Модернизъм

Българският литературен модернизъм традиционно се изучава като едно направление с три основни етапа (естетически индивидуализъм, символизъм и авангарди) и продължителност от края на ХІХ докъм 40-те години на ХХ век.

Негови печатни трибуни са периодичните издания „Мисъл“, „Наш живот“/„Наблюдател“, „Художник“, „Слънце“, „Из нов път“, „Южни цветове“, „Бисери“, „Листопад“, „Звено“, „Родно изкуство“, „Везни“, „Зеница“, „Лебед“, „Crescendo“, „Хиперион“, „Пламък“, „Нарстуд“, „Изток“, „Стрелец“, „Новис“. Около основните издания на българския модернизъм се формират съответни литературни кръгове, двигатели на оживен литературен и културен живот.

Списание „Мисъл“ (1892–1907) е трибуна на естетическия индивидуализъм. Редактирано от д-р Кръстьо Кръстев, то първоначално има еклектичен облик, но впоследствие се превръща в стожер на една нормативна модернистична естетика. Около него се формира кръгът „Мисъл“ (д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров).

Списание „Звено“ (1914) е еклектично издание, което обаче включва знакови представители на символизма, а до голяма степен е и движено от тях. Редактирано от Димитър Подвързачов, то събира около себе си Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Константин Константинов, Георги Райчев, Йордан Йовков, Гео Милев, Теодор Траянов, Христо Ясенов и др.

Списанията „Везни“ (1919–1922) и „Пламък“ (1924–1925) със създател и идеолог Гео Милев представят прехода от символизъм и елитарен експресионизъм (във „Везни“) към обществено ангажиран ляв експресионизъм (в „Пламък“) – знакова трансформация за 20-те години на ХХ век. Редактори на „Везни“ са Гео Милев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов и Николай Хрелков, а сътрудници – Теодор Траянов, Николай Лилиев, Николай Райнов, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Йордан Стубел, Ламар, Емануил Попдимитров, Димо Хаджилиев, Георги Шейтанов и др.

Отделно място в българската модерност от 20-те години имат вестниците „Изток“ (1925–1927) и „Стрелец“ (1927) с усилието си да създадат адекватен диалог между българското и европейското модерно. Издаван и редактиран от Теодор Милев, американския журналист Рувим Х. Маркъм, Константин Гълъбов и Чавдар Мутафов, „Изток“ бива продължен от „Стрелец“ (с редактори К. Гълъбов и Ч. Мутафов). Тези издания са печатните органи на кръга „Стрелец“: Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Теодор Милев, Атанас Илиев, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Георги Караиванов, Светослав Минков, Панчо Михайлов. Около него гравитират и Фани Попова-Мутафова, Асен Златаров, Кера Илиева, Янко Янев.

Към изредените централни модернистични издания трябва да се добави и трибуната на късния символизъм – сп. „Хиперион“ (1922–1931), с редактори Теодор Траянов, Иван Радославов и Людмил Стоянов. В него освен редакторите публикуват и Иван Грозев, Емануил Попдимитров, Иван Мирчев, Димитър Пантелеев, Владимир Полянов, Боян Дановски, Светослав Минков и др.

Въпросът за единността на модернизма се обсъжда отдавна и е зареден с противоречия. Като обединителни модернистични линии, най-общо, се очертават: индивидуалистичната нагласа, антитрадиционализмът, засиленият интерес към естетиката, формата и изказа – интерес, който (особено при авангардите) се превръща и в експеримент.

