Йордан Радичков

Радичков, Йордан Димитров (с. Калиманица, Монтанска обл., 24.10.1929 – София, 21.01.2004). Завършва гимназия в Берковица (1947). През 1951 е кореспондент на в. „Народна младеж“ за Врачанския окръг; 1952–1954 – редактор в същия вестник, 1956–1960 – редактор във в. „Вечерни новини“; редактор в Сценарната комисия при Българска кинематография (1960–1962); редактор и член на редколегията на в. „Литературен фронт“ (1962–1969). Съветник в Съвета за духовни ценности на нацията към Държавния съвет (1973–1986), заместник-председател на СБП (1986–1989).

Йордан Радичков започва творческия си път в края на 50-те и началото на 60-те години с излезлите непосредствено един след друг сборници разкази „Сърцето бие за хората“, „Прости ръце“, „Планинско цвете“ и „Обърнато небе“. Те са изцяло в духа на традиционната наративност, като авторът се интересува преди всичко от проблемите на осъвременяващото се с бързи темпове българско село.

Последвалият ги сборник „Свирепо настроение“ (1965) е изненада, граничеща със сензацията, поради своята нетипичност във всяко отношение в контекста на българската литературна традиция. Книгата събужда интереса на читателската публика и провокира литературната критика със своята неподатливост на каквито и да било квалификации. Почти без изключение следващите белетристични творби на Радичков са в този новаторски дух, благодарение на което само няколко години след излизането на „Свирепо настроение“ българската литературна критика, оценила уникалността на тази проза, вече говори за автора ѝ като за „явлението Радичков“.

Непривичното в прозата на Радичков е преди всичко в отказа от традиционнoто повествование (характерния му антиепизъм) и тясно свързаната с него специфична конструкция на разказвача. Но макар и логично съжителстващи, тези две отлики на Радичковия белетристичен стил не биха били достатъчни за пълноценното представяне на изключително богатия духовен свят на автора. В разказите, повестите и романите си той винаги успява да намери и подходящите творчески похвати, за да постигне внушението си. Едва ли може да се посочи друг български писател, у когото не просто спорадично се използват, но системно се съчетават по изключително оригинален и продуктивен начин повторяемостта в повествованието, нетрадиционните асоциативни отклонения, иронията, гротеската, фантастичното, пародията, митологичното. Благодарение главно на тези особености, благодарение на вродения си усет да се възползва пределно пълноценно от тях, с прозата си Радичков успява да пресъздаде максимално широка и пъстра картина на съвременния живот.

Едновременно с безпрецедентните си белетристични прояви Радичков се откроява с новаторството си и в съвременната българска драматургия. Паралелно с антиепизма в прозата могат да се открият и антидраматургични похвати в пиесите му. Мястото на действието в тях е условно, пространството е на всички и на никого (т.е. отворено – и това се използва много активно от автора). Няма главни и второстепенни герои, а последователността в речевите изяви на персонажите е без особено значение. Събитията са изравнени в своята значимост, липсва традиционното развитие на действието към кулминация и спад на напрежението след нея. Създадените ситуации са не само равностойни по значение, но и относително самостоятелни, а това води до разколебаване на сюжетните връзки. Както в прозата на Радичков, така и в драматургията му доминира неочакваното съжителство между трагично и комично, осъществено най-ефектно на структурно равнище – чрез повторителността; в пиесите му тя се проявява най-често чрез лайтмотивите. Темите и проблемите от драматургичното творчество на Радичков в основни линии съвпадат с търсенията му в белетристиката. Автор е на пиесите „Нова библия“, „Суматоха“, „Желязното момче“ (за деца), „Януари“, „Лазарица“, „Опит за летене“, „Кошници“ и „Образ и подобие“, повечето от които са играни с успех в България и в чужбина (Беларус, Германия, Естония, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Унгария, Финландия, Чехия, Словакия, Швейцария, Швеция, Югославия). Автор е и на сценариите за игралните филми „Горещо пладне“ (1966), „Привързаният балон“ (1967) и „Последно лято“ (1978).

Радичков е не само изключително оригинален и самобитен, но и твърде продуктивен автор. Книгите му – сборници, разкази, новели, пътеписи и романи, са над 25, повечето от тях са преиздавани по два и повече пъти.

Радичков е удостоен с много отличия и награди в България и в чужбина: престижната международна италианска награда Гринцане кавур за белетристика (1984); с Кралския шведски орден Полярна звезда (1988); за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък Ханс Кристиан Андерсен на Международния съвет на детската книга през 1996 г.; с голямата награда за литература Добри Чинтулов (1980); награда Аскеер (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство; национална литературна награда Петко Славейков (1998); голямата награда за литература на Софийския университет (2001). През 2000 г. е удостоен с орден Стара планина първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. получава държавната награда Св. Паисий Хилендарски.

Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни. Номиниран е два пъти за Нобелова награда за литература.

Псевд.: Глигор Глигоров

Богомил Попов (текст и библиография Книги от... и Книги за...)

и Нина Зафирова (Статии за...)