Петър Динеков

Динеков, Петър Николов (Смолско, Софийска област, 17.10.1910 – София, 22.02.1992). Завършва Трета мъжка гимназия „Уилям Гладстон“ в София (1929) и славянска филология в Софийския университет (1933). Специализира във Варшавския университет (1934–1935) и в Ягелонския университет в Краков (1935). Учител по български език във Френския колеж в Пловдив (1936–1938). Дългогодишен преподавател в Софийския университет (1938–1979), където последователно става асистент в катедрата по славянски езици (1938), доцент (1941), професор (1945) в катедрата по българска литература. Член на Съюза на българските писатели (1945), член на управителния му съвет (от 1947), негов секретар (1950–1954, 1956–1958) и подпредседател (1948–1949). Член-кореспондент на БАН от 1947. Член на Международния комитет на славистите (1955–1982). Един от учредителите на Института за литература при БАН (1948), основател и многогодишен ръководител на секцията „Българската литература до Освобождението“ (1948–1983) в него. Ръководител на Архивния институт (1949–1951) и на Института „Ботев – Левски“ при БАН. Ръководител на катедрата по българска литература в Софийския университет (1960–1979), заместник-ректор на Университета (1962–1964). Академик на БАН от 1966. Директор на Института за фолклор (1973–1982) и на Кирило-Методиевския научен център към Президиума на БАН (1980–1989). Председател е на Българския национален комитет на славистите (1986). Член е на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата в Париж (1989).

Литературен историк, критик, литературовед, фолклорист, археограф, преподавател. Петър Динеков е главен редактор на „Списание на Българската академия на науките“ (1957–1964) и на сп. „Български фолклор“ (1975–1982). Член е на редакционните колегии на списанията „Българска мисъл“, „Български език“, „Септември“, „Литературна мисъл“ и др. Сътрудничи на едни от най-авторитетните литературни издания, сред които вестниците „Литературен глас“, „Литературен фронт“, „Вестник на жената“, „Глобус“ и списанията „Златорог“, „Славянски глас“. Главен редактор на първите два тома от четиритомната „Кирило-Методиевската енциклопедия“ (1985–2003). Член на редакционната колегия на 13-томните съчинения „Българско народно творчество“ (1961–1965). Под редакцията на П. Динеков и с негови предговори и коментари излизат отделни издания и/или събраните съчинения на българските класици Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Ив. Вазов, Л. Каравелов, Р. Жинзифов, Н. Бончев, Хр. Ботев, П. П. Славейков, П. Яворов, Й. Йовков, М. Георгиев, Св. Минков и на полските класици А. Мицкевич, Юл. Словацки, Б. Прус, Юл. Тувим, Вл. Броневски, М. Яструн, К. Галчински и др.

Първата публикация на П. Динеков – „За стила. За живота на езика ни. Превод от есперанто“, е отпечатана на 1 ян. 1926 във в. „Есперанто“. Неговият творчески дебют е стихотворението „Сред мъглата“ в сп. „Копнежи“ през 1926. Получава стипендия от Фонда „Даровити деца“ на Министерството на народното просвещение с.г. Първото му изследване – „Любен Каравелов и младежта“, излиза във в. „Светлоструй“ през 1928. Едни от най-ранните статии във в. „Глобус“ – „Народни мотиви в поезията на Пенчо Славейков“, „Заветът на П. Р. Славейков“, „Проф. д-р Ив. Д. Шишманов и младежта“, илюстрират оформянето на научните интереси 18-годишния гимназист в българската хуманитаристика, фолклор, история и литература. В края на следването си П. Динеков е вече утвърдено име в литературните среди с повече от 200 публикации. Първата му монография – „София през XIX век до Освобождението на България“, излиза през 1937.

Петър Динеков чете лекции по история на старата българска литература (1941–1979), история на българската литература през Възраждането (1944–1979), български фолклор (1945–1979) и история на руската и полската литература (1944–1945). Ръководи научен кръжок по старобългарска и възрожденска литература и по български фолклор в Софийския университет в периода от 1952 до 1979. Неговите семинарни занимания изиграват съществена роля в изграждането на поколения изследователи на старобългаристиката, литературата на Българското възраждане, фолклористиката, компаративистиката и славистиката. Изнася отделни лекции по проблеми на българската и славянската литература в редица университети в чужбина. Организатор и участник в международни българистични и славистични форуми.

Изследователските интереси на П. Динеков са насочени към концептуализиране на литературноисторическите процеси и тяхната социокултурна роля, периодизацията на българска литература, развитието и движението на литературните и документалните жанрове и направления, връзките на българската литература с балканските и европейските литератури. Други тематични полета в научните му търсения са взаимоотношенията между фолклор и лично творчество, мястото на българските културните средища и ролята на интелигенцията в тях. Фундаментални за научното поле са сборниците от 1942 – „Литературни легенди“ и „Първи възрожденци“, които показват профила на ранновъзрожденската българска литература и някои от нейните по-късни постижения. Във фолклористичните си съчинения П. Динеков откроява значението на художествената стойност на фолклорното творчество, развитието и задачите на българската фолклористика и дейността на ключовите ѝ фигури – Братя Миладинови, К. Шапкарев, М. Цепенов и др. Приносни са литературните портрети на съвременни български писатели, които създава в резултат от непосредственото общуване с тях. Един от най-важните резултати от научната дейност на П. Динеков е утвърждаването на българската филологическа наука като важен клон на хуманитаристиката, занимаваща се с текстология и литературна история.

Научноизследователската дейност на П. Динеков получава висок отзвук в страната и чужбина. Изследванията му са публикувани в множество чуждестранни издания на различни езици в Полша, Германия, Англия, Франция, САЩ, Украйна, Русия, Италия, Япония, Швеция, Чехия, Словакия и в други стани.

През 1972 П. Динеков става Народен деятел на културата, през 1973 получава званието Доктор хонорис кауза на Варшавския университет, през 1980 – званието Герой на социалистическия труд и Кирило-Методиевската награда, през 1991 е удостоен с Наградата на София.

Андриана Спасова

Библиографията е изготвена от Аделина Германова