Матвей Вълев

Вълев, Матвей (псевд. на Димитър Христов Вълев) (Ямбол, 21.10.1902 – 7.11.1944, с.  Бугарени, дн. Сърбия). Роден в семейство на гимназиален учител. Прекъсва образованието си и се препитава като машинописец, фабричен работник, докер на Бургаското пристанище, дървосекач из Лонгоза, общ работник по жп линии. От 1922 публикува хумористични творби в списанията „Маскарад“ и „Българан“. Първият му белетристичен опит – „Из записките ми“, излиза в „Българан“ през 1922 (№ 18). Участието на Вълев в левия печат (с псевд. Матвей Босяка) го сближава с Христо Смирненски и Александър Жендов.

През юни 1923 заминава за Германия, за да следва журналистика. Членува в земляческото дружество „Народен студент“ и печата в неговия орган „Нарстуд“ и в левите немски вестници „Rote Fahne“ (орган на ГКП), „Die Welt am Abend“, „Berliner Tagesblatt“ с псевдоним Heinrich Wolf. Изпраща материали в България за сп. „Звънар“ и „Пламък“; кореспондент на в. „Съзнание“ – орган на българската емиграция в САЩ. През 1930 се преселва в Бразилия, търси препитание из степите и чифлиците. Завръща се в родината през 1934. През 1935–1942 е чиновник в Столичната община; в началото на 40-те редактира луксозното илюстровано сп. „Сердика“. От 1938 работи в Радио София, където заедно с Никола Вапцаров създава радиотеатъра. Сътрудничи на около 60 издания – списанията „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Българска мисъл“, „Жупел“, „Летец“, „Родолюбие“; на вестниците „Кормило“, „Фронт на трудово-борческите писатели“, „Слово“, „Мир“, „Вестник на жената“ и др. След 9.ІХ.1944 заради участието си във в. „Щурец“ е причислен към писателите, поддали се на „фашистки влияния“. Доброволец във Втората световна война, загива в сражение с албанска СС дружина.

Разказите и репортажите на Вълев могат да се разделят условно на две групи: „отсамни“ – със сюжети от българската действителност, и „отвъдни“, в основата на които залягат впечатленията му от Бразилия. Обединява ги темата за отчуждението и духовното разминаване между хората в урбанизираното индустриално общество. Където и да са – в родината, на презокеанските параходи или сред далечните джунгли и степи, персонажите живеят обладани от безпокойство и жажда за промяна. Космополитното светоусещане и скитническата нагласа обезсилват порива им към сближение и „закотвяне“, правят ги пришълци както сред свои, така и сред чужди. Авантюрното им поведение е особено функционално в т.нар. бразилски разкази, разкриващи пред българския читател екзотичната общност на натурализирани европейци и цветнокожи коренни жители – каубои, касадори, наемни убийци, прислужнички, сеячки на ориз. Естетизирани и облагородени, образите на цветнокожите представляват дискретна полемична реплика срещу расистките теории, битуващи у нас в навечерието на Втората световна война. Хуманистично-художествените внушения на Вълев се отличават с реализъм, достоверност, визуално-кинематографична експресивност и клонят към романов синтез – доколкото са скрепени от общото фикционално пространство (Сертонското плато) и от общия персонаж, преминаващ от разказ в разказ.

През 1943 писателят пристъпва към романова преработка на „бразилската“ си проза. Отпечатването на романа е осуетено от бомбардировките над София. Публикуван след повече от четири десетилетия под заглавие „Ферма в Сертон“, той е най-зрялата му представителна творба.

Заедно с Ангел Каралийчев е автор на първата българска радиопиеса – „Крилата помощ“ (1938), поставена в Радио Варна. Съвместно с Елисавета Багряна пише пиесата „Госпожата“ (1938), поставена същата година в Народния театър.

Други псевд.: Матвей Босяка, Heinrich Wolf (в немски вестници)

Сабина Беляева, Добромир Григоров

Библиографията е изготвена от Диана Ралева (Книги от... и Книги за...)

и Велислава Маринова (Статии за...)