Кръгът „Звено“
Кръгът „Звено“ реално предхожда самото издание, макар в тази си първоначална фаза да няма име. Той се заражда като плод на творческата и житейска близост в рамките на една голяма артистична компания – главно писателска, но не само. Обединяваща фигура е Димитър Подвързачов с изключителната си дарба да събира около себе си, да подкрепя и да се грижи за младите таланти. (Историята на кръга „Звено“ е документирана в мемоарни текстове на Димитър Подвързачов и Константин Константинов.)
Първоначално това е широка и недиференцирана общност – бохемска, приятелска, творческа. Самите те се именуват „група“, „компания“, „дружина“. В основата ѝ са Димитър Подвързачов и Николай Лилиев – съграждани, отрано останали сираци, духовно свързани приятели. Лилиев е този, който запознава Подвързачов с Димчо Дебелянов, за да бъде поставено началото на едно знаменито съратничество в българската литература. Скоро след това към тях се присъединява и Георги Райчев. Малката общност бързо се разраства. Тя е главно писателска (Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Константин Константинов, Никола Янев, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Гео Милев). Но в нея влизат и журналисти (братята Димитър и Стойчо Стойчеви, Коста Кнауер). Тук са и художникът Георги Машев (Машока), и адвокатът Хенрих Левинсон, и оперният певец Желю Минчев. Около тях гравитират и актьори, и бохеми без конкретно занимание. „Групата“ наброява 20-ина души, повечето от които на по 20–25 години. Разговарят, излизат на вечерни разходки, събират се по кръчмите.
Значителна част от поетите в тази литературна бохема са символисти или поне автори с модернистичен (често декадентски) уклон. Но самите те не се осъзнават като символистичен кръг. А за „кръг“ изобщо става дума едва след създаването на сп. „Звено“. Писателите в компанията четат и редактират безкомпромисно текстовете си. Пародират се един друг в стихове. „Взаимната искреност“ е онова, което пази от завист и съперничество отношенията в тази идилична посвоему общност, в която обичайните понятия за близост са из сферата на семейната метафорика: „бащата“ (Д. Подвързачов), „челядта“, „братя“. Публичността, съзнанието за авторитет и литературна йерархия са им чужди. Дори Подвързачов въпреки своеобразното си старейшинство говори за останалите като за „моите млади приятели“. В спомените си той по никакъв начин не изтъква заслугите и мястото си в кръга, а когато създава сп. „Звено“, единственият текст, който публикува в него, е рецензия за комедията „Мъжемразка“ на Ст. Л. Костов.
Що се отнася до същинския кръг „Звено“, той все пак има и по-конкретна предистория. Когато през 1914 редактор на хумористичното сп. „Смях“ става Ненчо Илиев-Сириус, Димитър Подвързачов прекратява сътрудничеството си там. Неговите по-млади колеги и приятели – поетите Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и Емануил Попдимитров, го следват. Заедно с белетристите Константин Константинов, Георги Райчев и Никола Янев и журналистите Коста Кнауер, Димитър и Стойчо Стойчеви те формират ядрото на екипа от редактори и сътрудници на сп. „Звено“. Загрижен за своите „млади приятели“, Подвързачов създава списанието с ясното съзнание, че го прави, за да има къде те да публикуват текстовете си, необременявани от редакторска авторитарност и от изкуствени направленчески критерии. В основата на Подвързачовия проект е талантът, не школата и направлението – нещо, което и той, и Константин Константинов изтъкват в сетнешните си изявления. Кръстник на списанието става К. Константинов. Името „Звено“ отразява идеята за свързване, което имат участниците – за „брънка“ между литературните поколения.
Така от писателско-артистичната компания около Подвързачов се ражда първият български литературно-бохемски кръг. А „братята“ и „приятелите“ вече са и „звеновисти“. Главен редактор на списанието става Димитър Подвързачов, съредактор – Димчо Дебелянов, останалите „синове“ сътрудничат. Георги Машев (Машока) рисува заглавието на корицата. Работата обаче съвсем не се оказва толкова строго диференцирана. Тъй като основната цел на изданието е да се публикуват ръкописите на кръга, а те са много и разнородни, Д. Дебелянов, К. Константинов, Г. Райчев и Н. Янев самоотвержено редактират, като последната дума, където се наложи, има Подвързачов.
Възникналото през 1914 месечно литературно списание излиза между януари и май, само в пет книжки, две от които – двойни. В литературната история обаче и списанието, и кръгът около него заемат важно място – съвсем не заради концептуалността, която по-скоро им липсва, въпреки че за „Звено“ обикновено се говори като за символистично издание. Значимостта на авторите му (особено в по-нататъшното развитие на повечето от тях) е това, което остава във времето с особена стойност. В този смисъл проектът „Звено“ е провиденчески. В него Подвързачов сякаш провижда и всеотдайно и безкористно насърчава, подкрепя, отглежда небивала концентрация от бъдещи класици с различни естетики и поетики. При това – без всякакво редакторско самолюбие и себичност.
Кръгът „Звено“ е типично градски. Белязан е от трудностите на междувоенното време (възниква между Балканските войни от 1912 и 1913 и Първата световна, в която България се включва през 1915). Изкушен е от духа на модернизма (особено в поезията и критическите текстове на авторите си). Пропит е от декадентско-хедонистични настроения – и в творчески, и в житейски план. Но не е чужд и на романтическия уклон. А що се отнася до традиционния реализъм – той доминира сред белетристите от „Звено“.
Еклектизмът на изданието е многократно споменаван. Лириката в списанието е почти изцяло символистична (Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Гео Милев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев). Прозата (представена от Йордан Йовков, Константин Константинов, Никола Янев, Добри Немиров, Димитър Шишманов) е в духа на традиционния реализъм. Само Георги Райчев внася модернистични нюанси в белетристиката на списанието. Критическата платформа на изданието от своя страна концентрира твърде радикална за времето си защита на модернизма (Иван Радославов, Николай Лилиев, Гео Милев, Димчо Дебелянов). На този фон Константин Константинов изиграва подчертано балансираща роля, стоейки най-близо до традиционалистката нагласа на Д. Подвързачов. Именно той по-късно в „Път през годините“ ще направи и едно от най-силните обобщения за историческия смисъл на списанието като „преход между два периода в българската литература“, сравнявайки го с преходното време („между две епохи“), в което се появява то.
Еклектизмът е колкото сила на „Звено“ (тъй като благодарение на тази си характеристика списанието събира различни тенденции, поетики и стилистики), толкова и негова слабост. Именно на еклектизма се опира Иван Радославов в ожесточената си полемика срещу списанието. Тя започва с една остра критична статия, публикувана в първия му брой („Малък повод за големи въпроси“), след което критикът напуска изданието. „Малкият повод“ е книгата „Схлупени стрехи“ от Михаил Кремен, а „големите въпроси“ – това е всичко, което Радославов има да каже на Подвързачов и звеновистите, че и на всичките си съвременни братя по перо. А именно – че реализмът е изживяла времето си художествена система и иде ред на символизма – теза, която Радославов отстоява фанатично и която ще го отведе към създаването на собствения му литературно-естетически проект – „Хиперион“. Нападките си срещу „Звено“ той продължава в статията „Ново списание – стари завети“, която публикува през август 1914 във в. „Воля“. Тук той открито критикува изданието в липса на „съзнание за смисъла на своето съществувание“, обявява го за „едно списание почти излишно“, за „случайно сборниче“, лишено от „идеите и художествено-естетическите схващания на оная група писатели, които са наредени около него“, вижда в него „немощ в големите въпроси на литературата и изкуството“. Зад тези хули стои неосъществената амбиция на критѝка да заеме лидерското място в „Звено“ и да превърне изданието и кръга около него в територия, на която да осъществи амбицията си за чист и висок български символизъм.
С отговора на тези нападки незабавно се заема Константин Константинов (в статията си „Около „Звено“, също във в. „Воля“). Тук той направо нарича Радославов „самозван знаменосец на символизма у нас“ и контрира критиките му с тезата, че всички направления имат право на съжителство, без значение дали са реалисти, натуралисти, символисти или футуристи, стига да са талантливо въплътени, и че етикетът трябва да стои след творческата изява, не тя да бъде подчинявана на него. В статията си Константинов формулира и скромната мисия на звеновистите – „да донесат нещо към отечествената си култура“. Зад тези доводи с лекота разчитаме съкровените убеждения на самия Подвързачов, довели до раждането на списанието.
Реакцията на Радославов наистина е израз на подривна енергия. Тя обаче изявява и една важна симптоматика, в която според мнозина критици се корени причината за нетрайността на изданието. То не е концептуално, така както и самият кръг „Звено“ не се състои от творци с обща естетическа платформа. Звеновистите са обединени преди всичко от зачитането на таланта и отдадеността на творчеството, както и от културния стремеж да оставят нещо стойностно в българската литература, с което тя да се впише в европейската културна карта. Събират ги писателската етика и приятелството. И това са удивително идеалистични мотиви. Липсва им обаче онзи единен, разпознаваем естетически облик, липсват им концептуалните позиции, които предходният литературен кръг в българската среда – „Мисъл“ – е заложил като твърде висок образец. (Впрочем в такава непосредствена времева близост до „Мисъл“ вероятно всеки български литературен кръг би се провалил, защото към него, гласно или негласно, биха съществували очакванията да бъде като „Мисъл“.)
Не по-малко съществени фактори за краткия живот на „Звено“ са и тежестта на военното време, и постоянният недостиг на средства за поддържането на списанието. Появилото се през 1920 сп. „Златорог“ на Владимир Василев например също е еклектично. И то е прицелено към таланта, а не към школата (всеизвестен е критическият нюх на Вл. Василев). То обаче не се крепи на онази неповторима, но и трудноудържима бохемско-емоционална връзка, която споява „Звено“. Поставено е на по-дистанциран, професионален принцип, удовлетворява изискванията на официалната културна общественост, има други финансови възможности. И съдбата му е друга, и животът му – много по-продължителен. С тъжна самоирония Подвързачов вижда как „децата“ му се прехвърлят от неговата „каручка“ в „златната колесница на Владо Василев“. Разчетена буквално, тази тъжна изповед, направена пред Георги Константинов, не е съвсем достоверна, защото през 1920 „Звено“ отдавна е спряло да излиза, т.е. неговите сътрудници не са го напуснали, за да се прехвърлят в „Златорог“. Но като смислова есенция тя е истинна: списанието на добрия „баща“ Подвързачов не е успяло да се задържи на литературната сцена дори само по прагматични причини и преходът на другарите му от кръга „Звено“ към по-късната, всъщност доста аналогична като формат трибуна не е имало как да не огорчи някогашния безкористен покровител.
Елка Димитрова