Първото десетилетие на ХХ век, когато модернизмът се установява като литературно направление в България, се отличава с възникването на ново литературно самосъзнание у нас изобщо. То личи както в саморефлексията на авторите – в начина, по който те виждат творчеството си и спорят с привържениците на други типове естетика и поетика, така и в структурирането на самата книжнина. Освен обичайните за Възраждането сбирки стихове, вече излизат и антологии – книги, в които текстовете са свързани от някакъв тематичен или композиционен замисъл и се мислят като представителни за твореца, направлението, поезията. Тоест самата стихосбирка бива дискретно сюжетирана, фрагментите ѝ (отделните творби) биват обвързани с междутекстови връзки, признава ѝ се някакъв автономен живот и физиономичност. Такива антологии са Яворовата „Подир сенките на облаците“ (1910), Славейковата „На Острова на блажените“ (1910), съставената от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“ (1910).

В рамките на три години през това десетилетие на българската литературна сцена се появяват толкова знакови произведения, колкото в други периоди трудно се извличат от три десетилетия. През 1905 излиза Теодор-Траяновото стихотворение „Нов ден“ (в сп. „Художник“), което по мнението на критика Иван Радославов, един от идеолозите на символизма, е първата българска символистична творба. През 1906 сп. „Мисъл“ публикува Яворовата „Песен на песента ми“ – начало на българския символизъм според друга, по-голяма, част от критиката. А 1907 се оказва направо арена на исторически сражения в българската литературна среда. Тогава излизат: програмната критико-теоретична книга на българския модернизъм – „Млади и стари“ на д-р Кръстев; Симеон-Радевата „Д-р Кръстев като литературен критик“ – нейна своеобразна антитеза; алманахът „Южни цветове“ с манифестното есе на българския символизъм „Тъгите ни“ от Димо Кьорчев; програмната статия на новото направление, написана от Иван Андрейчин – „Из нов път“. През същата година излизат както Славейковите образци на българския естетически индивидуализъм, събрани в стихосбирката „Епически песни“, така и книгата, поставила начало на пролетарската поезия – „Морски капки. Стихове и проза“ от Димитър Полянов. Динамиката на литературния процес в периода е такава, че в една и съща година „младите“ стават „стари“ и на тяхно място идват други „млади“.

Това десетилетие е толкова важно за развоя на българската литературна култура не само с художествените шедьоври и с разцвета на творческата среда като цяло, не само и с модернистичното новаторство в частност. Но тези две явления, съчетани с изчерпването на възрожденския публицистичен патос, стимулират появата на третия важен сегмент на литературната картина – професионалната критика, както академична, така и оперативна. Академичната критика изследва литературата в исторически, естетически и теоретичен план. Представителни имена са д-р Кръстьо Кръстев, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев. Оперативната критика се развива в синхрон с актуалния литературен процес – чрез рецензиите и полемиките. Тя е ярко представена от д-р Кръстев (който не се ограничава с дистанцирания академизъм), Пенчо Славейков, Димо Кьорчев, Иван Радославов, Георги Бакалов, Владимир Василев, Симеон Радев. Но и в единия, и в другия случай интерпретацията на литературните творби силно се разграничава от възрожденските публицистични писания. Езикът на тази нова област на българската словесност вече включва понятия на философията и естетиката, модерните на Запад интуитивизъм и психологизъм проникват и у нас, правят се културологични асоциации. Така художественият текст се мисли през един принципно нов – и в много случаи научен – инструментариум, за което голяма заслуга отново има д-р Кръстев.

Решаващият принос на модернизма за възникването на българската професионална литературна критика е, че той пръв повдига въпроси, засягащи автономния живот на литературата, спецификата ѝ сама за себе си – тя вече не е рупор за огласяване на обществените проблеми. Възникват непознати дотогава отношения между отделни направления, между „млади“ и „стари“, между „свое“ и „чуждо“. Разисквани проблеми вече са не вълненията на общността, а поетиката и стилистиката на текста, литературността и естетизмът на творчеството. Затова изключително важни са отношенията, които се създават между модернистите и авторите, попаднали под знаменателя на традиционализма. Именно те, в качеството си на диалог между полюси, отразяват градивния антагонизъм, оживил първите литературни десетилетия на ХХ век.

Елка Димитрова