Людмил Стоянов

Стоянов, Людмил (псевд. на Георги Стоянов Златарев) (с. Ковачевица, Благоевградска област, 6.02.1886 – София, 11.04.1973). Учи в Пловдивската гимназия, но не завършва поради недостиг на средства. През 1905 пристига в София и започва работа в Княжевските тухларни. Работи във в. „Пряпорец“ и в. „Балканска трибуна“ и се движи в средите на софийската литературна бохема. През Балканската и Междусъюзническата войни е редник, разболява се от холера, но оцелява. Участва в Първата световна война като артилерист и военен кореспондент. След края на войната се заема с активна публицистична, редакторска и творческа дейност. Участва в комитета на новосъздадения Театър „Студия“ (1923) заедно с И. М. Даниел, М. Арнаудов, Сирак Скитник, в редактирането на сп. „Везни“ заедно с Г. Милев (1919–1921), на сп. „Хиперион“ заедно с Ив. Радославов и Т. Траянов (1921–1923), на вестниците „Преглед на антивоенното движение“ (1932–1933), „Щит“ (1933–1934), „Литературен преглед“ (1934–1935), на литературните сборници „Кормило“ (1933) и „Брод“ (1935). Взема участие в международните писателски конгреси в защита на мира в Париж (21–25 юни 1935) и в Мадрид и Валенсия (27–30 юли 1937). Посещава Москва като гост на Съюза на съветските писатели (декември 1936 – февруари 1937). През 1940–1941 е интерниран заедно със съпругата си, писателката М. Грубешлиева, в Пазарджик, а след това и в с. Сомовит, Плевенска област, за антифашистка дейност. Председател на Съюза на българските писатели (1946–1949), академик (от 1946). Член на Световния съвет на мира (1948). Един от основателите на Института за литература при БАН (1948) и негов директор (1949–1959).

Първата публикувана творба на Л. Стоянов – стихотворението „Косер войвода“ – излиза през 1905 в сп. „Македонски преглед“. През 1906 в сп. „Художник“ е отпечатан цикълът му стихотворения „Замръзнали цветя“, който е в духа на символистичната поетика. В този период Стоянов се движи в средите на Д. Дебелянов, Н. Лилиев, Д. Подвързачов, Ем. Попдимитров, К. Константинов, Ив. Йотов. Със символизма и героико-патриотичната тема са свързани и първите му стихосбирки – „Видения на кръстопът“ и „Меч и слово“. След Първата световна война Стоянов за известен период продължава модернистичните си търсения като съредактор на Г. Милев в сп. „Везни“, а в контекста на опитите на няколко автори около сп. „Хиперион“ (Б. Дановски, Св. Камбуров-Фурен, Ив. Грозев) създава драматически текстове с митологични и антични сюжети и с известен реформаторски характер спрямо съществуващата театрална практика – „Томирис“, „Аполон и Мидас“, „Антигона“.

От 1919 в печата започват да излизат и разказите на Стоянов, посветени на темата за войната и военното насилие – „Отмъщението на Рафаил Давидов“ (1919), „Чайлд Харолд“ (1919), „Милосърдието на Марса“ (1923), „Краят на Лъкавишката съветска република“ (1930), „Против Аллаха“ (1933), които маркират отдалечаването на автора от „индивидуалистичната“ поетика на символизма и засилването на публицистичния, социално ангажиран елемент в творчеството му. През 1935 е публикувана автобиографичната му повест „Холера. Войнишки дневник“, също посветена на войната. Повестта е образец на баталистката, пацифистична проза, освободена от възвишения епически патос (присъщ например на някои от Йовковите военни разкази) и вписващ се в една световна литературна тенденция, чиито основни представители са Е. М. Ремарк („На западния фронт нищо ново“), А. Барбюс („Огънят“), Ъ. Хемингуей („Сбогом на оръжията“), Х. Бьол („Къде беше, Адам“), У. Уортън („Отбой в полунощ“). В повестта на Стоянов старателно е отстранен приключенският, „вълнуващ“ елемент, патриотичната приповдигнатост е туширана, за да изпъкне реалното, отблъскващо, „натуралистично“ присъствие на войната. Наративната структура е напълно опростена, изобразяваща едно пътуване назад от фронта, като своеобразна оценка, като осъзнаване, като разкриване на промененото от войната. Лишеността от усложнена събитийност извиква внушението за безсмисленост и безпомощност в отприщения процес на безумството. Езикът също е опростен, „материализиращ“ разрухата и смъртта, а разказът е изграден не в „дистанциращото“ минало, а в сегашното „репортажно“ време, внушаващо недвусмисленото, „визуално“ присъствие на военните кошмари.

Като израз на интересите на Стоянов към българската история през 1936 излиза и повестта „Мехмед Синап“, интерпретираща сюжет из епохата на кърджалийските метежи. Творбата влиза в художествен диалог с някои от Йовковите разкази и в известен смисъл с десетилетия по-късно появилия се „Летопис на смутното време“ на В. Мутафчиева. Специфична в жанровите си характеристики е и повестта „Сребърната сватба на полковник Матов“ (1947). Тя също е посветена на войната, но в същността си носи много от естетиката на пародията. Равносметката за живота на внезапно разболелия се Матей Матов всъщност представлява съпоставителната, пародийна игра между „величавата“ му, патетична визия за офицерството и войната и „домашната“ му, битова, дребнава война с жена му Йовка. Творбата отразява огорчението и скепсиса спрямо лозунгарския патриотизъм и измамността на милитаристката националистическа идеологема.

Дейността на Стоянов включва и обширно публицистично творчество на литературни и обществени теми (статии за Хр. Ботев, Д. Дебелянов, П. П. Славейков, А. С. Пушкин, Г. Бакалов, Хр. Смирненски, Р. Ролан, А. Барбюс, Дж. Байрон и др.), както и редица преводи: от 1939 той оглавява колектив от преводачи към издателство „Ив. Г. Игнатов“, осъществил е първия превод на пълното събрание на съчиненията на А. С. Пушкин в 10 тома (1941–1942); през 1942 излиза неговият превод на събраните съчинения на М. Ю. Лермонтов в 5 тома; автор е и на преводи на отделни творби от У. Шекспир, Дж. Байрон, О. дьо Балзак, Н. В. Гогол, И. С. Тургенев, Л. Н. Толстой, Ф. М. Достоевски, А. П. Чехов и др. За литературната си дейност е отличен с Димитровска награда (1950) и със званието Народен деятел на културата (1963). За преводите си е отличен като първи носител на наградата Максим Горки (1972).

Творби на Л. Стоянов са преведени на арм., белорус., груз., кит., нем., рус., слов., сърбохърв., унг., фр. и др. езици.

Други псевд.: Апостол П., Балдуин, А. Благов, П. Богоев, Еразмус, Еремиа, Зоил, Над. Иванова, Кандид, Б. Струмски, Тантал, Телемах, Валериан Тихомиров, Stradivarius и др.

Николай Кирилов

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова (Книги от... и Книги за...)

и  Велислава Маринова (Статии за...)