ на Боян Магьосника (Боян Магесник) и на сюжети, свързани с богомилството. В творчеството му те се преплитат с елементи на масонската символика (градежа, храма) и теософската философска нагласа. Този много своеобразен български автор остава в забрава десетилетия наред след 1944, голям принос за откриването му в последните години има изследователката Елена Азманова.

Грозев редактира теософски издания (сп. „Теософия“ и „Всемирна летопис“).

Превежда от френски и руски език (творби на Джордж Байрон, Василий Жуковски, Пърси Биш Шели, Михаил Лермонтов, Семьон Надсон, Алберт фон Шамисо). Превежда и текстове, свързани с теософско-мистическите му интереси („Бхагават гита“, съчинения на Елена Блаватска, Ани Безант, Мейбъл Колинс).

В две последователни години – 1928 и 1929 – е предлаган като кандидат за Нобеловата награда за литература от академик Михаил Арнаудов, член на Българската и на Украинската академия на науките.

                                                                                                                        Елка Димитрова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова